nabore.bg

Литературен мегдан

Така, така, не онака – онака!

Разказ

 

   Ще го кажа така. Важното е да попаднеш където трябва, нещо да се случи. Важното е да чуваш гласове – познати и непознати, които ще са ти от полза. Още по-важното е да разговаряш сам със себе си. Способност, която изключително трудно се придобива. При мене се получи по специален начин, притежавал съм нужните способности.

   Този каже едно, друг каже друго, ти поотвориш уста, научаваш по нещичко и вместо назад, отиваш далече напред. Аз се провалих, както мислех да съм успял. Изведнъж случайността не беше на моя страна, късметът ми не вървеше с нея и изостана, не го биваше.

   Несвестни и дрезгави, гласовете се местят, преливат един в друг, следват ме и не могат без мене. Само че моят глас не е дрезгав, запазил е силата, мое е умението.

   Едва ли не отминал, гласът все още се носи и така да се каже, долавям опашката му:

   - Е, така беше, може и да не е истина. Първо се чу гръмотевицата, след нея удари светкавицата.

   Друг дрезгав глас го настигаше:

   - Без светкавица няма да стане, но защо гръмотевицата изпревари? – на цвят ми се струваше да е розов. Иначе чист и звънлив, дрезгавото едва загатнато.

   Чувам гласове, чувам и моя, шепне в ушите ми, едва го чувам. Трябва да си измия ушите – двете едновременно, може с четка за зъби.

   - Без високото дърво няма да мине, и учителка трябва да се търси., да предупреди децата.

   Нахален и мазен глас угоднически допълва:

   - В началото е невероятната тишина. Тихата и скръбна, нагласената тишина. Не очакване на лошото, самото лошо е дошло, от лошото по-лошо!

   - - -

   Колкото до Пришелеца, дошъл от далечната планета по собствено желание, поискал е смъртната му присъда да бъде изпълнена тук. Без да усетя за първи път се срещнахме на балкона, а отсреща ни беше притъмнялата планина. Върхът й от черен по-черен. На неговата планета смъртните присъди се изпълняват кой където пожелае. Не искали земята им да мирише на умряло.

   Опитвам се да надникна в очите му. Зениците са прекалено тесни, за да се види нещо. Изглежда млад за годините си, напоследък напълнял. От хумуса е, приятната миризма, която го беше привлякла и довела при нас, на нашата планета. Благодатният ни хумус му се е отразил благотворно, вече не е неприятно дръглив, счупеният му по средата дълъг нос се е оправил и изглежда по-къс.

   Като прелиствам прашните страници на спомените си, кихам. Ослушвам се, някой казва:

   - Наздраве, за много години…

  Отвръщам без да мисля, нека се поозори:

   - От вчера днес и утре не вървят заедно… – глас като моя, не е дрезгав. Няма кой да каже, че не съм аз, че и да му повярвам.

   Не обичам и дългите имена: отнемат много място и трудно се произнасят. Малкото име на писателя Арчибалд Кронин, дето се чудех дали е лекар и да го свържа с някое заболяване, замених с Пиер. Пиер Кронин звучи добре. След падането от балкона можех да правя каквото си искам.

   Не ме биваше с имената. Сега бърках Волфганг Моцарт с Едмонд Дантес. Композиторът Моцарт и героят на Дюма Едмонд Дантес са имената , в които се заплитам. Кое да бъде и дали да бъде. Нямат общо с така наречените ключови думи, за които се говори. Казват, че са ключ, който трябва да се завърта два пъти. Помагат при проникване в необозримото, едва ли не да се мине отвъд другата страна на чертата-граница и човешкото съществуване.

   - - -

   Едва успявам да събера мислите си, изсипали се, пръснати къде ли не, други направо липсват. Все още се търкалям, но усещането да ме има, продължава.

