nabore.bg

Литературен мегдан

Урокът

Разказ

 

       Седяха в кафенето и си говореха. И двамата отдавна бяха пенсионери. Срещаха се всеки вторник в десет часа преди обяд, пиеха кафе, говореха, споменаваха какво са чули, какво са видели, а после си тръгваха.

       Тихомир, по-възрастният, беше художник – живописец, но отдавна вече не рисуваше, ръката му трепереше, това го изнервяше и той избягваше да хваща пак четката. Велислав беше скулптор, но и той отдавна не работеше. Вече нямаше достатъчно средства, а и неговото изкуство беше скъпо.  Не обичаха да говорят за изкуство. Отбягваха тази тема. Разменяха по някоя и друга дума за събитията, които ставаха, но през повечето време мълчаха, погълнати от мислите си.

       -Трудно ми е да разбера младите – каза сякаш на себе си Тихомир, художникът, и погледна Велислав. Сините му очи бяха все още ясни, погледът му светъл и ведър. Минаваше седемдесетте, но се държеше. Само лекото треперене на ръцете му подсказваше, че здравето му е разклатено.

       - Знаеш – продължи Тихомир – внукът ми Тишо е студент, живее при нас, но не мога да разбера какъв студент е. Нищо не учи. Вече втора година не съм го видял една книга да отвори. От сутрин до вечер, а често и цяла нощ седи пред компютъра. Какви са тези компютри, сякаш ги омагьосват.

       Навремето Тихомир построи голяма вила, триетажна, тук, в Драгалевци, но стана така, че се разведе с жена си. Остави й луксозния апартамент в центъра на София и дойде да живее във вилата. След години и синът му, Светослав, се разведе и дойде да живее при него.  Тихомир приписа единия етаж от вилата на Светослав, а когато внукът му Тишо стана студент, се пренесе при тях, при дядо си и баща си.

       - Вторачил се е в компютъра и нищо друго не го интересува. Баща му работи, издържа го, а той – само пред компютъра. Не говори, не ни поглежда. Ние навремето имахме приятели, приятелки, срещахме се, пътувахме, а сега те, младите, контактуват само чрез компютрите. Единствено парите го вълнуват. Аз, когато работех, му давах пари, но вече не работя, не правя изложби, не продавам картини, а и кой ли сега се интересува от картини.  Баща му му дава пари, но внукът иска още и още, все не му стигат и се чудя какво ли ги прави, какво купува. Вярно, има кола, кара я, ходи някъде с нея, но къде и с кого – тайна. Вчера много ядоса баща си. Бяхме седнали да вечеряме, а той, Тишо, ни в клин, ни в ръкав подхвана разговор, който не съм очаквал. Каза на баща си:

       -Време е да ми припишеш твоя етаж от вилата.

       Баща му го погледна изненадан.

       -Защо, няма ли къде да живееш? Вилата е на три етажа и на всеки етаж има по четири стаи.

       -Да, така е, но ако ми припишеш официално твоя етаж, ще го давам под наем и ще взимам някакви пари, а така има къде да живея, но нямам пари. На мен пари ми трябват, а не стаи!

       Баща му нищо не отговори, замълча и престана да яде. Знам какво почувства. Обича го и не е очаквал това от него. И аз не го очаквах, но този разговор ми напомни нещо от моето детство. Знаеш, роден съм на село, в малко софийско село, но в голяма мизерия. Баща ми и майка ми бяха неграмотни или слабограмотни, както тогава казваха.  Къщата ни беше паянтова, от две стаи и с пръстен под, а стаите почти празни, без покъщнина. Бях ученик в трето отделение и пеех хубаво. На едно училищно тържество ме избраха да изпея една народна песен на сцената, на читалището. Учителят каза на баща ми, че не мога да изляза на сцената със скъсания ми кърпен  панталон, а трябва да съм с черен панталон и бяла риза. Баща ми, който работеше в стопанството, нямаше пари да ми купи панталон и риза, затова взе стария костюм на дядо ми. А костюмът беше наистина хубав, от английски плат. Навремето дядо ми, бащата на татко, е бил по-заможен и си е ушил хубав скъп костюм от качествен вносен плат. Та баща ми взе този костюм и го даде на един самоук шивач в махалата, като му поръча от него да ми ушие панталон, а от едно парче бяло платно да ми ушие бяла риза.

       Шивачът се постара, уши ми хубав панталон от дядовия ми костюм и хубава бяла риза от домашното платно. Така облечен излязох на сцената и изпях народната песен. Всички много ми ръкопляскаха и всички казваха, че като порасна голям певец ще стана, но най-щастлив беше татко. Радваше се като дете, дори струва ми се, че сълзи блестяха в черните му като катран очи. Беше горд, че синът му сам, пред препълнения читалищен салон, е изпял народната песен.

       Когато се прибрахме у дома, седнахме на софрата да вечеряме, а татко си наля една голяма чаша червено вино и каза:

       -Е, Тишо, хубаво ми е, че успях да направя това за теб, че излезе на сцената, пред всички, с нов панталон, а не със стария си скъсан панталон.

       Тогава аз го погледнах и отговорих:

       -Какво толкова. Та панталонът е от стария костюм на дядо, не е нов.

В черните очи на татко блеснаха мълнии. Той сбърчи гъстите си вежди, стисна устни, вдигна голямата чаша с вино и я изпи на един дъх. До края на вечерта не проговори.

На сутринта, когато се събудих и потърсих обувките си, за да отида на училище, не ги намерих. Попитах мама къде са, а тя ми отговори, че татко ги е скрил. Нямаше какво да правя и отидох на училище с гумени цървули. Още от вратата децата започнаха да ми се смеят и да ми се подиграват. Наричаха ме „цървул”, „гуменяк”, „гумен шоп” и какво ли не. Излъгах ги, че обувките ми са на обущар, за да ги поправи, но цяла седмица трябваше да ходя с гумените цървули, а и те бяха скъсани.

Не можех да търпя детските подигравки и присмеха и се замислих. Разбрах, че обидих татко, че го огорчих, че с думите си помрачих радостта му от изпълнението на моята песен и реших да му се извиня. Не знаех какво точно да му кажа, бях само на тринайсет години и не бях много наясно как да се извиня, но дълбоко в себе си усещах, че трябва да направя нещо не само за да не ходя с цървули на училище, а и татко пак да започне да говори с мен, защото от онази вечер дума не ми продумваше и не ме поглеждаше сякаш не бях у дома.

Събрах смелост и застанах пред него. Погледна ме с горящите си катранени очи, но аз не се уплаших и казах:

-Прости ми. Костюмът е бил на дядо и ти го пазеше за спомен, но го даде на шивача да го нареже и да ми ушие панталон...

Татко ме погледна и промълви:

-Това е вече приказка баш!

После излезе навън и ми донесе обувките. Такъв урок получих от татко, а сега и аз,  и синът ми не знаем какъв урок да дадем на Тишо, на внука ми.

Тихомир, живописецът, замълча и посегна към чашката с изстиналото кафе.

 

Георги МИХАЛКОВ

София, 1 януари 2016 година

 


Георги Михалков

Георги Михалков