nabore.bg

Литературен мегдан

Старци и болни не гледам

Разказ

 

Когато за първи път видя момичето на сина си, нещо в гърдите ѝ трепна и сърцето ѝ се сви. Бяха красива двойка, А той висок, черноок, плещест, вървеше малко отстрани, усмихнат говореше нещо и гледаше право в лицето ѝ, нежно и изписано като картина. Такава хубост беше виждала преди години на една изложба на картини. Тъмно кестенявата коса падаше на вълни по нежните полуголи рамене, а очите ѝ сини, с виолетов оттенък ка-то на горските теменужки, гледаха леко присвити под тежки извити клепачи. Цялата тя беше нежна, гъвкава, забелязваше се и събираше погледите и на мъже, и на жени. Синът ѝ я видя и за секунди се смути. Тя почувства, че той се поколеба дали да се спрат или да я подминат като непозната и набързо премести погледа си от тях към витрината на магазина, от който излязоха. Почти беше готова да му прости подминаването, когато той се спря пред нея, дръпна момичето за ръката и каза тихо:

– Виж ти, каква среща. Това е майка ми... Запознайте се. Мамо, това е Тина (или Нина). – От смущение тя не чу добре името, но се обърна към тях, усмихна им се и подаде ръка. Тина или  ина не я пое веднага, а я огледа от главата до петите, и като я докосна набързо само по пръстите, каза доста сухо:

– Приятно ми е. – После се дръпна настрана, като даде да се разбере, че ще го изчака.

Майката не ѝ се разсърди. Добре знаеше как изглежда в момента с евтината си поличка, памучната блузка и старите обувки, с пазарската чанта на колелца, на която на подбив всички казваха „пенсионерски мерцедес“. Сама си даде сметка, че изглежда нелепо на средата на „Витошка“ пред витрината на скъп магазин, но смущението на сина ѝ я разтревожи. Когато се  прибра в къщи застана пред огледалото и се заоглежда много внимателно. Това, което видя не я успокои, но и не я разочарова чак толкова: сива, небрежно подстригана, леко начупена коса, очите ѝ с бръчици в ъглите, на челото дълбока отвесна бръчка, бръчки от двете страни на устата правеха лицето ѝ сурово и страдалческо едновременно. Повдигна главата си и видя шията си доста отпусната и с добре очертани бръчки.

Изведнъж проумя колко се беше занемарила след смъртта на мъжа си. Отдавна не се занимаваше със себе си и това, че не беше напълняла не беше нейна заслуга. Цялото си внимание през последните шест години посвети на сина си, като се стараеше да му помага, а и да го отменя в дребните  битови и служебни грижи. Той беше поел фирмата на баща си и добре се справяше. Тя му служеше като секретарка, куриер, чистачка, особено след като реши да изнесе офиса си извън дома. Поддържаше и къщата, справяше се и се радваше, че не изпитват недоимъци, че детето печели добре. Едва сега, когато го видя с това красиво момиче, си даде сметка, че „детето“ ѝ е вече на трийсет години и нищо чудно, ако утре заяви, че се жени.

Но не стана точно така.

Ден или два след като се срещнаха на „Витошка“ той притеснено ѝ каза, че утре вечер ще вечерят заедно с Тина (или Нина, тя все още не знаеше как точно се казва това момиче), след което той ще отиде да живее при нея. Стана ѝ неприятно, но не каза нищо, намери го в духа на времето, попита какво да приготви за вечерята, той отвърна:

– Ти решавай... Събираме се не да се наядем, а да се запознаете...

Тя се стара много, приготви неща, които знаеше, че прави много добре, подреди красива маса, сложи всички най-хубави чинии от стар чешки порцелан, кристални изящни чаши, дори направи опит да се погрижи и за себе си. Една приятелка ѝ даде „рефле“ (поне така го наричаха помежду си) и косата ѝ доби лек синкав оттенък, нави я и я дръпна малко встрани, в нещо като кок, така че да се открият правилните ѝ черти, обу обувки на висок ток, облече муселинова блуза в нежно бледорозово и гълъбова пола от качествен шантунг, която не бе обличала повече от десет години. Дрехите ѝ станаха, лежаха както едно време и това ѝ вдъхна малко самочувствие.

Синът и момичето дойдоха по-късно от обещаното, донесоха бутилка скъпо вино, настаниха се на масата и се нахвърлиха на салатите. Наляха първата чаша вино, чукнаха се и отпиха. Едва тогава майката попита:

– Извинете, но не разбрах, как точно се казвате Тина или Нина...