   Намърдалият се на балкона Пришелец се е развихрил. Негова е заслугата злото по земята да лудува и царува. Накъдето и да погледнеш, дори планината отсреща едва виждаш. Навсякъде по земята зло, повече зло, отколкото може да побере. Хората като смазани, няма на какво да се зарадват. Главите им побелели от черни мисли. Каквото и да им кажеш, все не им харесва, друг им е виновен. Както са по балконите, така ще започнат да капят като презрели круши. Злото вече не е на себе си и щурее, трябва да бъде укротено и смазано.

   - - -

   Етажът беше 13-ти и такъв остана докрай. Когато съм на балкона, ме няма. Защо не обратното. Когато съм падал от балкона, срещнах случайността. Парапетът не е преграда. Паднах и нищо ми нямаше, пространството ме посрещнало. Самата случайност, имал съм среща със случайността. Не е съвпадение, то е друга категория. Добре си спомням и не се озъртам.

   Замъглен образ, така си го представям, и не му се мълчи. Не е и приказливко, срещнал е нещо подходящо. Рекох му:

   - Повярвах ти за секунда, не повече. Ти си Случайността. Предполагам и нещо повече?

   - Важното е да повярваш.

   Искаше ми се да постой на едно място и да не ми се върти, подскача, да не можеш да го хванеш, да не можеш да разбереш къде е. Намерихме се преди Доброто да победи Злото и Злото да победи Доброто завинаги. По-нататък не ми беше ясно и не знаех какво да правя.

   Случайността е парцалива и окъсана.

   - Наричат ме Случайност и съм непостоянен по характер. Не съм в женски, отредено ми е да съм в мъжки род, нищо че съм непостоянен. Никога не съм носил рокля, не обичам да се докарьосвам. Високите токчета не ми  отиват и се спъвам. Образът ми е неясен, все едно не съм на фокус. Нямам вяра на огледалата, само лъжат.

   - Жените също не вярват в огледалата, но тяхното е друго – рефлекс. Радвам се, много се радвам, толкова ми е приятно, намирам го за повече от чудесно. – Една ненадейна среща, за него случайността е смисъл и същност.

   Чувства се добре и не съжалява:

   - Външният ми вид е неугледен и раздърпан. Обличам се както дойде, с модата не се разбираме, в постоянна разправия сме и не се допълваме. Непоправими различия. Общуваме с недомлъвки.    Обикновено мислите ми са объркани, защо да ги подреждам.

   - Както винаги бърз, гъвкав, съобразителен и подвижен. Преди всичко непредвидим?

   - Не ме сдържа на едно място. Обувките ми са подпетени, подметките изтъркани от безкрайното движение. Случва се да съм бос, не обръщай внимание.

   Бос е и мръсните му крака ми правеха лошо впечатление.

   Нашето е подобие на разговор, казано е простичко, със случайно попаднали мисли. Мислите стесняват кръгозора, поставят предел и ограничават възможностите. Трудно е да излезеш извън мислите. Къде ще отидеш?

   Малко оплаквания, което говори добре за него:

   - Все бързам, спъвам се, каквото мога – прескачам, не бързам да  стана – давам си кратка почивка. Навсякъде съм търсен и желан, искам или не искам – добре приет. Нали съм случайност, не се налага да избирам. Каквото дойде, както дойде. Нека е интересно и неповторимо, повече от неочаквано.

   Моите уважения. Случайност не съзнаваше, че е от най-нужните качества на Естеството. Няма право на избор и никакво шикалкавене, нали е случайност. 

   - Признавам времето – каза Случайност, – съществувам в пространството. Често ме има – когато трябва, често ме няма – когато не трябва. Обичам да се забърквам – където е чисто и подредено. За чужда сметка. Шегата е начин за създаване на нелепости и неприятни ситуации.

   Трябва да приключваме:

   - Нещо като за последно и казано не за последно?

   - Куцам ли, няма да се знае дали левият ми крак е по-къс или десният по-дълъг…

   Хитрост, остроумничи, главоблъсканица, обича да се прави на шантав. Господар на изненадите, не е случаен събеседник.

