nabore.bg

Архивите са живи

Спомен: Владимир Свинтила ограмотява главния си редактор

Не знам защо, винаги съм смятал, че има нещо нелепо и дори неприлично в четенето на глас на журналистически материал между редактори. Все едно, че те събличат гол. Имам предвид автора. Случи ми се такова нещо и слава богу по време на въпросното събитие съм бил на почти 500 километра разстояние. А четецът на глас е бил главният редактор на вестник „Жар” Куно Петров. (Излизаше на времето в София такъв шарен седмичник; рядко пиле преди четиридесетина години, когато почти всичко се печаташе в черно-бял десен.) Четял Петров двустраничното ми съчинение

 

пред целия колектив на редакцията,

 

като от време на време надигал глава и питал: „Какво е това? Какво иска да каже? Какъв е този наш сътрудник?”. Върху прочетените предварително от него листи били извъртени големи тлъсти въпросителни пред всеки абзац. Владимир Свинтила, който тогава завеждаше отдел „Култура” в редакцията, заявил че е готов да отговори на въпросите на началството. Куно Петров не правеше изключение – бе парашутист и то от породата на най-непригодните, но Владо търпеливо му обяснил абзац по абзац смисъла. Поговорили половин час и за моя изненада заглавието се появи в един от следващите броеве. Най-интересното е, че въпросният материал беше предложен от друг отдел, а както Владо сам ми призна сетне, не е бил съгласен с позицията ми,

 

вътрешно не приема тезата ми.

 

От редките ни срещи в редакцията, на които водехме със Свинтила дълги разговори за изкуството, литературата, за миналото и бъдещето на цивилизацията ни, в главата ми пръкна идеята за роман. Подсказа ми я едно негово предвиждане, една футурологична прогноза, че може би човешките ръце един ден ще „закърнеят”, тъй като се задава манипулационен глад. След години го написах („Дубъл Чар”) – може би най-слабата ми работа. Но идеята бе великолепна. А колкото до недоразумението Куно Петров, простотиите му ставаха често повод за веселие и присмех в редакцията, но създаваше той и доста ядове на колегите. Един от тях (не искам да му споменавам името) намери начин да си му отмъщава, така да се каже, перманентно. В „Жар” всички знаеха голямата слабост на шефа си – сериалите, излезли на мода след „Форсайтови” и гледането на игрални филми по телевизията. Вали, гърми, бай Куно след новините

 

вечер сядал пред телевизора

 

и не позволявал на никого от домашните си да гъкне, докато не изгледа игралния филм. Колегата, за който стана дума, имаше близък и то началник в Енергото. Всяка вечер след началото на игралния филм по телевизията токът в квартала на бай Куно гаснеше за половин час. Е, страдаха и съседите му, покрай сухото и суровото, но си беше заслужено наказание. А Владо Свинтила имаше съвършено различен подход – той обичаше, както бе прието да се казва тогава, да пролива светлина. Колко такива редактори има сега по нашите земи? 

 

Тошо ЛИЖЕВ

От сайта КНИГИ NEWS


Фигурата на Владо Свинтила можеше да се види в различни интелектуални компании на София

Фигурата на Владо Свинтила можеше да се види в различни интелектуални компании на София

Критикът и публицист Владимир Свинтила

Критикът и публицист Владимир Свинтила

Владо (правият вдясно) като ученик в Италианската гимназия

Владо (правият вдясно) като ученик в Италианската гимназия

Десетилетия наред интелектуалецът си изкарваше хляба зад пишещата машина в редакциите

Десетилетия наред интелектуалецът си изкарваше хляба зад пишещата машина в редакциите