nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Учителят ми в журналистиката бай Теньо Стоянов

От малък книгата за мен беше като вкусен плод, който ядем с охота, но не насища. За да утоля глада си, всекидневно поглъщах още и още. Но след време разбрах, че пресищането от неотбрана храна често уврежда тялото и вместо да придойдат сили и зрелост, човек почва да линее. Тогава трябва да прибегне до разума на мярката и до подбора. Така стигнах до Вазов, Йовков, Горки, Шекспир и много други литературни великани, след които започна лудото бродене в тайнството на словото.

Бездна бе то! Търсех най-здравите зърна, ала растежът беше бавен. За всяко семе, засято от един и покарало за друг, се искаше кълнеж, докато човек насити с поука и мъдрост духовния си глад и накрая сам хвърли в браздата семето си за друг. Но за мен беше твърде рано да раздавам оплождение, защото още се нуждаех от съзряване. Затова само слушах и гледах,

 

онемял от знанието и разума на другите.

 

Бях вече двадесетгодишен – не само неубедителен на възраст, но и още по-безпосочен от раздвоените стихии на младостта. Тогава дойде настойчивият въпрос: На кого да служа? На словото ли, оплодено от друг, или на думите, родени от самия мен?

Избрах второто. Безпределът на словото не беше още за моя езиков предел, но иска да се отдам на безмерието му. Осъзнавах дори, че до високо духовно оплождение няма да достигна. Но подножието, откъдето преминават всички живителни сили за духовния кълн на съвършенството, дразнеше самолюбието ми и реших да се “вкореня” там.

Така още през 1951 г. Започнах да пиша и да печатам първите си фейлетони и други журналистически материали в местния бургаски вестник “Черноморски фар”. После започнах да сътруднича на столичните вестници, на радиото. Но въпреки туй информацията, репортажът, късият очерк, статията бяха все малки и недостатъчни, за да задоволят младата ми журналистическа потребност, а може би и суетност. Не ме удовлетворяваше и издаването на учрежденския вестник “Смях и сълзи”, на който бях главен редактор. И тогава чух, че вестник

 

“Литературен фронт” търсел окръжен кореспондент за Бургас.

 

Като че само това бях чакал. В мига писах до редакцията кой съм, какъв съм, какво съм написал и печатал. Скоро оттам ми поискаха творческа биография, подкрепена с изрезки от публикувани материали и... започнах!

Ала нищо! Една информация или кратък очерк – с туй свършваше всичко. По-голямо не излизаше или не приемаха. Но докога може да светлее с успех словото от такива “редови” журналистически материали? Затворен в кулата на своята надежда, че някога може да “прогърмя”, аз продължавах да пиша и да изпращам своите бургаски кореспонденции в редакцията.

Тогава заедно с месечните тематични планове започнах да получавам и някакви по-особени писма. Те поддържаха готовността на редакцията да приема всякакви мои материали, но в същото време по-категорично определяха какво да пиша и върху какви теми да насочвам вниманието си. Заедно с това – уж някак между другото, в тях се промъкваха и поучителни думи: как да търся житейския факт, какво да чета, кои автори да избирам, как да усъвършенствувам езиковата си култура и пр. После следваха утешителни редове, че всичко това се постига много бавно и трудно, че овладяването на езика е мъчителен процес, който изисква време, търпение, упоритост, а знанията – вечност, чрез която се постигат. Виждаше се, зад тези писма стоеше човек с грижливо сърце, готово да насочи младостта ми към доброто и полезното, та утре и аз да ги отдам от себе си. Кой беше той, вече знаех от подписа – отговорният секретар на вестника. Но какъв беше на години, по лицево изражение? Повече от 30 години не можах да го срещна и да установя това. Защото не след дълго подписът му изчезна от писмата, които получавах дотогава, и аз безнадеждно

 

 изгубих следите на отговорния секретар

 

на в. “Литературен фронт”, към когото вече изпитвах неизречена благодарност за насоките, които получавах в моята крехка журналистическа младост.