– Че не разбрахте ли досега, Тина съм – тя повтори разчленено като на недочуваща – Ти-на...

Майката се смути, синът се опита да заглади нетактичността на любимата си, но тя го прекъсна:

– Мирише много вкусно. Няма ли да ядем?

Домакинята се втурна към кухнята, синът стана да ѝ помогне, а гостенката заразглежда приборите на масата, картините по стените, мебелите.

– Тук е приятно, но много неща отдавна не са модерни. Ще трябва да се подменят.

Майката погледна към сина си, но той само ѝ се усмихна.

След десерта гостенката похвали всичко по доста необичаен начин:

– Беше много вкусно, – и изведнъж премина на „ти“ – Готвиш чудесно. Ще можеш да работиш като готвачка в приличен ресторант, плащат луди пари на добрите готвачи.

– Аз си имам професия – каза тихо майката, – и сега работя, помагам на сина си.

– Кой сега работи по професията си! Работи се за пари! А на сина ти ще помагам аз.

Той много набързо събра някакви неща в сака си, каза „Аз съм готов“ и се изправи до вратата.

– Ние ще идваме, майко, не се тревожи – пошушна на ухото ѝ като я целуваше за довиждане. Качиха се в колата и заминаха.

Тя не разбра къде ще живеят, имат ли телефон, сами ли ще бъдат или с други хора в илището... Не научи и нищо за нея.

След няколко дни се обади по мобилния телефон на сина си, попита го как е, има ли нужда от нещо, но той набързо приключи разговора и обеща да се отбие същата вечер.

Направи го.

Седнаха на масата в кухнята на кафе с малки сладки и той разказа, че живеят в нейната гарсониера, която била много приятна, с отделна модерна кухничка и голяма стая с два прозореца, от която с портал обособили малка спалня и хол. Тя работела като офис организатор в някаква фирма, с която той имал контакти, запознали се преди година, влюбил се и се надявал да се оженят „като хората“. Тя имала още двама братя и възрастен баща, който живеел заедно със семейството на по-малкия. Понеже била най-малката, но независима и силна, братята и бащата ѝ осигурили самостоятелно жилище.

Не ги видя заедно повече от шест месеца. През това време в седмицата по веднъж се тбиваше синът ѝ, но с Тина се чуваха само по телефона, когато търсеше него.

Веднъж той дойде сам и доста притеснено съобщи, че се канят да ѝ предложат да заменят техният семеен тристаен апартамент с гарсониерата на Тина. С тих глас я уверяваше, че това не означава отношение към нея, а по-скоро желание да се устроят и битово, и като бизнес. Едната стая ще бъде негов кабинет, а другата – спалня.

Освен това Тина има нужда от самостоятелна стая. Преди да са стигнали до каквото и да е споразумение, пристигна и Тина и каза:

– Ама още ли се обяснявате! Докога мислиш да имаш такъв голям апартамент? Като си купим наше жилище ще ти го върнем. Виж какъв изглед имаш от тука, а от моя хол се виждат балконите на съседната кооперация. Никак не е приятно.

– Баща ти съгласен ли е с това, което предлагаш? А братята ти?

– Че аз не ги питам. Те са ми обещали да се грижат за стария. Пък като умре да правят каквото искат с неговия апартамент. Аз съм им казала, че стари и болни не гледам. Да си правят сметката.

– Всички остаряват – каза майка му. – Всички ние още като се родим носим смъртта в себе си и само тези, които живеят дълго остаряват. Другите умират млади. Младостта не е вечна, дори старостта не е вечна, само смъртта е вечна…

– Приказки! – каза Тина. – Кога ще се пренесем? А и няма какво да пренасяме, само дрехите ни. Тук е добре, – тя огледа стаите една по една, а те вървяха след нея, слушаха какво ще махне и какво ще остане, което вбеси майката.

– Не – каза тя. – Засега няма да се местя и вие няма да идвате тук да живеете. Не ме пита, когато си тръгна, синко, не ме питаш и сега дали искам да си отивам оттук... Няма да изляза докато съм жива.

– Няма да си вечна и не се заричай... На колко си години?

– На шейсет и седем и не съм вечна, но ще живея в дома си. Вървете си – тя решително отвори външната врата. – Вървете си и двамата! – В очите ѝ вече се набираха сълзи.

