nabore.bg

Литературен мегдан

Усмивка на старец

Разказ

 

По средата на платното вървеше прегърбен старец. Пламен не натисна клаксона. Погледнах го с питащ поглед, но веднага съжалих и отместих очи към часовника на таблото.

– Хайде де, дядо! Направи малко място да минем! – каза той с усмивка.

Нервно ми беше и в първия момент не осъзнах, че клаксонът щеше да стресне стария човек. Пламен беше помислил за всичко. Задминахме тътрещия се по прашния път човек и колата засили скорост. Шофьорът усещаше притеснението ми и побърза да стигне до гарата. Ако това можеше да се нарече гара, то тя би била може би от най-малките и най-безлюдните по цялото жп-трасе. Седнахме на единствената пейка и се загледахме отсреща в житната нива.

– И тук може би няма да изкарат жито. – Пламен отмести поглед към небето и малките бели облачета, гонещи се горе с лекия ветрец – Няма дъжд.

До житната нива се мъдреше орехова градина. Дърветата бяха отрупани със зелени и гъсти листа. Може би поне орехи щеше да има тази година. Вече спокойна, че съм на гарата, аз си спомних друга картина, която задминахме по пътя насам. Запечатала се беше в съзнанието ми като шарена снимка. Жалко, че нямаше време наистина да снимам. Усмихнах се. Очите ми виждаха розово, но не онова розовото, което украсява сивото ежедневие, когато си сложиш розови очила, а истински нюанси на розовия цвят на върха на цветчетата на розите.

Розова долина – не случайно Казанлъшката котловина се наричаше така. Когато за първи път видях поле с рози, очите ми се ококориха и изпълниха с възхищение. Розовите храсти не бяха никак идеални, не бяха като перфектните червени рози с дълги дръжки, които бях свикнала да виждам и купувам на пазара. Тези рози бяха живи. Ширналото се поле пред погледа ми ухаеше с вълшебен аромат, а цветовете образуваха шарена палитра от искрящи маслени бои. Блясъкът идваше от слънцето, нежно милващо с топли лъчи всяко цветче и розите танцуваха ефирен валс с галещия ги ветрец.

Българската маслодайна роза е известна по цял свят и розовото масло печели златни медали на всички изложения на розата, защото именно тук беше нейния дом – в Българските котловини – Карловската и Казанлъшката.

Представих си розобера. Млади момичета, със светнали лица и рози в косите, нежно събираха шарените цветове. Зная, че розоберът се извършва ръчно, а брането започва много рано сутрин и продължава най-късно до обед. Цветът трябва да е свеж и не трябва да е изцяло разцъфнал, за да се запазят максимално ароматът и влажността му. Това ми го каза една усмихната жена в Музея на розата в Казанлък. Запомних думите ѝ и сега ми се прииска да съм сред розоберачките – нежно да галя розовите цветчета и те да разцъфват в ръцете ми, готови да дадат така ценното си ароматно масло.

По запрашеният път се чуха тътрещи стъпки. С Пламен погледнахме натам и видяхме дядото, който задминахме по пътя, бавно да приближава гарата.

– Ей, браво бе! Как не се сетихме, че се е запътил насам. Щяхме да го качим в колата. – тихо ми каза Пламен и се обърна към стареца, който изморено седна до мен на пейката – Добър ден!

– Добър да е, младежи! Накъде така?

– Ще гоним влака, дядо. А ти накъде си тръгнал в тая жега? – прииска ми се да си поговоря със стареца.

– Прибирам се в Манолово. Аз съм от там. Ходили ли сте в Манолово?

– Не сме. Близо ли е? – полюбопитствах аз.

Гласът на стареца беше толкова топъл, че ми се искаше да ни разкаже някоя история. Лицето му ми беше още по-интересно. Набръчканото му от времето чело почти не се виждаше от шапката с козирка, която беше нахлупил, но пък очите му се виждаха добре. Смееха ми се и се разтваряха широко при всяка моя дума. Старецът ме поглеждаше право в лицето и подаваше врат към мен – явно не чуваше добре.

– Ей го де е моето Манолово. Сега от тука следва Габарево, Търничани, после Тъжа и Манолово. – старецът посочи посока обратна на моята – Ама, викам си: Що да давам три-четири лева на автобуса като имам карта за влаковете. Е-е-е те това ми остана от жепейството – безплатна карта. Та затова дойдох на гарата. А вие накъде?

– Към Тулово съм аз. Нали е в другата посока? – попитах, след като ми стана ясно, че човекът знае всички гари в областта.

– В обратната посока е, да. Е-е-е на там. Ама от къде си, момиче? Едва ли си от тия краища.

Проследих погледът му, който се закова на големия ми куфар, който Пламен беше оставил под жаркото слънце на перона до релсите.

– Не съм от тук, от Варна съм.

Старецът се усмихна.

– Във Варна съм ходил може би преди двайсетина или повече години. Хубаво е там. Има море...

