nabore.bg

Лични драми

Спомен: Паднеш ли, казваш „бате” и целуваш ръка

Стара снимка от миналия век: Пастирчета от Македония 

 

Попски син съм, но селско чедо. Някога селските деца още щом проходехме и се включвахме в работата на семейството. Поотраснехме ли малко и ставахме пастирчета. Аз пасях биволици и коне. Събирахме се на групи по няколко деца. Играехме, сърдехме се, сдобрявахме се, но спазвахме определени правила. Най-страшното беше, ако те отлъчат – никой да не иска да дружи с теб. Затова всеки гледаше да спазва наложилите се с десетилетия взаимоотношения. Най-интересното и развлекателно беше, когато запладнявахме добитъка. Тогава се събирахме на големи групи. Даже се събирахме с пастирчетата от съседните села. Тогава неизбежно провеждахме и борби. Но за тях по-нататък.

Още от малки попивахме установилите се с векове традиции и морални норми. Най-напред уважение и почит към Бога и възрастните. Всеки селянин, като хване поводите, преди още да излезе от двора, обърне се на изток, прекръсти се и казва:“Бог напред и ний след Него!“ Всеки благослов започваше:“Да даде Господ!“, „Да наспори Бог!“ На софрата се казваше молитва, прекръстваха се всички, преди да посегнат към яденето. Детето не може да посегне към храната, ако дядото, бащата, бабата не са седнали. Не може да присягат и пред тях. При опрощаването на Кадените вечери /Бъдни вечер, срещу Василевден, Йордановден, Сирни заговезни/ най-напред малките целуват ръка на по-възрастните и искат прошка. От край време се знае и практикува, че първата узряла круша се дава на баба. Капнала или откъсната, носиш на баба. Тя може да отхапе съвсем малко и да я даде на теб, но ти знаеш – първата круша за баба. На улицата не може да пресичаш пътя на по-възрастните и особено на непразните /бременните/. Задължително поздравяваш всички срещнати, ако срещнеш кръстника си, затичваш се и целуваш ръка. Кръстникът беше нещо голямо, свято.

Ние бяхме кръстници на три семейства още от незапомнени времена. Искам да разкажа за дядо Радню и баба Радневица. Ние живеехме в Горната, а те в Долната махала и затова рядко се засичахме. Но срещнехме ли се, те се навеждаха и ми целуваха ръка. Селото ни бе изселено, заради строителството на язовир “Жребчево“. Те се бяха преместили в село Конаре. Дочух, че не били добре. Отивахме на море и реших да се отбием и ги видим. Дядо Радню бе вече прехвърлил деветдесетте. Постлано им беше на земята. Като ме видяха, запълзяха към мен. „О-о-о кръстника!“ Надигат се малко и целуват ръка на мен, на съпругата, която виждаха за първи път. „О-о-о, и малкият кръстник бил тук!“ И на това три-четиригодишно дете целуват ръка.  Жена ми лекар, прегледа ги, даде им съвети. Синът му Иван ми разказваше, че до смъртта си, който и да ги е посетил, винаги казвали:“Кръстникът ни уважи!“ Децата им също бяха много уважителни. Кака София беше вече женена и с деца, но винаги ни целуваше ръка, макар кумът й да бе друг.

Целуваше ми ръка и Ванката -  мой връстник и съученик. Ванката /Иван Раднев е правуйчо на световноизвестния български борец Иван Раднев/ от малък налиташе на борба. В училище също. В борбите, които устройвахме при пасенето на добитъка, също. Ванката надвиваше всички. Той бе нашата гордост, защото, като се съберяхме по пладне с пастирчетата от другите села,нямаше кой да го победи. Падналият винаги се приближаваше до победителя, казваше „бате“ и целуваше ръка. Как и защо се бе случило, но с Ванката ние не се бяхме борили. Накараха ни някак си да се сборим. Той бе по-силен от мен, но как стана и аз не знам, но направих една засечка и той падна. Стана, поклони ми се, каза „бате“, целуна ми ръка и допълни:“Винаги кръщелникът целува ръка на кръстника! Тъй му е редът!“ При състезания по борба, бокс и други състезателите се поздравяват, даже прегръщат. Ще имат ли достойнство победените на изборите да поздравят победителите, да целунат ръка и да кажат:“Бате!“

                   

Стойко СТОЙКОВ

www.nabore.bg