nabore.bg

* * *

 Ако инфаркт ме прободе,

ще си отида с много заеми.

Чист смях за моето дете. Перде за малката ни стая.

За майка ми - копринен шал. За татко ми - стихотворение.

За любовта - недораздяла. За Катя - обич и от мене.

За стиховете - ред и строй - сред безпорядъка им пеши.

За много свои (и не свои) - скандал от новата ми грешка.

За тази светеща земя - цветя, от мене непосяти.

За всички други - доброта. И "Добър ден" - за непознатия.

Ако инфаркт ме прободе - ще си отида, пълна с заеми.

Дори и към самата мен -

живот достоен,

неразкаян.

 

* * *

 Тик-так - часовници

 в нощта - тик-так.

Вървят любовници

 войнишки в крак.

Вървят - усмихнати.

Вървят. Къде?

Стоя притихнала

 сред своя ден.

Добри момичета

 кръжат край тях.

Оби - обичах ви,

а не можах

 с един - завинаги,

с един - докрай...

Тик-так - април ли е

 или май?

Дали е съмнало?

Или е мрак?

Къде потънахте,

тик-так?

Аз писах стихове -

защо и как? -

и търсих Смисъла,

тик-так, тик-так.

Оби... Обичам ви.

Сега. И пак.

Един. И всички ви.

Тик-так, тик-так.

Оби-обичам ви

 в декември, в май.

Оби-оби-чани.

Тик-так.

Но край...

 

Любов

 

На Екатерина Йосифова

 

Но защо тя все бърза

 от любов към любов

 и прогонена, зъзне

 в тъничкото палто,

с шапка, в дънкова блуза,

в стара модна пола

 като стих свой неразумен -

небила и била...

Но защо тя все тича

 и гори, и тъжи,

и обича,

необичана, може би.

И кокетна, и мъдра,

затрептяла от смях,

който никой от смъртните

 няма.

             Тя е без грях.

Нека тича и гони.

Любовта. Ако спре,

то ще бъде на склона

 най-последен... Добре -

нека тя да е жива,

нека пламва безкрай,

да я има - горчива

 чаша чай,

чаша вино студено

 и сълзлив боров дим.

 

Тя и в гроба ще легне

 като с чакан любим.

 

* * *

 

Все забравям за чадър

 и за дъждобран.

А се лее дъжд кахърен,

остър, неразбран.

А се лее и плющи

 в камък и асфалт.

Тъй вървя - на смях почти

 и почти - добра.

О, разбирам го - и той

 страда от инфаркт

 и небесният покой

 е небесен ад.

Той е нежен, уязвим,

не съвсем за тук,

а през облаци и дим

 бие гръм с юмрук.

И горчилото горчи,

и дими мъгла,

а далече си мълчи

 светлата дъга.

 

Бързам в локви, със коса -

сноп, отрязан от коса.

 

Ще се скрия някой ден

 от дъжда съвсем.

 

* * *

 

Моят мил е добро момче.

Весел е, но си има проблеми -

как от мене да се отрече,

щом не може без мене.

Щом не може без моя зъл

 и изгарящо-ярък огън,

без смеха ми - вятър на ъгъл,

без дома ми - бърлога.

А е вятър навън. И сняг.

Уж е март. А бучи януари.

Аз се спъвам о своя праг

 и във книгите - на камари.

И се спъвам във своя ден,

и във въздуха се препъвам.

Който още не е роден,

той си няма грижи-свекърви.

Боже, колко много беди

 на плещите ми, все пак женски,

че забравям любов - почти -

сред проблемите ни вселенски.

А е вятър навън. И тече

 ветровито животът ми земен.

 

Моят мил е чудно момче,

щом не може без мене.

 

Калина КОВАЧЕВА (1943-2010)