Погледът на дядото се зарея може би в спомени. Ние с Пламен се спогледахме и се усмихнахме. Настана тишина. Не исках да прекъсвам летежа на мислите на стареца и тихо стоях, гледайки плочките на перона. Скоро той тръсна глава и заговори отново:

– Не ме гледай, че съм се облякъл така. Ходих на баня. А след баня, човек трябва да се облече добре, че...

Човекът придърпа ръкава на пуловера си. Беше обул стар панталон в тъмно-син цвят, може би останал от жепейските му години още. Под кафявия плетен пуловер се подаваше бяла посмачкана риза. Изглеждаше спретнат и чист старец. Та нали беше ходил току-що на баня. На краката му – стари плетени обувки, които беше подпетил и затова може би се чуваше онзи тътрещ звук когато вървеше. Стана ми мило на душата. Беше събота. Човекът беше ходил на седмичната си баня и беше вървял поне три километра до гарата, за да спести три-четири лева за автобус, който би могъл да хване от центъра на градчето. И въпреки всичко, беше усмихнат и разговорлив с едни непознати и не се оплакваше, нито мрънкаше. Симпатичен старец. Де да бяха всички като него! Зная, че живота на старите хора е труден. Замислих се...

В забързаното ни и бясно ежедневие не поглеждаме възрастния човек като учител, който може да ни научи нещо. Не се стараем да чуем съветите му – все пак е живял и патил толкова много. Не забелязваме нито опита в ръцете му, нито познанието в очите му. Гледаме на дядовците и бабите по улиците като на пречкащи ни се мравки и аха да ги стъпчем...

Преди време ми бе разказана една история: Възрастна жена се качила в препълнен автобус. Нямало свободни места за сядане, а на близката седалка седели две деца и най-нормалното нещо било да стане някое от тях за да седне жената. Уви, нито едно от тях не направило този жест. Жената помолила за помощ, казвайки, че я болят краката. Тогава едното дете задало въпрос: „Ти, като си била млада, правила ли си място на възрастните?” Отговорът на жената бил: „Да”. Детето продължило: „Ето защо те болят краката ,бабе. Аз не искам като стана на твоите години да ме болят краката и затова няма да ти направя място.”

Зная, че ще дойде ден, в който ще се загледаме във възрастния човек до нас и ще познаем в него собствените си родители. Пък дори и тогава може да не намалим скорост. Та нали ще изгубим ценно време. Дали ще разберем какво иска всъщност той? Та той иска само уважение и мъничко търпение. Малцина не се замислят, че понякога е добре да се заслушаме в мъдри думи на възрастен човек и да почерпим от житейския му опит. Той ще се почувства значим все още, а ние може и да научим нещо мъдро.

Той ще се почувства значим. А дали? Всъщност това им липсва най-вече на тях. Не се чувстват потребни на никого. Ходят наляво надясно, гледат да не се пречкат много на реактивните изтребители, профучаващи около тях, в които сме се превърнали ние. Позакашлят се сред пушилката ни и току вземат да мрънкат. Мрънкат за това, че пенсиите им са малки, за това че тока е скъп, за това че автобусът закъснява, за това че... Земята се върти.

Как един мрънкащ за всичко старец, които брои последните стотинки в раздърпаното си портмоне да се изправи гордо и да каже: „Аз бях уважаван лекар. Толкова години помагах на хората и бях Бог за тях. Спасил съм стотици животи и сега младите трябва да ме почитат!” Как да каже това бившият доцент по медицина, като той сам не се уважава? Живота го е утрепал. Ценностната му система е изкривена и приоритетите му са хляб и сметки, пък после може и евтина вафличка… ако остане някоя стотинка. И защо бившият доцент по медицина не вземе пример от бившия жепеец от село Манолово?

Смръщих чело, а мислите ми продължаваха да летят с бясна скорост. За къде бързаха и те? Не знаех....

Възрастния човек е опит, той е мъдрост и познание, натрупани от житейска практика. Хубаво ще е от време на време да се заслушваме в брътвежите му. И няма да си загубим времето, ако със съвет той ни спести да извървим дори и една малка пътечка от изминатия от него дълъг път. Възрастните хора заслужават спокойни старини. Нека гордо да изправят глава с побеляла коса и рамене, носещи товара на времето и опита. Нека се усмихват и очите им да не изглеждат празни на набръчканото им лице. А ние може и да им помогнем в това, вместо да ги подбутваме и преместваме като ненужни вещи. Защото това са нашите баби и дядовци, това са нашите майки и бащи.... Нека им подадем ръка, защото те са държали нашата при първите ни стъпки. Нека бъдат значими в залеза на живота си.

 – Как се казваш, дядо? – попитах аз, но шумът от пристигащия влак заглуши въпроса ми и той остана без отговор.

Забързах към перона. Знаех, че влаковете не чакат много по тези малки гари, особено ако машинистът не забележи, че има пътник, който иска да се качи. А пътникът бях само аз.

– Качвай се! Лек път! – Пламен ми качи куфара и ми махна с ръка усмихнат. – После ми се обади.

Тогава забелязахме дядото, застанал пред стълбата на влака.

– А ти накъде? Към Казанлък ли? Да се разходиш малко? – Пламен се чувстваше длъжен да провери дали човекът не се беше объркал.

