nabore.bg

Литературен мегдан

Трактат за умирачката

Разказ

 

Чукът на дедо ми Йото будеше селото преди петлите, два часа преди поп Петко да удари камбаната, и когато слънцето пъкнеше из росата на Големата рудина той сваляше кожената престилка, смигваше ми и аз излизах с него на двора да му полея. Дълго сапунисваше силните си и черни от ламарината ръце – не че нямахме мивка под сайвана, но такъв си му беше адета. После той ми поливаше на мен, и моите ръце бяха черни, защото му държах калъпа олово - да пробива с пробоя, или бруса стомана – да занитва ламарините или чемберите по печките. Пръстите ми изтръпнали от стотиците тежки удари, китките ми вечно подути, но аз горд, че работех с дядо си, нищо, че непрекъснато ме навикваше за моята непохватност – нали ми викаше “адаш”!

После той сядаше на камъка пред къщата – май само ние в село имахме такъв камък вместо пейка – правоъгълен, одялан, огладен, бял и сив, а аз слизах в избата с тристаграмовото шише, на което дедо ми викаше “спътник” след 1956 година, когато руснаците пуснаха в орбита първия сателит на Земята. Наточвах ракия, качвах се горе, подавах му я:

- Наздраве, дедо!

- Наздраве, адаш – отвръщаше той, вдигаше шишето към слънцето, та лъчите му да заиграят в бистрата течност, и отпиваше. Пред нас се ширеше площадът, в трите плачущи върби край стария ни геран се будеше вятърът, а в Пацовската дуда вече пърпореха кавгаджийски милион врабчета. Денят можеше да започне.

Спомням си една от тези далечни утрини, пак седяхме на камъка, от къщи и от всички къщи се носеше упоителния мирис на току-що изваден от пещите хляб, хората изкарваха добитъка, край нас тържествено се отправяха към лятната си паша крави и волове, биволици, овце и кози, сподирени от кучета и стопани. Дедо не беше много на кеф – предния ден каменоделци от Кунино с конска каруца бяха докарали у нас гробищен камък, свалиха го пред портата и прадедо вика съседи, та го занесоха под сайванта. Всички в къщи изумяха, дедо побесня:

- Какво е това бе, тате? Тук да ви не е гробище!

- Майка ти бе, Йоте, нали знаеш, с нея на глава не се излиза, поръча си камък като дойдоха майсторите на панаира, и е го, докараха го. Страх я било да и не сложите петолъчка на камъка, та господ да я прати в трънето, та си го поръча с кръст...

Приближихме се, гледаме – под кръста на надгробието пише с красиви букви: “Тук почива Йордана Христова Пацова, родена 1876 – починала ....”. Дедо забоде кривия си пръст на празното място след “починала”:

- И де я покойницата, а, тате?

- Ми в собата, къде... Надробила си е преснак и се гласи да ходи на църква...

- Ще и дам аз една църква... Тоя камък утре до го нема тук, разбра ли!

Баба Йордана беше голяма черковница, не пропускаше служба, спазваше постите, почиташе умрелите не само по задушници, но и всяка събота, помнеше реда и го спазваше. Но не беше случила със семейство, господ за другите в къщата беше като някакъв невидим чорбаджия, когото се сещахме да псуваме, щом някоя градушка покъса лозята след толкова блъскане или некоя биволица прегори. Ама не се сещахме за добра дума, когато виното от терез опъне обръчите на буретата и напълни чашите с тъмната кръв на земята. Само веднъж чух дедо Йото да го споменава – беше починал брат му, дедо Никола Фокера, аз дерях шилето под сайванта, той пушеше наоколо и ме гледаше в ръцете да не сбъркам нещо, и се беше размислил за отвъдното:

- Ей, адаш, да знаеш: че нема господ – нема, ама че има нещо – има!

И след секунда нерадостни мисли добави:

- Ама и него да можем да доклопим – и на него ще му разкатаем верицата!

Та още докато седяхме на камъка дедо Христо запрегна биволиците, свали ритлите на колата, вика чичо Въло Пъцъшки и двамата с пръхтене качиха камъка на потониците. Там седна и баба Йордана, дедо Христо хвана капистрите и ги поведе, аз затворих след тях вратницата. И седнах при дедо Йото, да гледаме как баща му и майка му с черните добичета прекосяват площада и хващът пътя нагоре, към гробищата.

