nabore.bg

Литературен мегдан

Смъртта на Голия

                                                      На Славян Радев

 

Зимата се оттече надолу по Вита, изпод черното тръне минзухари, теменуги и кукуряк светнаха в жълто, синьо и зелено, пияни от първото слънце пчели диреха опипом цветчетата да се напият за пръв път през тази пролет с нектара на земята. В сейнатите из гората дрянове, позлатени от мартенския цъфтеж бръмчеше динамото на шарени крилати твари и зареждаше с живот целия простор. В сечините сълзяха пъновете на изсечените през есента и зимата церове, горуни и благуни, изнизали се вече като дим през комините на сгушените в долината селца.

Всичко на този свят живее, докато може, но родено ли е – все ще умре някога. Така и с Начко Голия – роди се, поживя криво-ляво, и умря. Връщаше се пеша със Станой Скачката от Баталова воденица – бяха ходили да дирят работа при Моно Трактора, че той гледаше в бившите обори на стопанството има-няма към петстотин овце. Не ги огря – Моно имаше братовчеди като пес бълхи, и го бяха полазили отвсякъде, не за овчари, ами и за колове на покъсания плет не ги взе. Та се прибираха по пътеката покрай Вита, и като превалиха Кърджалийската стена и седнаха да починат в дола на един огнил кавак Начко се гътна от дървото, прехърка, разрови шумата с криви пръсти, и умря.

Станой се сбърка, би му шамари, налива му с манерката вода в устата, вика го жаловито:

- Недей бе, Начка, къде тръгна бе, човек, я дишай, глей го кво се забекна, айде, ще мреме сега, недей така бе, човек!

После, като видя изпруженото тяло на приятеля си да се отпуска изведнъж и очите му да се вторачват неподвижно в листака над главите им свали каскета, затвори клепачите му и се разрева. Накъса клечотак, покри го, отгоре нахвърля шума, после рева до Ъглен, там се обади на Шошата, той запали пикапа, с него отидоха до Арнаутския вир, прегазиха на бързея и пренесоха сиромаха на едно платнище през Вита. У тях го сложиха на одъра, от който бе станал тази сутрин, и викаха съседски бабички да го окъпят, пременят и нагласят за смъртта. Пратиха хабер на Тачо Нешков да удари камбаната, викаха лекарката да пише смъртен акт, обадиха се на Гошо Черчевето за сандък и каквото там друго трябва за погребението. Обадиха се и на Моно Трактора, казаха му какво е станало, и той пристигна само след двайсетина минути, черен и потен.

След някое време бабичките пуснаха пак Шошата и Станой в стаичката на Начко – бяха застлали леглото му със същото сиво войнишко одеяло, с което се завиваше приживе, бяха го облекли в нов кат сини дочени дрехи, че друг костюм не бяха намерили в шкафа, и го бяха забрадили с някакъв пош да му не зяпа устата. Влезе и Моно, прекръсти се и бръкна в джоба си, та сложи монета на челото му – да се не отварят повече очите му. На стола до главата му – паница с жито и забодена в него свещица, в ръцете му, положени на гърдите – зюмбюл. Окъпан и пременен, Начко Голия сега им изглеждаше като някакъв непознат със светло спокойно лице, само паяшките му ръчици бяха същите с възлестите си пръсти, и Шошата се сети колко обичаше покойникът да прави канадска борба с другите секачи, защото нямаше кой да го бие, а мнозина се лъжеха от невзрачния му вид и дребната му фигура.

- Ей, четиресет кила човек беше, а пък колко пъти ме е надвивал...

- Можеше в училището за икономия по него да изучават анатомия – римува, както си му бе адетът Станой. – Четяха му се ребрата, и другите кости, Бог да го прости!

- Ама на никой се не даваше в псуването, в пиенето и в работата...

- С душа яка и слабия пред никого не кляка!

Шошата реши, че това са много подходящи думи за изпроводяк на дребния им приятел и дори го погледна, като че за да дири одобрение по мъртвото му лице. После пристъпи към хладилника от социалистическо време в ъгъла, отвори го и изохка:

- Мале-мале, тука има само паяжина! Май откакто ни спряха от работа в горското през януари той не го е и отварял! Я виж в това гърне на печката какво си е готвил?

Станой отхлупи гърнето, надзърна:

- Гол боб с люта чушка...

- Мале-мале... Ни хляб има в къщата, ни олио, ни захар... Той май от три месеца гладен ходи... А не мри де!

В разградения двор на Начко постепенно се събираха приятели и роднини, каквито бяха останали – Начко така и не се беше женил, сестра му си беше заминала отколе, нейните деца забягнаха по чужбина, от по-дъртите само един негов чичо и един братовчед от по-младите още шаваха. Но Вальо Витски, Лаката Цончов, Тиката Тонов и други, и други, повечето ловци като покойния, вече са тук, сбират се около Шошата, и когато историята на тази смърт е разказана от него и от Станой три-четири пъти с всички страшни подробности, идва ред на практическите въпроси:

- То нема кой друг, ами дай да мислим как да го оправим заран – подема Шошата. – Той за сол пари не е имал, сиромаха, ама и да го заровим като куче не е работа...

- Нема такова нещо, ще се спитаме кой-какво и ще оправим човека – казва за всички Вальо Витски. – Само които са ловци да си дойдат с пушките, да гръмнем, да се знае, че ловец изпращаме.

- От мене сандъка, савана и кръста – казва Гошо Чевермето. И понеже го е яд, че е толкова щедър, донажда: – Ама Вальо да дойде да стегнем асмалъка, че се е килнал на една стран...

- От мене – трапа, до обед ще го изкопаем, само да кажете къде, че не му знам хората из гробището – казва Мето Въджишки.

- Аз ще ти кажа, в гроба на дедо му ще го сложим, него го изпратихме през осемдесета ли, през осемдесет и втора ли... – обяснява Тиката Тонов. – От мене петдесет четворки да го подзидаме и мертеците, дето ще наредим отгоре.

- Аз ще докарам пикапа, ще сваля ритлите, жените ще проснат една черга да го закараме до гробищата – обажда се Моно Трактора. Не го е правил за никого, ама сега е гузен, че е върнал днеска Начко от вратата.

- Аз ще докарам Гената, попчето, от Луковит, да го опее като хората, той взима по петнайсет лева, то и с тех, и без тех... – въздиша Мичо Данкин.

- От мене три кила ракия – казва Вальо Витски. – То всеки си носи, ама да има. И лимонада ще донеса.

- Ами на хората какво ще сипем? – пита Мето Въджишки. – Да имаше барем некоя кокошчица да заколим...

- То верно, че са пости, ама не приляга коприва на смърт... – обажда се Горанката.

- Пости! Абе, шашкънин, нали тези пости го докараха на това дередже, трети месец не е ял като хората, сиромаха. – Ядосва се Ханко. – Ако питате мене, а пък то и кого ли друг да питате, дайте да хванем рибица, рачета, да видим какво друго трябва и да му спретна аз утре една тетевенска саламура, че много я обичаше, до Рибарица пеш ходеше на празника им за една паница чорбица...

- Екстра! – Одобрява Вальо Витски предложението на брат си. – Ще прецапаме довечера Дашовския вир със срекметата, Мето ще шавне до Каленик да налови десетина рачета, чесън, мерудия, люти чушки дал господ, е скара има и тука, да препечем рибетата, и това е!

- И от мен двайсет хляба – обажда се Владо магазинера, и веднага се поправя: - Двайсет и пет.

- Като има скара – и от мене шест кила кърначета, да разблажим работата – приключва подготовката Наско Шопа.

А вечерта на Дашовския вир, под надвисналата грамада на червените скали, Вальо и Ханко са седнали на брега да изпушат по цигара. В краката им са мокрите торби със срекметата и една по-малка, в която още мърдат скобари, кленчета, мренки и каракуди. Слънцето залязва, корморани, гарвани, черни щъркели и бели чапли хвърлят бързи сенки по скалите. Вальо въздиша:

- И на колко си замина Начко Голия?

- Нема петдесе май.

- Имаше още живот у него – казва тихо Вальо. Мисли, дърпа от цигарата и донажда: - И ако се бяхме спитали какво трябва за живота му, както се спитахме какво трябва за смъртта му, можеше и да поживее, сиромаха...

- То се не знае тая паричка, дето ще я сложат на челата ни, в кой джоб дрънка сега – слага точка на разговора Ханко.

 

Йото ПАЦОВ


Йото Пацов

Йото Пацов