nabore.bg

Литературен мегдан

Сладост

Разказ

 

Там, където земята постепенно забавя своя бяг към юга и изгрева, едно самотно възвишение, чертаеше плахо меките си извивки в облаците, мамейки очите да го загледат и да се порадват на забулените с тъмнозелен дъбичак скатове. Развлачените поли на равното го обгръщаха отвсякъде, а от него, като дебели плитки на хубава мома, се спускаха малки, кичести деренца, разделящи разноцветната черга на нивите на дълги, шарени ивици.

Закътана в тихата прегръдка на двата му рида, една недълбока, девствена гънка се гушеше от източната страна и събрала влагата на приказния район, криеше безценно богатство в пазвите си. Изворът в сенчестия й скут, раждаше струите на бистър поток, който се провираше безшумно из тъмното присое и изпълваше въздуха с живителна благост. А щом видеха слънцето през първите пролуки в края на гората, искрящите му къдри неусетно забързваха, за да се втурнат с възторг сред пъстрото обаяние на поляните ... с един малък, запален от изгрева водопад.

Нахлупила рошавия си, сламен калпак почти до земята и застинала в средата на божественото място, старата, смълчана къшла, търпеливо отброяваше годините, изпълвайки с очарованието си уединената лъка. Сякаш избягала от рамката на нечия картина, тя всеки ден посрещаше надигащия се от изток диск с мълчалива усмивка, а привечер изпращаше спокойна залеза му, с дълбокия поклон на дългата си, закръглена сянка.

До нея, под накъдрения покрив от турски керемиди, една малка, грееща с варосани зидове къща, бързаше да изпревари летния зной, пушейки ранното си наргиле през килнатия на една страна комин. Притихнали в утринния хлад, двете й стари лози извиваха черни, възлести стебла и вплели гъстата си шапка в стрехите й, попиваха жадно обилната роса, стичаща се по месестите им, тъмнозелени листа.

Синкавият лик на зората отдавна бе преборил сумрака и зад застъпващите се, като къдели корони на едрите дъбове, яркото зарево вече напираше да надникне. Развълнувани от предчувствието за свобода, шарените обитатели на къшлата притичваха насам – натам из малкото дворче, дирижирайки в пъстър безпорядък, ранното си дрезгаво пеене и ярката, клокочеща симфония на хлопките.

Допълвано от пресипналия лай на кучетата, шумното утринно суетене набираше сила, когато един протяжен, сипкав глас изпълни пространството над малката ливада и фините му вибрации накараха животните да застинат. Омагьосани от мистичния звук едрите, рунтави пазачи прилегнаха послушно до сивите кирпичени зидове, а хипнотизираното стадо притихна, скупчено покрай невисоката ограда от плътно сплетени лескови пръти.

Скоро разтегленият кестенов звук се завъртя в спокойното утро и кехлибареният му дъх насити въздуха с аромата си. Дългата редица от чувствени тонове, изпъстрена с къдриците на меки лъкатушещи гънки, се носеше леко над поляните, а отразени от плътната завеса на дърветата, трептенията се усилваха, за да се върнат назад още по-вълнуващи, по-искрени и запомнящи се. Чисти, като спящо дете и галещи, като нежен полъх, вълните на омайващата мелодия прегръщаха със силата си гората и постепенно заспиваха унесени, потъвайки в хладните й обятия ...

Тримата ловци вече излизаха от ораслия с кощрява* слънчоглед, когато тихата омая на утрото, донесе откъм баира далечния, сладък звук и ги накара да се заслушат ...

- „Кавалът на Тончо ... Жив е ... слава Богу ...!“ – продума най-възрастният от тях и посегна с ръка, за да спре другите двама ...

- „По обед, като напече, ще наминем към него. Все е сам, милият, а и не сме се виждали отдавна ... Сигурно има, какво да разкаже ...!?“

Откъслечните подрънквания на хлопките унасяха пъстрото стадо и то притиснато от силната жега, преживяше спокойно под сянката на огромния дъб, отдадено на обедната си дрямка. Слънцето пулсираше безмилостно в епогея си, а светлите камъни и искрящите къдри на потока, блестяха ярко пред очите, като раздухани до бяло въглени на огнище.

На фона на палещото зарево, надвисналите от запад дъбове хвърляха толкова плътна и тъмна сянка върху брега, че заради силния контраст, полегналата на брега човешка фигура изглеждаше почти незабележима.

Излегнат на хълбок, с крака обливани от бистрия бързей, дребничкият чобанин опъваше блажено от догарящата цигара, загледан замислено в скупчената под дървото сюрия. Подпирайки се уморено на едната ръка, той се надигна бавно и свали плътната памучна превързка от челото си. После се присегна, загребвайки вода в шепата и намокри олисялото от годините теме, а когато обърса стичащите се по лицето си струйки, постави отново влажната шарена кърпа на главата. Завърза я и понечи да се отпусне отново, когато налягалите около него кучета наскачаха и се разлаяха.