Старецът се усмихна, кимна и се качи след мен. Влязохме във вагона на пътническия влак. Отдавна не се бях возила в такъв вагон. Беше от тези, които нямат купета. Всичко е едно – двойни седалки докъдето свършва вагона и започва другия. По зеленикавата им кожа имаше прах, особено в ъглите, където дори и да седнеш няма да изчистиш праха със задните си части. Влакът тракаше силно и се тресеше. Едва ли старецът, който беше седнал срещу мен щеше да ме чуе, дори и да се опитах да му кажа нещо. Стоеше отсреща ми и ми се усмихваше топло. Усмихвах му се и аз. Сякаш не пътувах сама. Гледахме се и се усмихвахме докато не дойде кондуктора.

– О-о-о, бай Добри. Да попътуваш пак малко, а? Да си спомниш старите времена. А-а-а, днес е събота, да. Не търси картата, не търси. Зная аз, че си имаш карта.

– Добър да е деня, Стоенчо. Как върви машината?

– Еми върви, нали виждаш. Малко повече трака, но пък върви, Е-е-е като тебе. Да си жив и здрав. – ухили се Стоенчо.

– Дал бог всекиму, момчето ми. Я седни сега тука и напиши един билет на това усмихнато момиче до Варна.

Кондукторът ме погледна питащо. Аз кимнах и се засмях още по-широко.

– Готово. Приятен път! – Стоенчо ми подаде билета и се отдалечи, леко залитайки от друсането на влака.

Наближихме Казанлък. Дядо Добри се изправи. Стоеше прав във влака по-стабилно и от младия Стоенчо. Подаде ми ръка.

– Всичко хубаво, моето момиче. Беше ми приятно да си поговорим. Ако не бях толкова глух щеше да е повече, но найсе, важното е уважението.

Тръгна към края на вагона и преди да се скрие от погледа ми се обърна и ми махна с ръка. Толкова приятно и топло ми стана на сърцето. Махнах му и аз като на стар и добър приятел, защото всъщност този човек ми беше станал някак близък. Без да ме познава, той ми даде обичта, усмивката и топлото си ръкостискане. А сега стоеше на перона, точно до моя прозорец, гледаше ме и ми махаше с ръка. Изчака влака да тръгне и тогава чак се обърна и затътри подпетените си плетени обувки към близката пейка, където може би щеше да изчака следващия влак до Манолово. Той просто ме изпрати по дългия ми път.

Слязох в Тулово и се прикачих на бързия влак за Варна.

– А сега! Какво ще правим тука? Това е първа класа. – кондукторът ме гледаше дяволито.

Огледах се. Наистина в купето имаше само два реда по три седалки. Явно бях попаднала в първа класа, а билетът ми, написан в пътническия влак от Стоенчо, не отговаряше на този лукс.

– Няма проблем, ще си доплатя. – усмихнах се сконфузено на едрия мъж на средна възраст с закачлив поглед.

–Ама, четири лева е доплащането. До Варна е това, ей! Да пиша ли?

– Пишете.

Взех поредния лист от кондукторски кочан. Изглеждаше точно така, както и самия ми билет. Прибрах двата листа в чантата си, платих четирите лева доплащане и се загледах в прозореца.

– Да отворим прозорчето, а?

– Пробвах преди малко. Затваря се само.

Кондукторът ми се усмихна победоносно. Побутна куфара ми, прекрачи го пъргаво и се доближи до прозореца. Извади нещо като ключ, който прекрасно пасна на дупката отстрани на прозореца. Завъртя два пъти и прозорецът остана леко притворен. В купето нахлу свеж въздух.

– Приятен път!

– Благодаря Ви! – отговорих аз и зареях поглед в цъфналите макове отстрани на линията.

Четири лева! Та дядо Добри беше вървял километри за да спести четири лева за автобус, а аз ги дадох с лека ръка, за да си осигуря удобство в остатъка от пътуването си. В съзнанието ми изплува набръчканото му усмихнато лице и махащата му ръка за довиждане. Успокоих се само защото бях останала с впечатлението, че пътуването с влака беше доставило такова удоволствие на стареца, каквато наслада беше донесла на мен срещата с него. Усмивката, топлото му ръкостискане и ароматът на рози изпълниха шест часовия ми път до в къщи.

– Да си жив и здрав, дядо Добри от село Манолово, да си жив и здрав! Благодаря ти!

 

Даниела ПАСКОВА

-------

Авторката Даниела Паскова е родена в Балчик, но е живяла там само няколко месеца. Целият си съзнателен живот прекарва във Варна, която смята за родно място. Завършва Медицинския институт в града и работи във Военната болница в морската столица, като медицинска сестра в спешното отделение. Омъжена е от 1996 г. за прекрасен съпруг и невероятен баща на двамата им сина – на 16 и 13 години. Любовта й към писането се родила още в детските й години, когато в училище започнала да пише есета. През тази година излезе от печат първият сборник с разкази на Паскова – „Живот на 360 градуса”. Втората й книга „Душевен оргазъм” е готова за среща с читтелите и сигурно ще се появи всеки момент.



Даниела Паскова

Даниела Паскова