След някое време ненадейно чух от ветерана кинооператор Сашо Вълчев да споменава името му. Взех да го разпитвам: Дали е същият, който някога е работил във в. “Литературен фронт”? Бате Сашо само повдигна рамене, но с възхвала допълни:

– Този, за когото ти говоря, е чуден човек! Голяма душа! Да ти помогне, да те посъветва – друг като него няма. Че той ми спаси живота на фронта бе, братче! Хем на два пъти. Забравя ли се такъв човек! Ако не беше той досега да съм станал на черно въгленче…

И ето че скоро след това очи с очи се срещнахме с него. Оказа се, че е председател на дружеството на нещатните журналисти, където отскоро членувах. Той трябваше да изготви характеристиката за мен, необходима за приемането на зет ми в органите на МВР. Председателят изслуша молбата ми, надникна в досието ми и начаса собственоръчно написа исканата характеристика. Поради деловия характер на посещението ми и краткото време не беше сгода да поведа разговор за онези години и да изяснявам дали някога е работил във в. “Литературен фронт”. Отложих за друг подходящ случай.

След някое време отново застанах пред него. Този път думата сама дойде за онези години и услади спомена с безброй други подробности. С разточителна усмивка потвърди, че това е той, някогашният отговорен секретар. На свой ред и аз се представих кой съм и какви обстоятелства са ме свързвали с него през младите ми години, макар и писмено. Разбира се, председателят не можеше да си спомни такива незначителни подробности от живота си отпреди 34 години! Помнех аз, защото бях млад и търсещ, жаден за знания и поука. Но той искрено се зарадва, че

 

някогашният начеващ журналист от Бургас

 

 не беше го забравил, че дори пази като скъп спомен някои от писмата му…

Оказа се, че същият този председател е известният журналист, писател и общественик Теньо Стоянов! Същият, спасил живота на моя обичан приятел и колега Сашо Вълчев през годините на войната. Същият, който ме беше учил на “четмо и писмо” през годините на моята младост. Сега стоеше прав зад бюрото си в Съюза на българските журналисти и с момчешка усмивка на одухотвореното си лице пак ме поучаваше: кое-как да напиша в докладната записка до УС на СБЖ, какво най-съществено в нея да спомена и с какви извадки от документи да я подкрепя. И със същата усмивка ме кореше. А когато му споменах, че съм извършил еди какво си, но продължавам да го премълчавам, той изрече:

            – Туй, което си направил, е хуманен подвиг от световен мащаб! Трябва да стане достояние на всички! Защо си мълчал досега? Та, туй, твоето, е парадна нескромност, а не мълчание, поради скромност…

(Ставаше дума за трагичната одисея на 21 коминтернски деца, които по време на Втората световна война попадат в немски плен и по-нататъшната им съдба доскоро не беше известна. Узнал за това, през 1970 г. започнах със свои лични сили и средства да издирвам оцелели деца, официално обявени за убити и за безследно изчезнали. Въз основа на много факти, свидетели, документи и оцелели деца-герои, открити от мен, създадох като сценарист и режисьор два авторски филма на тази тема: “Родени за мъжество” и “Спасете децата”(после последваха още две серии на тази тема и четири книги с общ обем над 1300 стр.)…

Толкова години изминаха

 

 от първите ни задочни контакти с бай Теньо!

 

 Вече сам “уча” младите и незнаещите – ако не други, поне децата си. Но към него и досега благоговея като към един от своите първи учители. Изпитвам онази благодарност, която почти всеки от нас изразява гласно или в душата си към своя първоучител. За онзи, който е отлепвал от клепките ни тъмнината за просветление! Който е вдишвал в слуха ни думите “Мамо”, “Родино”, “Обичам те!”, за да не ги забравим никога.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател


Теньо Стоянов сред журналисти ветерани от Отечествената война. Снимки - фотоархив на Тодор Славчев

Теньо Стоянов сред журналисти ветерани от Отечествената война. Снимки - фотоархив на Тодор Славчев

В средата - Теньо Стоянов. На преден план - поетът Младен Исаев целува ръка на съпругата на художника Борис Ангелушев - Гертруда

В средата - Теньо Стоянов. На преден план - поетът Младен Исаев целува ръка на съпругата на художника Борис Ангелушев - Гертруда

Така изглеждаше

Така изглеждаше "главата" на органа на СБП вестник "Литературен фронт".