В първия момент суматохата сред пазачите му го стресна, но когато се надигна и видя приближаващите ловци, сърцето му трепна ... Но не от страх, а от едно дълго чакано и искрено вълнение, че вижда живи хора.

Все по-рядко му се случваше подобна радост. Не беше стъпвал в населено място от години, а в залисията на големия град, синовете му го бяха забравили съвсем. Посещенията им постепенно се превърнаха в събитие и вече не помнеше, кога за последно го навестиха ... преди четири или пет години. Дори за стоката пращаха други хора, които му носеха нещо по тяхна заръка, но това съвсем не го топлеше. Нямаше ги децата, нямаше ги внуците, нямаше и никакви радости. Нямаше дори на кой да изплаче самотата си, откак преди няколко зими го напусна и бабата му. Само тогава отскочи до село, за да я изпрати в последния й път и да нагледа с тъга, потъналата им в бурени и къпинак къща ...

- „Жив ли си, бе Тончо ...?“ – провикна се единият от ловците, бършейки челото си с овехтялата камуфлажна шапка ...

- „Жив съм, приятелю, жив съм ... напук на проклетата орисия. Жив съм и все се надявам, някой да мине и ей тъй, да си похортуваме ... Пък ако ще, да е за последно ...!?“

Набитият, жилав мъж прецапа чевръсто с босите си крака през водата и с разтворени ръце и изцъклени от вълнение очи, се спусна към стария си приятел. Двете големи момчета също го прегърнаха един след друг и това извика една незаспиваща болка в сърцето му, но радостта от срещата бързо изгони тежката мисъл за синовете и върна лъчезарната усмивка върху измъченото му лице ...

Залисани от желанието за споделяне, те зарязаха бързо стадото и се упътиха към къщата, а след минута – две, насядали по пейките около грубата, дялана маса, вече разговаряха разпалено под успокояващата, шарена сянка на асмата.

Докато отговаряше на лавината от въпроси за лова, риболова, снахите и внуците, бащата направи незначителен знак на единия от синовете си. Момчето отвори големия джоб на раницата, извади от него малък, загънат в груба, кафеникава хартия пакет и го подаде на домакина. Той разгъна внимателно опаковката, а когато от нея грейнаха едрите, златни букви на заглавието „Записки по българските въстания“ и се видя луксозната зелена подвързия на книгата, очите му блеснаха от напиращите сълзи ... на едно по детски непресторено щастие ...

- „Ти знаеше, че я нямам, Николай ... Благодаря ти ... жив да си ...!“

Този човек изпълваше очарователното място с голямото си сърце и сякаш Бог, го бе сътворил именно затова ... Макар измъчен от несгодите и безкрайната тежка работа, Тончо беше олицетворение на всички истински добродетели, а по този начин бе и в абсолютна хармония с непреходната красота, изпълваща пространството около него.

Имаше завършен само осми клас, но книгите го бяха завладели завинаги и той им се отдаваше с цялата си енергия и вътрешна чистота, вече години наред. Олтарът на родолюбието, бе останал единствената му утеха и този великан на българщината черпеше силите си, пиейки вода от него и от свещения извор на Възрожденците ни.

На лично място в малкото му одайче, се мъдреше огромен, боядисан в бяло бюфет, зад остъклените рафтове на който, бяха грижливо подредени произведенията на най-бележитите ни автори от Възраждането и началото на двайсети век. Той знаеше цялата поезия на Ботев, Вазов, Славейков, Яворов и ред други поети. Цитираше наизуст цели пасажи от „Под игото“ или от произведенията на Йовков и Елин Пелин, при това с такъв патос и себераздаване, че на ентусиазма му можеха да завидят немалко, дори известни актьори ...

Кавалът отново разказваше с мекия си, кестенов глас мелодията ... всеки път различна, всеки път с нов цвят, вкус и оттенък, по-вълнуваща и по-откровена ... все едно не я свиреше, а я дишаше. На моменти писъкът му се възнасяше неистово, но малко след това се връщаше в познатия изначален тон, за да затвърди присъствието си и да продължи унеса, в който бе положил четиримата уморени приятели ...

Едрите, златисти чепки над тях слушаха чистите, искрени тонове без да помръдват и ги попиваха жадно, превръщайки ги в неземна, ароматна сладост, а сочните, кехлибарени зърна светлееха леко, докосвани едва от лъчите на старата газена лампа, окачена на една от подпорите на асмата.

Кавалът изви отново и веднага след това ускори ритъм, а изненадващата ситна броеница от звуци, стресна дори пламъка на лампата. Той потрепери за миг, като от ненадейно преминал полъх, но успокоявайки раздвоения си, оранжев език застина и продължи да осветява вълшебното пространство пред къщата ... през опушеното си, тумбесто шише ...

 

Воден ЧАИРОВ

Април, 2014 г.

 

*Кощрява - плевелно тревисто растение, с клас от настръхнали къси осили и ситни семенца ... една от любимите храни на пъдпъдъка.

 


Воден Чаиров

Воден Чаиров