nabore.bg

Литературен мегдан

Тримата майстори и двамата президенти

Разказ

 

Тримата майстори – Вачо, Дачо и Карото се преместиха на сянката под ореха. Първо защото обичаха природата, обичаха прохладата, зелените вълма от гъст листак, ароматът на орех, близостта до дървото, а то бе почти вековно, всичко това обичаха те – майсторите. Но се преместиха под ореха, защото не е работа да седиш да си пиеш ракията на слънчевия пек край кварталния магазин на това слънчасало село. Нищо , че масата им остана отсреща, това не е най важното, има къде човек да сложи питието си, когато това се налага, да седне под дебела орехова сянка, всичко е въпрос на желание и добра организация.

Та седнаха тримата майстори и в такт единодушно и облегчено въздъхната под кичестия орех, и пак така в такт единодушно отпиха от питието. Облегчение. Миг на удоволствие да седнеш в хладината и да погледнеш на света като бял човек, а не като някакъв роб в тръстиката, прикован край магазина под жаркото юлско слънце. А листата на ореха трептят ли трептят и ти викат – наздраве, наздраве...Облегчение.

На площадчето пък нищо не потрепваше, освен лентите на вратата на магазинчето.  Да се чуди човек, къде изчезна тоя народ, та няма с кой едно питие да изпиеш като хората, приказката да си кажеш като хората, че и жена ти да те нахока като хората. И жените хванаха света. А то и тия дето можеш да си пиеш ичкията с тях хукнаха по държавите. Ама  по света е друго, повече хора, с повече аркадаши можеш да седнеш на маса. Тук не остана никой. Е, не никой, ама можеш ли да седнеш на чаша с Вела Киселата дето все и не стигат парите, все не и харесвали манжите, все разсада и не поникнал, тестото и не втасало, кучето й изпокъсало гащите на простора, или в Бечо Кърджалията дето все имал да плаща кредити, да прави кокошарник, не вървял бизнеса, но щял да ходи готвач по морето, абе все едни такива дето живота не им върви, и другите са им виновни, ама много виновни, толкова виновни, че не могат да ги гледат. Светът им е крив за всичко. На Вела и цъфна прасковата, ама нацъфтя, светна като слънце наслед двора. И тя като рече, цъфти, ама не ражда и то хвана един студ, та измръзнаха горките цветчета, измръзнаха от нейната проклетия и черногледство. Дървото и се разсърди бе, ти да видиш.

Тъкмо в тая обстановка на проклетия, недоимък на човешки питеен ресурс, всеобща криза на населението и честа погребалност, тримата Вачо Дачо и Карото се събраха и направиха задълбочен анализ на ситуацията. Как да се оцелее, като светът е тръгнал на развала и  отива към края си, как да просъществуваш в тоя вулканичен ад на завист, вълчи апетити и хукнали  като луди всякакви, иначе надути и велики, недоносчета. И в политиката и в общинския живот все едни и същи – гледат от къде какво могат да крадат и то на мига, няма забавяне, защото конкуренцията е голяма.

Те една вечер двама обирджии се сбиха пред портата на Дачови кой пръв да влезе. По якият избяга, ама другият хем отнесе боя, хем не можа да открадне последните две кокошки на Дачови, хем го хвана кмета, защото полицията гонела други апаши, запалили вилата на началника им. Ха кажи сега в цялата тая мотолявица, как и с кого да седнеш да пиеш една ракия и да видиш света по-читав, как и с кого да си кажеш майтапа, да си вдигнеш настроението, та като те овика жената, поне да не й се впрягаш.

Затова именно се бяха събрали тримата и станаха майстори, защото си намериха и време, и начин, и формула да си пият питието без да ги е еня за войната в Близкия Изток, за обраната вчера пътничка на спирката на рейса, за прокисналото мляко в магазина на Мира, или за кокошките на Вела Киселата дето не носят яйца. То как да носят като щом я видят и чуят всекидневните и проклетий, и сякаш им дава лимонтозу, та им се вкиселяват червата на горките. Как да снесеш яйце, като си една нещастна, овикана, проклетисана и чумосана кокошка, как да снесеш?!

Ето над този и много други философски въпроси разсъждаваха тримата майстори Вачо, Дачо и Карото всекидневно, защото всеки ден носеше нови и все по трудно разрешими проблеми из общественото битие на селото. Тази заседания се провеждаха всекидневно в две сесии – сутрешна и следобедна. На сутрешната сесия се формулираха темата и проблемите, на следобедната се търсеха решенията.