А след половин час пак пъкнаха в същия ред – дедо Христо води биволиците, баба Йордана седи на потониците, спуснала крака от колата, камъкът го няма. Наближиха, и тъкмо да скоча да отварям портата, дедо се разсмя с глас и ме ръгна с лакът в ребрата, както си му беше адетът, когато се е сетил нещо важно и весело:

- Ей, адаш, гледай какъв шъшкънин е тате! Паметникът откара, а пък мъртвеца си го връща!

И се прегъна да се кикоти с длани на коленете и с щръкнали лакти.

Прегоря есента, оттече се зимата, избуя пролетта и мъжете се сдумаха един ден да идат с коси и търнокопи в гробищата, да почистят и изтребят бурените и черното тръне. И докато работели, Горанката се провикнал:

- Ей, бай Йоте, я пристъпи да видиш какво пише на този камък! “Тук почива Йордана Христова Пацова”!

- Тя и вкъщи не се е много уморила – отговорил му дедо Йото и продължил да коси...

***

Много вода изтече във Вита от онези години, пред нашата къща камъкът-пейка си е същия, но хората, които сядат на него и под Пацовската дуда отсреща вече са други. И днес на по бира под вечното дърво са се събрали от рано сутринта приятели и съседи, и като приближавам се сбутват, да ми направят място. Всички гледат към горния край, откъдето се задава Валчо, пременен в синя ватенка, зелени брезентови панталони и черни гумени цървули. Сочи ми го Вальо Витски:

- Гледай сега, за тука е тръгнал, ама нема да дойде направо, ами ще заобиколи по пътя. Само по един маршрут ходи – нема лево, нема десно. В целото село само една улица признава. Като леля си – и тя цел живот по една пътека в дола върви, през буреняка, по лисичето вървище – зер ако тръгне по пътя ще я смачка кола...

- Помниш ли, като го питали кога е роден жена му Йотка го преварила – той не може ви каза, рекла, ама аз мога. Валчо се е родил баш тогава, когато на света не са требвали хора, ама въобще! Какво искаш от него...  – донажда Ханко.

Валчо се е приближил, поздравява с един вдигнат показалец – значело “Да бъдем единни!”, ама не е ясно в какво точно, сбутваме се да му направим място и той сяда. Някой праща Шишко за бира, и когато и Валчо е уреден с леденото шише, пита:

- Какво е това трактак?

- Видиш ли го? – побутва ме Вальо Витски. - Гласи се за кмет и затова бърза да се образова на дърти години под Пацовската дуда.

- Сигурно искаш да кажеш „трактат” – досеща се Станой Скачката. – Трактат е обяснение на някакви неща, дето нямат обяснение.

- Че как така? – диви се Валчо. – Хем нямат обяснение, хем трактатът ги обяснява!

- То и трактатът няма обяснение в такъв случай – захлупва темата с титанична логика Мето. – То обяснение нема и за това, че Валчо пита такива неща, ама той като издои и изкара заран добитъка и порине в обора, само такива работи му са в главата… Трак - так, трака – та - так… - и врътва длан с разперени пръсти до слепоочието си.

- Да бе, сам ще се сетя! – възразява Валчо. – Бех одеве в читалището да питам колко дърва да им карам и гледам – Сталин там си чете някаква книжка, прехласнал се. „Велико прозведение, вика, гледай!”. Взех я аз, то ситно, нищо му не разбирам, а на корицата – „Трактат за любовта” от някоя си Авицена… Абецена… абе Цена някаква си. Питах и Сталин какво е трактат, той ми приказва половин час, ама нищо не разбрах. Та рекох и вас да питам…

- Ти пък, Сталин ще питаш – присмива му се Тиката Кашмерски. – Не знаеш ли, че е половин свет! Може ли некой да се казва Сталин, да седи в читалището трийсет години, да прочете хиляда книги и да става за нещо!

- Той не е по рождение Сталин – обяснява Валчо. – Нали майка му го ражда девет месеца откак немците минават през Ъглен за Русия, та целото село вкупом го кръщава Дойчо – Дойчланд юбер алес, анадъмо? Ама на баба ти Донка Пиклива и това не стига, та го записва Хитлер, сиромашкото. Да, ама после идват руснаците, и още първия ден тя го записва Сталин, та да е ясно на кой господ се кланят ъгленчани. На всеки пореден…

- Добре, че после не се сети да го пише Брежнев, че сега сигурно щеше да се казва Обама –  донажда Мето.

- Остави го Обама, ама другите всички са покойници – казва Тиката. – Аз, като се сетя наведнъж за толкова много покойници, хем ми става добре, че съм жив, хем ме свие под лъжичката, че това е временно.

- Дедо Йото навремето, като да си ходим, и му викаме: „Айде, бай Йоте, довиждане!”. А той отговаря – айде със здраве, на добър час, а пък ако се не видим – вие ще се научите… - спомня си Вальо Витски.

