nabore.bg

Литературен мегдан

Странна двойка

Разказ

 

Те бяха много странна и смешно-трогателна двойка…

Вървяха двама старци, хванати за ръка – тя с огромна чанта на рамото, а той със свободната си ръка дърпаше или буташе очукана бебешка количка, натъпкана с жалкия им багаж. Понякога сядаха на пейката пред отсрещната къща и нещо тихо си говореха. Някъде над нашата къща някаква църква – казват била китайска или корейска, така и не разбрах каква точно, даваше два или три пъти в седмицата благотворителни обеди. В тези дни покрай малкия прозорец на кухнята ни минаваха възрастни хора, някои от тях сакати, с бастуни или патерици и бързаха, колкото и както можеха, към безплатния си обед. На връщане спи раха или сядаха до възрастната стара двойка и тихичко си говореха за нещо.

Кварталът беше свикнал с двамата старци. Чувала съм младежи пък и не чак толкова млади хора да се присмиват на клошарите, да ги дразнят, виждала съм деца да ги замерят с камъни, но никога не съм била свидетел на такова отношение към тези двамата.

Преди няколко години, в един есенен ден, старците се настаниха на пейката пред отсрещната къща и извадиха от торбичката си нещо за ядене. Заръмя ситен есенен дъжд и видях през прозореца как жената се опита да загърне стария си спътник с овехтялото му палто, отдавна загубило черния си цвят. Свекърва ми ги погледа няколко секунди, подаде ми някакъв чадър и каза: „Занеси им го. Те няма да поискат нищо…“

Наметнах си шлифера, разтворих чадъра и се изправих пред старата двойка „О, – каза жената и повдигна лицето си към мене – О, това за нас ли е? Много ви благодаря, млада госпожо. Старата дама ни го праща, нали? Благодарете ù от нас, млада госпожо“ – и ми се усмихна.

Стоях с протегнатия чадър в ръката, тя не бързаше да го поеме, ровеше в чантата си, търсеше нещо с треперещите си ръце в ръкавици без пръсти, намери малка набръчкана ябълка и ми я подаде: „Заповядайте от нас...“ Взех ябълката без да се замислям и без да знам защо ги поканих. „Влезте за малко, – казах – докато премине дъжда…“

Сигурно не съм била убедителна, защото жената се усмихна: „Няма за кога, млада госпожо, пък и работа си имаме, трябва да вървим“. След минути ги видях да минават пред прозореца на кухнята ми под разтворения чадър, хванати под ръка – тя с огромната си чанта на рамо, а той помъкнал зад себе си детската количка.

Същата вечер свекърва ми разказа накратко, което знаеше за тях.

Преди много години семейството на старата жена живеело през две улици от нашата, а самата тя имала голяма, луда любов с някакъв беден гимназиален учител. Тя била красавица, родителите ù били заможни за квартала; баща ù бил дребен местен търговец, но живеели добре и дори си имали слугиня, която помагала в домакинството и за отглеждането на трите им деца. Тя била най-голямата. Любовта ù не била благословена, но всички в квартала знаели за нея. В къщата на търговеца се редували скандали, плачове и клетви, после всичко утихвало, за да се повтори след няколко дни. Това продължило повече от години. И в един хубав ден търговецът омъжил дъщеря си за сина на местния кръчмар, напет мъжага с буен перчем и модерни мустачки. Кварталът бил разочарован – от двамата влюбени не излезли Ромео и Жулиета. Сватбата била пищна, булката била като принцеса, с дълга бяла рокля, с було, красива, и бледа като първи сняг. На церемонията в църквата всички видели как учителят стои до вратата и си мачка шапката, видяла го и булката и тихичко заплакала, а после учителят изчезнал.

Животът си потекъл както му е ред – в края на първата година се родило първото ù дете, после още две, така че семейството не привличало повече вниманието на съкварталците. Освен с богатството си. Единствена дъщеря, тя останала да живее със семейството си в двуетажната къща, братята ù се запилели някъде и след смъртта на родителите се видяла богата наследница на два големи добре подредени магазина. Мъжът ù въртял кръчмата, превърнал я в много приличен ресторант, появил се и втори, после сладкарница, животът им бил осигурен и подреден.

Тя си останала хубава, само дето вечно била тъжна, а младият напет мъж се превърнал в плешив и шкембест шишко, който подпетвал обувките си, едва дишал и винаги миришел на алкохол. Синовете им по-големи от мъжа ми с две или три години, учили известно време в кварталната гимназия, а после ги изпратили да учат в Германия и те толкова рядко си идвали, че кварталът забравил как изглеждат. Двамата живеели самотно, в голямата къща с двете слугини и с един възрастен мъж, който се грижил за градината и за отоплението.

Така ги заварил 9 септември. Взели им магазините, ресторантите и сладкарницата, настанили на долния етаж квартиранти и доста време ги обсъждали в квартала. Едни ги жалили, други казвали, че така им се пада, но всяко нещо си има край и спрели да се занимават с тях.