Тримата имаха авторитет на достолепни граждани, които носеха природната си даденост да дават оценка на хора и събития, да предвиждат бъдещето, което ги поставяше в тежкия фундамент на хорските лакърдии. Те даже имаха преимуществото да дават нови имена, не като във възродителния процес, а просто прякори, съобразени с поведението на съответния минал през площадчето гражданин. Ето например Вела Киселата, ама тя си беше кисела отвсякъде, то като я погледнеш само как се свила джуки, как примлясква, как сбръчкано гледа на света наоколо и веднага в устата ти идва вкус на лимонтозу, не на лимон, на лимонтозу, защото лимонът в сравнение с нея е благороден и дори сладък плод. Или Здравка – Радиото, ами тя още като доближи на десетина метра и почва с първата новина – ти разбра ли, че Роза си е изпуснала кокошките, та отишли в градината на попадията. Ама попадията я нямало та й изкълвали пипера, дето го сади оня ден, - това е водещата новина. После започва останалата част от емисията. И докато те подмине вече знаеш всичко от вчерашния ден и тази сутрин от към четири часа, какво е станало. Ако се обърнеш ще чуеш и прогнозата. Примерно – сега попадията ще отиде при кмета, та да насоли Роза, щото стърчи пред магазина, а кокошките и вървят като чарда из градините.

Иначе Батко Вачо, както наричаха най-стария майстор бе бивш параджия в общината. Наричаха го параджия, но той си имаше самочувствие на директор на парова централа, защото управляваше топлината на общинските чиновници и на кмета, което никак не е малко , дори е отговорна и уважавана длъжност. Другият майстор Дачката бе интелектуалния център на групата – някога учител, после журналист, после водопроводчик, пак журналист, ама столичен, и сега придаваше културен темперамент на махалата, коментираше събитията, когато успееше да ги съчетае с трезвия си сутрешен поглед. Карото бе син на автомонтьор, но баща му почина от благодарностите на клиентите в наливно състояние, иначе остави безпрекословен авторитет и хубави спомени, не толкова за поправените коли а са песните, и музикалния си талант, защото свиреше прекрасно на акордеон. Та Карото лежеше на татковия си капитал, а хората го споменаваха с добро.

Един ден както си седяха под ореха на масата отсреща през улицата до магазина седна Майкъл. Майкъл бе от циганската уличка наблизо и бе кръстен на дядо си Методи. Връзката със създаването на българската азбука бе умишлено прекъсната, защото бащата на Майкъл – Павлин Кашмера много харесваше Майкъл Джексън и умираше да се кълчи като американеца. Понякога дори успяваше, но му трябваше значително по голяма сцена, защото превъзхождаше джаз-легендата с около стотина килограма.

Та седна Майкъл с една студена биричка и батко Вачо го докара на фокус:

-Абе не ви ли се струва, че Майкъл прилича на президента на щатите Барак Обама.

Другите двама майстори се загледаха в Майкъл. Абе да, то на цвят, на тен си биеше баш на Обама, ама и косата му такава , очите му, усмивката, абе същинския Обама.

-Ей, Методи – така се обръщаше към него Дачо от уважение към дядо му – ти знаеш ли че приличаш на американския президент Барак Обама?

Майкъл-Методи се концентрира върху майсторите. Не, той не се беше заглеждал в президента на Америка, но щом майсторите казват, това не можеше да не го поласкае.

-Я, стани , изправи се – нареди Карото.

Майкъл се изправи. Е, на ръст бе по нисичък, ама пък на физиономия съвсем го докарваше. 

-Да вземеш да си купиш един костюм, може и втора употреба, - посъветва го Дачо – слагаш една бела риза, и отиваш в американското посолство, Ще ги побъркаш, ще има да ти козируват, да видиш ти какво чудо ще стане.

Двойникът се поизпъчи, попритегна колана, почерпи кръстниците и отиде към дома си. Не минаха няколко дни и Майкъл вече беше президент.

-Ей господин Обама – подвикваха му по улиците и Майкъл се величаеше. Даже в местната дискотека взеха да го споменават, а момичетата от махалата по упорито се заглеждаха в него.

Работата тръгна даже на сватосване с една делечна братовчедка от Симитли. Какво нещо е живота. Заприличаш на някого и хората по-друг начи те гледат – едно е да си президент, друго е да си Майкъл от чистотата. Нали така!

И както си седяха под ореха майсторите пак така отсреща на масата седна Ферди. Ферди също бе от циганската махала. Той също бе кръстен на величие, само че българско. Носеше името на дядо си Фердинанд, който пък бе кръстен на българския цар Фердинанд, и на името на някогашния град Фердинанд, в чийто покрайнини бе роден и израснал.  В този смисъл Ферди не бе носител на чуждопоклонничеството, а на българската традиция и исторически факти. Това му придаваше друг нюанс, макар само в училище да го извикваха Фардинанд, в името му се четеше царско достолепие и уважителност. Иначе си бе Ферди.

Сега Дачката се загледа в него:

-Ферди, я свали очилата.

Ферди бе с големи тъмни очила, в които се оглеждаха тримата майстори, та даже и част от ореха. Момчето плахо свали очилата. Какво ли искат сега майсторите, какво ли са намислили.

Дачката се вторачи в него.

-Абе не ви ли се струва, че Ферди повече прилича на Барак Обама?

Другите двата се наведоха съсредоточено напред.

Ами да, той настина имаше съвсем точна, допи неприлично точна прилика с президента на Америка.

-Я стани – нареди с тон на старшина Вачо.

Ферди се изправи. Уникално. Той бе и висок, даже и на ръст си бе досущ като президента. И сако си имаше момчето и ушите му стърчаха малко така настрани, същинския Обама.

Новият Обама  влезе в магазина, уважително поднесе по едно циклянче водка на тримата и пъргаво понесе дънките към махалата.

Това събитие, с новокръстения Обама се разви малко преди обедните новини. След около половин час на улицата в циганската махала се разрази лют спор Роднините на Майкъл – Обама баха категорични, че той – Майкъл е още отпреди Обама, а не Ферди – Обама. Близките на Ферди обаче настояваха, че той Ферди Обама много повече прилича на Барак Обама, и на ръст и сакото му такова – тъмно, а те сега щели да му купят синя и кафява вратовръзка, та да видят те кой е истинския президент.

Работа астана напечена и вуйчото на Майкъл извади газов пистолет. Жените писнаха, а лелята на Фарди издебна в гръб въоръжения противник и го наложи с як тефлонов тиган по главата . Вуйчото изтърва оръжието, но го взе братовчед на Макъл - Обама, който даже и гръмна. Стана една циганска дандания, която дословно илюстрира този уличен спор по отношение на президента на Америка. Обрадува се фронт, дори започнаха да се градят барикади. Тутакси на уличата се изтъпаниха диван и маса, а за прикритие ги послаха с чипровски килим-менте от Истамбул. От едната страна полетя домат, от другата отвърнаха с праскови и цветисти псувни. Заплющяха изстрели, пламна огън. Стигна се до смъртни заплахи и клетви в името на президента на Америка, някои дори заплашиха с пристигане на помощ от НАТО. Трябваше да се защити честта на Барак Обама, а не на някакъв циганин, Така де! Естествено пристигнаха и полицейските патрули. Поради произведените изстрели дойде и жандармерия. Въобще всичко си се разви като телевизионен ромски сценарии.

Мъжете кой ударен, кой ударил се скриха, а жените продължиха словесния спор пред редицата въоръжени до зъби, с щитове и изправени като скали жандармеристи.

-Майкъл е Обама, ако искаш да знаеш, Майкъл, защото него го кръстиха още преди три седмици, и целия град го знае, а вие днеска сте станали Обама и искате да сте президенти – боклуци, крадци, обиждачи...

От другата страна обаче отвръщаха с картеч:

-Вашия Обама е като кюфте, вижте го колко е нисък, въобще не прилича на президента. И такова сако няма ако искате да знаете, важното е кой по прилича на президента, а не кой кога е кръстен.

Разследващите полицаи привикваха настрани ту един, ту друг и не можеха да се ориентират в обстановката.

Жандармеристите стояха и под каските им се луташе един тежък и много отговорен политически въпрос:

-Какво, аджеба, се случва, и какво общо има с тоя луд цигански скандал американският президент?

Пристигна и големия началник от областната полиция.

Докладваха му, приказваха му. По едно време една възрастна леля с много  дантелена рокля над тежката си  талия се изтъпани.

-Нека бе, нека дойдат Майкъл и Ферди да видим кой е Обама, нека дойдат!!!

Изправиха се двамата Майкъл-Обама и Ферди-Обама. Абе ти да видиш, и двамата досущ, като братя на  президента на Америка, само дето единия бе малко по-висок. Как не са го забелязали досега.

Забляскаха светкавици, понесоха се над множеството камери, залутаха се микрофони из навалицата. „Лют спор между два ромски клана завърши в масов бой на улицата” това бе предстоящата новина.

Големият началник от областната полиция, като огледа двамата Обама, си  направи тайно криминално заключение без да го сподели: Тия са си братя, ама по-добре да не питам кой е бащата, че не се знае, знае ли се...-така си помисли големия началник. После внимателно попита кой всъщност откри тая прилика, кой бе кръстникът на Майкъл и Ферди. Насочиха го към кварталния магазин. Отиде началникът натам и какво да види. Под стария орех  си стояха кротко три самотни празни пластмасови стола. Попита продавачката, тя вдигна рамене:

-Ами, те майсторите,  тука  бяха, ама сега не знам...

А вие ще попитате: Добре де, ама защо им викат – майсторите?

Ами как защо – тъкмо заради  това.

 

Георги АПОСТОЛОВ

 

 


Георги Апостолов

Георги Апостолов