- Вчера, ти не беше тука – сеща се Мето Въджишки – таман отворихме бирата сабахлем – те ти го бай Горан. Иде, клима ту на едната патерица, ту на другата: „Помози Бог, акрани!”. „Дал ти Бог добро, бай Горанка” – отговаряме ние, а той пита: „Какво, оправихте добитъка и сега какво правите?”. „Ми седим, бай Грозданка, кво да правим, седим под дудата”. „Седете, седете - кима с глава той – че каквото лежане ви чака…”.

- Не вижда се, че се е приготвил и той за клиент на енергото – сочи към облепения с некролози електрически стълб пред магазина Тиката.

- То се не знае кой кого ще превари – философства Валчо. – Нали навремето на бай Иван Алайджийски му прогоряла печката, а печкар в село – само дедо Йото. И той го пита веднъж в кръчмата – бай Йоте, можеш ли я закърпи пущината, та барем тая зима да изкарам с нея? Каква зима бе, Иване, аз закърпа ли я – ще те изкара доде си жив! И сутринта с ръчната количка бай Иван кара печката, дедо Йото препасва престилката и навива ръкавите – работата опечена. След два дни си прибира бай Иван печката като нова, ама не превалили и два месеца и среща дедо Йото, пак в кръчмата – ей, комшу, язък ти за майсторлъка, щеше да ме кара доде съм жив, а тя изгоре още по Атанасовден… А дедо Йото му казал – чакай бе Иване, кой да се нада, че ще изкараш толкова…

- А пък той верно кара много, да му се не надяваш… - спомня си Тиката. - Ама пак не стигна баща си – дедо Тачо умре на сто и пет! И бай Иван отвори вечер кръчмата, и все се намери някой да го попита – жив ли е стареца бе, Ванка? Ей – вика – хората случиха на бащи, откога ги заровихме и забравихме, а пък моя се не сеща и да умре…

- Аз пък да ви кажа – обажда се Тасо Пикасото, - питал съм се кое е по-важно – животът или смъртта. Като викнем по една бира тука, под дудата, съм сигурен, че е животът. Като ида да копая трап за поредния набор и чета по камъните из гробищата – ясно е, че е смъртта. А кажи сега кое е верно?

- Не знам, Тасо – не се наема с отговора Мето Въджишки. – За живота и смъртта не знам. Ама знам за лова. Нали един петък умре баба Тинка, на дедо Дако булката. Беше тук, под дудата, отишъл си вкъщи и тя изстинала в кревата. А той на другия ден, в съботата – на лов, в неделята – също, и таман си бил купил свестни патрони от Луковит. А и последен излет за тоя сезон, как се упуща! А сега де! Та дигнал милата си покойница на гръб, качил я на тавана, сложил я в ковчега, който си пазели там за такъв случай, заковал я, да я не разнесът белки и порове, ловувал двата дни и чак в понеделник, като я свалил и я сложил пак в леглото, казал да бият камбаня, че се споминала… Та май ловът е по-важен и от живота, и от смъртта…

- Ей, хора, какво ви става днеска бе? – Тиката не ще да къса с реалността, пък му е изсъхнала и устата от толкова приказки. - Гледай къде се отплеснахте от един трактат за любовта! Че то май трактат за умирачката стана накрая! Я наздраве, да не забравяме за какво сме се събрали!

- Наздраве! – вдига бирата Валчо. – Че то, както казваше дедо Йото, ще се събудим некоя заран и то ни нема!

- Пепел ти на езика, Валентине – проклетисва го Тасо. - Смъртта е лошо нещо, ами добре, че е накрая…

 

Йото ПАЦОВ

--------

Йото Пацов е роден в София на 28 декември 1949 г. Потеклото и творчеството му са свързани със село Ъглен, Ловешко, което се намира на брега на река Вит. Животът му преминава през редакциите на най-тиражните печатни издания в България, самият той основава и ръководи много от тях. Бил е управител и главен редактор на Издателска къща "Наслука" и на нейните издания "Лов и риболов", "Наслука" и "Рибар". Автор е на книгите "Петелът кълве звездите" - къси разкази, "Лъжикерван" - роман, "Пръчка от леска" - стихове, "Учителите" и "Великите учители" - очерци за духовните водачи на човечеството, стихосбирката "Курбан", сборникът с публицистика "Перо от гарван", "Чудото с българина. Мистични сказания", "Фараонът на лисиците"  и др. Член е на СБП.



 


Йото Пацов

Йото Пацов