nabore.bg

Литературен мегдан

Среднощни гости

Разказ

 

          Дядо Добри обичаше есента. По клоните на дърветата започваха да жълтеят жълтици. Пред къщата пъстрееха хризантеми и мирисът им галеше притихналата му душа, а горе високо, над беловласата му глава, небето се синееше като око на птица и ято щъркели се виеше бавно като сватбено хоро. Лятото си вземаше последно сбогом и тихо пристъпваше есента като босонога невеста с дълга златиста коса, закичена с цветя и с пазва пълна с плодове.

          Седнал на пейката, пред пътната врата, дядо Добри си мислеше как тъй неусетно, като есента, идва и старостта. Годините една по една се отрониха като узрели гроздови зърна и сякаш не е бил дете, нито младеж, нито баща. Цял живот живя тук, на село. Беше грънчар, правеше делви, стомни, гърнета. Обичаше си занаята. Беше го наследил от татко си и дядо си. Навремето го викаха в града, в задругата на майсторите, но отказа и си остана тук, в Сеново. Беше му добре, хората го търсеха, купуваха стоката му, радваха се на шарените, изписани чинии, кани, чаши. Идваха и чужденци, гледаха, разглеждаха, клатеха глави и само повтаряха „гут, гут”. Веднъж дори го накараха да направи изложба в града и тогава го обсипаха с похвали и тържествени слова. Е, не се забравя това, но всичко мина и замина като пролетна река, а сега в началото на есента, реката си течеше бавно и смирено.

          Както си седеше на пейката, замислен и с притворени очи, чу шум. Вдигна глава и се сепна. Откъм дола, откъм реката, идваше група хора. Вървяха уморено и дядо Добри се сети, че са те, бежанците. Вече от доста време се говореше само за тях, и по телевизията, и по радиото. Минаваха през селото. Ей къде е границата, нямаше какво да ги спре.

Дядо Добри си помисли, че ще го отминат, но двама мъже и две жени с малки деца се отделиха от групата и се приближиха към него. Спряха и единият започна нещо да му говори. Май нещо го питаше, но дядо Добри и дума не разбираше. Мъжът ръкомахаше, сочеше на запад, където слънцето вече потъваше зад хълмовете, но старецът само го гледаше и клатеше глава. Тогава иззад мъжа изскочи момче, има няма десетгодишно, с черна къдрава коса, с очи като боровинки и с лице като лъснат бакър. Момчето нищо не каза само вдигна ръка, доближи я до устните си и започна да отваря уста. Това беше ясно и дядото веднага се сети,  че момчето е гладно. Той се надигна от пейката, влезе в двора и подвикна:

          Дено, излез, донеси един хляб и сирене, че са ни дошли гости.

          Баба Дена се показа на прага и като видя мъжете и жените, разбра какви са гостите. Влезе в къщата и след минути излезе с две найлонови торби с хляб, сирене и ябълки. Дядо Добри ги даде на мъжа, който стоеше пред него и му каза:

          -Бог да ви пази и дано живи и здрави стигнете там, задето сте се запътили.

          Малкото момче с боровинковите очи му се усмихна широко и белите му зъби блеснаха като порцелан.

          В Сеново никога нищо не оставаше скрито. След ден в селото вече се говореше, че пак са минали бежанци, спрели са при дядо Добри и той им дал храна.

          След три дни, късно през нощта, тропане събуди дядо Добри. Някой чукаше на вратата. Той стана, събуди се и баба Дена.

          -Някой май чука – каза дядо Добри.

          -Не отваряй – обади се шепнешком баба Дена.

          -Може да е Петко, съседът, сигурно му е призляло...

          -Не отваряй! – повтори баба Дена.

          Но дядо Добри се приближи до вратата и попита:

          -Кой е?

          Никой не отговори и когато пак понечи да попита, отвън натиснаха с желязо вратата и изкъртиха ключалката. В коридорчето влетяха три момчета с маски на главите и хванаха здраво дядо Добри. Завлякоха го в стаята, където беше баба Дена.

          -Ставай! – извика единият от младежите.

          -Божичко! – изплака уплашена баба Дена.

          -Давай парите! – изкрещя другият младеж.

          -Какви пари? – попита с треперещ глас дядо Добри.

          -Всичките. Белите за черни дни, и пенсиите.

          -Нямаме пари – проплака баба Дена.

          -Чу ли? Всичките – повтори младежът и удари с юмрук по лицето баба Дена – и тези, с които арабеските ви платиха за храната!

          -Не ни дадоха пари – промълви дядо Добри.

          -Не на нас! Идват фрашкани с пари. Парите!

          -Деца, недейте, молим ви – заплака баба Дена, но единият от младежи пак я удари с юмрук в лицето. Тя се залюля и падна на пода.

          -Така значи! – просъска другият – На арабеските давате храна, а нас лъжете, че нямате пари! – и страшно силно удари дядо Добри. От носа му рукна кръв.

          Започнаха да тършуват. Обърнаха цялата къща. Извадиха чиниите и чашите от бюфета, изхвърлиха дрехите от гардероба, измъкнаха чаршафите и възглавниците от шкафа... Накрая намериха плика с двестата лева, които баба Дена държеше на дъното на шкафа, в една калъфка за възглавница. Взеха ги и избягаха, а дядо Добри и баба Дена останаха да лежат в несвяст на пода.

 

Георги МИХАЛКОВ

София, 23 януари 2016 г.

                


Георги Михалков

Георги Михалков