   Знаеш ли го? Самата случайност, говори за себе си, като да е в мъжки род, приема го като титла. Сигурно е така. Не е израз на суета, търси уважение и признание. Самата случайност се разграничава от случайността и се родее с парадокса.

   Естеството е можело да ми отреди друга съдба. Цял живот да се рея на балкона, да зяпам по чуждите балкони, близката планина. Сега участвам в действието, наблюдавам, не поемам ангажименти.

   Естеството дава знаци, стига да ги видиш и проумееш. За съжаление страничното отвлича вниманието, щурам се в различни посоки. Имитации, движението на пеперудата.

   Неразбираем свят, прекалено много същност и нищо съществено. Трябва да се излезе извън мисълта и без да се обръщаш, вратата да се тресне с всички сили, нека се посипе мазилка. Засега не смея да си го помисля. 

   - - -

   Пришелеца няма да използва тайни фокуси и номера, да изважда по нещичко от ръкава си, да брои до 10, на неговата планета времето не е от значение. Мисля си – успееше ли да го превърнеш в разстояние, ще отиде далече напред.

   Пришелеца се е приготвил, предстои истинският удар и самото действие. Ориентирал се е, ще използва за база група от старите хора. Причина – защото са празни, глупави и ненужни. Излишна биологична маса, от която се носи мирис на мърша. Удобни за машинации и превращения, беззъби уста и посинели устни, не очаквай съпротива. 

   Едва ли не го поканих, сигурен съм да го казах аз:

   - Нали е понеделник, седмицата започна, нов ден, чист ден! – един вид пожелавам му сполука. Не съм се объркал, просто е нелепо.

   Нямаше начин в Пришелеца да не е останало нещо от безвремието, когато се е намирал на неговата Земя. Попаднал при нас, ще направи някоя дивотия. Може да стане за посмешище. Почувства ли се сигурен, ще му е лесно да се провали.

   Изведнъж времето се развали, от близката планина, сега почерняла до неузнаваемост, се спусна неочаквана буря. Правя се да не я забелязвам, в полузатвореното ми ляво око като че влезе прашинка. Не й обърнах внимание, а трябвало. Може да е ненужна прашинка.

   Първата появила се светкавица не удари. Задържа се високо в небесата и не се снишава. Там ще остане, докато електричеството й не изтлее в небитието. Тя беше от добрите. Пипнеш ли я, нищо ти няма, само леко потръпване.

   - - -

   Пришелеца се занимаваше със старците. Събрал ги е – колкото искаш, и се занимава. Нахален, без капчица уважение към годините им е решил да ги вдетени. Нищо по-лесно. Формира група за бързо реагиране. Един от старците, с най-многото зъби в устата, е дребничък и прави впечатление. Нищо, казвам си, ще влезе в употреба. Превъртя ги, нагласени са и ги върна в миналото. Приглади ги по главите, и готово! Не разбраха какво стана, но ги нямаше. Каза и ключовата дума, от този момент без ключова дума не можело.

   - Абрахадабра! – и чака. Искаше ми се да кихна.

   Не бих се сетил и не ми допадна. Старомодно, отдавна използвано, като за стари хора без зъби и посинели устни. Брава и катинар е за предпочитане. Бих го използвал, но може и по-друго. Опитвам и не се досещам, тъпо ми е. Едмонд Дантес е прекалено литературно, Моцарт – ненужно музикално. Истинските варианти са оставени за по-късно. 

   Крехките години на детството, това е. за мене не е постижение. Разнесе се весела детска глъч, смях и песни, радост и надежди, някои се скарали, друг се разплакал. Старците изчезнаха в бъдещето.

   Повикана от Пришелеца, неземната светкавица, озарена от неприятна светлина, се изпълни и почерня от кошмара на злото, носеше унищожението! Истински замириса на смърт. Избрана и приготвила се, нарочната светкавица изпускаше предупредителен гръм. Един вид нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Ето защо гърмът изпреварва светкавицата!