Когато бившият кръчмар починал, целият квартал отишъл да го изпрати, жените дори помогнали всичко да се направи както трябва; после на годината кварталът отново се събрал и някак неусетно „дамата“, така казвали вече на бившата кръчмарка и търговка, станала една от тях. А после в живота ù отново настъпил обрат.

Веднъж случайно, посред бял ден, на някаква улица тя срещнала Учителя. Срещата била съдбоносна, „фатална“, казваше свекърва ми, от ония срещи дето или те издигат в облаците за цял живот или те натикват дълбоко в калта и ада. С нея се случило второто. Само за някакви си 30-40 минути тя взела решение, което преобърнало живота ù. Той бил вдовец, имал само една дъщеря, която била от скоро семейна и за да подреди живота си по-добре и „за да не пречи на детето“ той отишъл в старчески дом. Но полудявал, подивявал от самота, не можел вече да чете, не можел да гледа телевизия, да се занимава с това, което обича.

Дъщеря му не го търсела изобщо, защото „много е заето детето“. Дамата го поканила в дома си, и той останал да живее там. „И заболя тежко – разказваше свекърва ми, – заболя много тежко, в началото го вземаха в болница, но сега го позакърпят за няколко дни и хайде навън. А животът стана много труден, той нямаше пари, пък и тя нямаше вече как да го лекува. Тогава продаде къщата си. Известно време беше добре, живееха в една стая – е, там до жепето, той малко позакрепна. Все си беше умрял без нея… Той поработваше малко, даваше някой и друг урок, превеждаше, тя чистеше по къщите – оправяха се. Ама на, като има да става… Блъсна го кола, изпотроши го, месеци лежа по болници, едва ходеше… Тя разпродаде каквото имаха и го привдигна на крака, ама всичко свърши, останаха както ги виждаш. И все двамата… Зимата се скриват в една изоставена къща до старата гара или ги прибират в църквата, все по нещо вършат и изкарват студовете. Синът на един съсед им даде спални чували, откъде ги намери не знам, ама и те им вършат работа…“

Мина доста време, случиха се много неща, големият ми син се ожени, свекърва ми почина, роди ми се внучка, залисана в грижите си не усещах времето как минава. Кварталът ни е стар, забравен и от Бога и от властниците, и всяка година ремонтите започват още в топлите пролетни дни. В един такъв ден, току се бяхме разшетали след един пороен пролетен дъжд, когато по уличката ни профуча кола и калните потоци вода плиснаха в цялата ми кухня през отворения прозорец. Наведох се през прозореца готова да се развикам и погледът ми се спря на опръсканите с кал гротескни фигури на двамата старци.

Бяха целите в кални струи от главите до протърканите си обувки. „Ей, извиках, вие двамата, я влезте у дома да се измиете, вижте на какво ви е направило, говедото му с говедо…“ Жената се обърна към мене, по лицето ù се стичаха кални струи като сълзи, които извират от челото.Спогледаха се и бавно се затътриха към вратата. Тя влезе първа в банята, не се бави много и излезе с чиста цветна блузка с къси ръкави, от които стърчаха мършавите ù ръце с провиснала сбръчкана кожа. Подадох ù някаква жилетка, взе я без всякакви увещания. Сложих кафе и някакви сладки.

– Госпожа, казвам, нямате ли къде да се приютите, от години ви гледам как се скитате наоколо…

– Познавах свекърва ви, – каза тя и деликатно отхапа от с ладката, ние с нея бяхме почти връстници, аз съм с две години по-голяма, но на, имах късмет…

– Късмет ли? – нещо ме дърпаше за езика – Какъв късмет, бе госпожа, това вашето късмет ли е… Като ви гледам ми се плаче… Как го докарахте до тука… Къде са децата ви?

Старата жена ме погледна с воднистите си очи, запазили великолепната си форма и клепки като ластовичи крила:

– Децата са наши докато са малки, госпожо, трябва вече да го знаете. А аз имам късмет сега, на стари години и съм благодарна на Господа, Бога наш за него, дето ми го прати като утеха. Не ми бе дадено на младини да живея с любов, със задължения живях… Е, сега с любов живея, госпожо… Пълен е животът ми – пари видях, имане видях, деца отгледах, къде са – тяхна си работа, дано са живи и здрави, всичко отлетя, всичко си отиде, изниза се всичко… Свободна съм вече госпожо, свободна съм и с него… – тя го посочи с леко кимване на главата и аз го видях под касата на вратата да протяга ръката си към нея.

Тя пъргаво стана, заприбира нещата им, прие от мене каквото им подадох, усмихна ми се, лицето ù стана хубаво и светло, и метна чантата си на рамо. Когато ги изпращах, тя за секунди се спря на вратата и през рамо тихичко ми прошепна:

– Момиче, любовта не е само цуни-гуни… Има любов, винаги я има, винаги и навсякъде, само сърце и очи да имаш, повярвай ми…

Седях на вратата и гледах след тях, докато се загубят зад завоя.

 

Дима НИКОЛЧЕВА–Дудулова

От сборника с разкази „Всеки носи своя кръст“

 


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова