nabore.bg

Тежката дума

Тревога: Жална ти майка, Българийо!

Приеха ни в задния двор на Европа, ще минем полека и в предния - ако сме послушни и забравим заветите на Левски, Раковски и Паисий

 

Историята е глас на мъртвите, който поучава живите – така е записал в тефтерчето си героят от Орлово гнездо, опълченският субалтерн-офицер Стефан Мазаков. Някъде от дълбините на вековете римляните потвърждават – историята е учителка на живота. Хората имат история. Мравучките – не.

Както и българите, впрочем. Не може да има история народ, който я употребява само като подправка на безвкусните политически манджи, с които се опитва да залъже своя глад за истина, добруване, просперитет. Само пиедесталите са вечни в нашето народно съзнание – тези, чиито статуи изправяме върху тях, се менят по-често от яловите правителства на избухналата преди години демокрация, сиреч – народовластие.

 

Нека си припомним,

 

че дори Левски продажни и конюнктурни писачи заклеймиха като разбойник и убиец, а затънали в самодоволство и тлъста самодостатъчност „божии“ служители отказаха да канонизират за светец, като че ли народът ни не го е направил вече отдавна.

И само той ли? Националният нихилизъм се превърна в критерий за „глобално“ мислене, наложи се като първостепенно условие за нашия „цивилизационен избор“, както се изразяваше един прочут с баналностите си роден държавник, в мандата на който усещането за кухост в коридорите на властта се превърна в убеденост. Пременени полуинтелегенти се опитват да ни пробутват доводи в полза на подмяната на кирилицата с латиница, сквернят кървавия дръвник в Батак и святата църква в Перущица с лигави приказки за „османско присъствие“, водят наукообразни дебати за дядовазовото „Аз съм българче“, макар че благодарение на социалния геноцид на сини, червени и

 

други шарени политически лумпени

 

скоро май няма да има кого да учим да го рецитира...

Жална ти майка, Българийо!

Но всяко нещо си има цена, майките реват, а чедата им заминават на гурбет дор до Антиподите. После някои се връщат и решават да ни вкарат в пътя, т.е. в Европа, след което географията и историята потъват от срам в рядката кал на подмазвачеството.

Да им припомняме как европейската дипломация е сваляла шапка пред Парчевич и Раковски? Или защо Любен Каравелов е класик на три европейски литератури?

Или кои са братята първоучители, които католицизмът провъзгласи за светци-закрилници на Европа, чието дело даде възможност на всички народи да славят Бога на своя си език? Или за св. св. Михаил, Киприян и Григорий Цамблак, отворили пътя на християнството през Киев чак до замръзналите простори на Северния ледовит океан?

О, неразумни и юроде!...

Човек без достойнство става поне за слуга. Народ без достойнство и за това не става.

Надеждата е, че сред нас все още има много хора, които знаят, че българите са зърно в плявата на света. Все още разпознават българското богатство – хората, природата, историята.

Първо за хората – казват, че Господ не наказва когото мрази. Значи, Господ много ни обича. И ние го знаем дори в най-отчаяните си мигове. Останахме малко, но сме държеливи.

Европейци сме откак свят светува, за разлика от всички останали европейци. Но те ни приеха в Европа – тяхната. Все още сме в задния им двор – ще минем полека и в предния, ако сме послушни. И ако престанем да помним кои сме, откъде идваме и какво помним. Другият вариант е някои да си спомнят, че да опазваш своето достойнство

 

означава да зачиташ чуждото.

 

Така предпочитаме.

Емнали сме се да довършим природата си, но и тя е държелива. Бракониерството в България изобрети не само заглушители за ловни пушки, но и заглушители за моторни резачки. И заглушители за гузна съвест. Прибираме кървавия данък на дивеча и крием под вратовръзки диващината си. Ще разберем ли някога, че сме живи само ако обичаме и закриляме реката, дървото, синигера, сърната?.. Да се надяваме – и на разните европейски натури, но и на нашата си, от деди и прадеди.

Образованието, комшиите, телевизиите, вестниците, юпитата, различни други прякори и въобще кой ли не се мъчи да събори в нищото историята ни. Ние пък се мъчим да я подпираме

 

с кървавия дръвник от Батак,

 

с войнишките паметници от заличени гробища, със знамена от атаки на нож и други такива. И ще я подпрем, няма съмнение.

Защото какво е българинът без народа, балканите и миналото си?

И как ще хиляди, ако не помни, не почита и не обича?

Така че – помнете, почитайте и обичайте!

Амин!

 

Йото ПАЦОВ

 


Йото Пацов - писател и публицист

Йото Пацов - писател и публицист