   Подгонени от дъжда, децата побягнаха и се скриха под самотното дърво. Най-дребничкото, изглежда получило се от дребничкия старец, беше първо. Израсна пред очите ми, видях го през прашинката в окото си. Станало е до немай къде високо, ще стигне върха на дървото. Другите подтичват след него. Наплюнчило е пръст и протяга дългата си ръка нагоре. Няма странични гласове, празен шум, тишината е пълна, мрачно е. Дрезгавата тишина на ужаса.

   Ослепителна светкавица, оглушителен гръм и трясък. Всичко по реда си! Естеството отговаря за реда.

   - - -

   Препълнена с шок и ужас, Земята потрепери! За по-сигурно, все едно ме нямаше. Не се оглеждам – току съм се видял, призрачен и уплашен. Позорно, не бих го понесъл.

   - Че то, ако падне, точно нас ли ще удари! – доскоро децата весело подскачаха под дървото.

   Изглежда учителката се е намерила и ги е предупредила при буря да се пазят от светкавиците и да не се крият под дървета? Напразно.

   Първата част е приятна, победоносна и не продължи дълго. Едва започнала, свърши без да се е изчерпала. Колкото да ме подразни. Радвах се, помня, че плясках с ръце. Дори да е напразно, получи се радост. Мислех да съм успял.

   Светкавицата се нагъна, после удари, дървото се запали и бързо изгоря, превърна се в пепел. Появи се вятър, изля се пороен дъжд и следа не остана от дървото.

   Здраво стиснало зъби и намерило невероятни сили в себе си, момчето оцеля по странен начин. Вцепенило се, така остана, не мръдна. Нищо му няма, превърнало се в каменен стълб! И на децата нищо им няма, очите им опулени, чакат развръзката. Не вярват така лесно да им се размине, малки са, но разбират.

   Когато се случи това, Пришелеца загуби, аз печеля, за злото няма място на Земята! Рекох си онемял от възторг и колко трудно ми беше да го произнеса:

   - Какво дръзновение, силата на младостта! Смъртта не издържа и отстъпи! Вечното го озари и ще го запази докато свят светува, паметник неръкотворен! От камъка по-вечно, спокойно в бъдещето гледа!

   Не, жертва на Случайността, човешката мисъл и грандиозната глупост. Светкавицата не е каква да е, няма да му се размине – шушнеха ушите ми.  И досега имам празни петна в паметта, които чувствам да са напълно празни, от тях лъха студ и мраз!

   - - - 

   Оставаше ми да надникна във втората част. Жестоката истина!

   - Брава и катинар! – Пришелеца не е използвал истинската ключова дума, но ще се поправи и няма да съжалява. Пришелеца не е глупак. Защо не използва Случайността – дали е в женски или мъжки род не е от значение.

   Замириса на смърт, не просто като втори път, а както трябва. Фин и деликатен дезодорант, който не се среща при нас. На Земята смъртта звучи по друг начин и плаши.

   Пришелеца е на балкона и не се помайва. Без ключова думичка! Земята е кротнала и няма да й се размине. Той натиска червения бутон. За червения бутон на балкона не знаех. Стигнал съм до момента когато злото побеждава!

   Светкавицата никога не бие на едно и също място. Нищо чудно, нищо чудно, че не по едната случайност този път повтори. По скрит начин Пришелеца се е намесил, не видях как, прашинката в окото ми попречи. 

   Ослепителна светлина, гръм и трясък! Нищо чудно с каква лекота каменният стълб е съживен. Материята оживя и не издържа! Край на недоразумението. След дървото, както са заедно, децата вкупом изгоряха!

   Живата материя се провали!          

   Всичко си разказах, Пришелеца няма да ме забрави, злото няма

да ми прости.

   Не се предадох, появя ли се отново, ще продължа борбата. Колкото и да не съществувах, в устата ми остана горчивият вкус на измамения. Гледай ти какво се получи!

   Тебе гледа, мене види, баба си рисува. Случайно появила се в главата ми ключова дума. Остана в главата ми като за последно. Макар и ненужна, истинската ключова дума…

 

Иван БАБУКОВ