– О, я стига. Всички старци си мислите, че можете да искате от нас безкрайно. Мое право е да си оправя живота и аз честно си казвам: старци и болни не гледам. Това е! И да ме моли синът ти, няма да стане – грабна си шлифера и заслиза по стъпалата.

Синът ѝ стоеше стъписан, понечи да каже нещо, но не отрони нито дума и излезе след Тина.

Майката лежа два дни като болна. Не ставаше, не отговаряше на телефонния звън, не живееше.

На третия ден се окъпа и както си беше по хавлия започна да набира номерата на близките на Тина. Както и очакваше, обади се един от братята ѝ и тя помоли да говори с баща им.

Дрезгав бас бавно проточи в слушалката „алооо...“ и се проведе кратък, но много съдържателен разговор. Тя се представи, помоли го да се срещнат, той помълча малко и каза:

– Ако ще говорим за дъщеря ми – няма да има полза, познавам си я и няма какво да ви кажа...

Но тя го убеди.

На другия ден се срещнаха в близка сладкарница. Тя отиде по-рано, поръча две кафета и два сладоледа и го позна по това, че на вратата той се озърташе като изгубено дете. Махна му с ръка, той седна срещу нея на масата и дълго я разглежда.

Това, което си казаха, тя не сподели с никого. Призна само, че разговорът е бил мъчителен и за двамата – единият ужасèн от детето си, другият уплашен за своето, но се разделили като добри приятели с олекнали от мъката сърца.

Срещите им зачестиха. Когато Тина започна да настоява брат ѝ със семейството си да излезе на квартира, а баща ѝ да отиде в гарсониерата, майката го покани да се пренесе при нея. Той прие. Така съдбата ги събра – той на 73, а тя на 68. Съвсем по приятелски обсъдиха оложението и решиха той да заеме по-малката стая, която на времето беше кабинет на мъжа ѝ, тя да си остане в по-голямата, холът да си остане хол – общ и обитаем по всяко време.

Една вечер, когато седнал пред телевизора той просто си почиваше, а тя плетеше, започнаха разговор за децата си. Тогава той призна, че дъщеря му и на него му заявила да си прави сметката: – „Имам двама братя, те си имат жени, да правят каквато си искат, но тя стари и болни не гледа“. Тогава синовете изтеглили заеми, купили ѝ гарсониерата, макар че тя вече работела, и поели изцяло грижата за баща си.

– Но няма какво да се грижат за мене, аз си пазарувам, готвя, пера се, не им тежа с нищо, не им искам пари, даже поработвам по малко през лятото, есента и пролетта, и през зимата си стоя и си ям парите, – той горчиво се усмихна. И все пак момчетата излязоха по-свестни – женени са, единият делеше жилището с мене, а има жена и дете. Другият се пренесе в апартамента на майка ми, като почина го давахме под наем, ама като се ожени – той е по-големият, отиде там, вече две деца големички има. Снахите не са ми казали лоша дума досега, все са усмихнати и тази, с която живяхме заедно, и тази, дето е навън с големия син. Но дъщеря ми!.. Ние сме виновни, ние я отгледахме такава – най-малка, момиченце, преди нея ни умря едно, пак момче, и не давахме прах да падне отгоре ѝ. Е, доживях и това – „старци и болни не гледам...“

Тя се опита да го успокои – че това не е само до щерка му, това е модерно сега – всеки да си гледа само интереса...

* * *

Когато довършваше историята си, жената ми каза:

– Сега съм по-малко самотна отпреди. Синът ми издържа с красавицата си малко повече от година. Върна се вкъщи, преживя раздялата тежко, но я преживя. Баща ѝ и досега е у дома – имаме достатъчно място и без да преграждаме хола. Синовете и внуците му често идват и като че ли семейството ми порасна. Сега като че ли имам по-голям брат и повече деца. Къщата ми се оживи. Тина нито веднъж не се появи да види баща си, дори не му се обажда по телефона, но знам, че понякога той ѝ звъни и все я чака... Подозирам, че обикаля и около блока ѝ като

излиза „да се поразходи“. Една от снахите му веднъж ми призна, че Тина направила скандал – те били егоисти и мислили само за себе си, но като умре баща ѝ, тя нямало да позволи на „тъпите си братя да я излъжат“, щяла да ги съди до дупка и да си вземе своето.

Щяла да ги съди, представяш ли си?!

 

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова