nabore.bg

Лични драми

Съдба: Баща ми не дочака да му върнат нивите

Запомних баща си като много работен и свестен човек. Живя до 80-годишна възраст, но до последния ден от живота си не престана да се труди. Сърцето му обаче не издържа. Една нощ към 2.00 часа по-големият ми брат се обади по телефона, че баща ни не се чувства добре. Закарахме го в поликлиниката на град Бяла. Дежурната лекарка, явно с голям опит и добър специалист, само като му напипа пулса се обърна към мен. Поклати отрицателно с глава. Аз я разбрах. Краят на дните му беше дошъл. Върнахме го на село и към 10 часа една съседка дойде да ми съобщи, че е починал.

                Кой беше баща ми?

 

Майка ми, баща ми и двамата ми по-големи братя - Борис и Панайот. Когато е правена снимката, аз още не съм бил роден...

 

Бил е петгодишен когато неговият баща бил убит на фронта при Люлебургас. Пазеше в голяма рамка, закачена на стената съобщението за гибелта му на фронта. Имал е и по-малка сестра. Дядо им започва да се грижи за тях. Решил е момичето да остане при тях, но момчето трябва по някакъв начин да го даде някъде. Сам да си изкарва хляба. Една от лелите му нямала деца и решила да го осинови. Това става докато баща ми е бил 12-годишен. Не го пуснали повече да ходи на училище. Понеже вече бил свикнал да работи земеделие още в първите дни го изпратили да работи наравно с другите работници. Дядо ми бил заможен. Имал е много ниви. Ползвал е наемни работници и чираци. Задомил е баща ми. Родили са им се три деца. В земеделската работа се включила и майка ми. Двамата работили от сутрин до късна вечер на полето. Баща ми бил много трудолюбив и пестелив. Успял да си купи и собствени ниви. Дошла 1950 година. Учредили ТКЗС. Всичко станало общо. Това баща ми не можеше да го преживее. Все се надяваше, че един ден всичко ще тръгне както е било. Мразеше и ненавиждаше тези които му отнеха имотите. Конете му бяха най-добрите, а каруцата най-хубавата.  

Взеха конете ни за общински. Баща ми често ходеше да ги гледа и да напътства гледачите да се грижат за тях. Като се върнеше едва сдържаше сълзите си. Животните го познаваха и искаха да тръгнат след него. Когато минаваха край нас се озъртаха и се надяваха да влязат в двора. Но това не се случваше. Животните нямаше как да разберат, че вече имат други стопани. Още от тогава разбрах, че животното се привързва към стопанина си. Запомних го за цял живот. Беше скрил нова конска сеялка за да не я даде в ТКЗС-то. Явно си е мислил, че един ден ще му потрябва. Като малък често се качвах на сеялката. Имаше хубава седалка. От годините колелетата й се разсъхнаха. След това вече не си спомням къде я закараха. Майка му, баба Велика, останала вече вдовица бе излишна в това опечалено и многолюдно семейство. Омъжи се в с. Ценово. Там й се родиха още две деца. Баща ми от време навреме й ходеше на гости. Понякога водеше и мене. Аз запомних баба Велика. Още тогава разбрах, че кръвта вода не става. Още когато отидехме у тях баба Велика  ме водеше в нейната стая. Започваше да ме милва и ми се радва. Бъркаше в пазвата си, вадеше увита във вестник бучка захар. Даваше ми я и поръчваше да я скрия в джоба си. Явно да не видят другите деца. Тогава аз се просълзявах. Разбирах баба Велика, колко ме е обичала.  Горката, съдбата й я прокудила да бъде далеч от децата и внуците си. Минаха доста години. Пак ходехме до Ценово само, че вече аз возех баща си. Имаше пряк път и пътувахме направо. Когато навлезехме между нивите, усещах че на баща ми му ставаше драго, но същевременно чувстваше и носталгия. Показваше ми къде са били нивите му. Един ден когато той вече нямало да бъде жив, аз трябвало да ги зная. Въпреки, че синорите отдавна бяха съборени той помнеше границите на всяка нива.

Бях убеден, че той се надява на нещо, което никога нямаше да се случи. Дори му се карах, а не съм бил прав. Социализмът беше пуснал такива корени, че едва ли щеше да се намери някой да ги изкорени. Тогава баща ми явно си спомняше какво му е било отнето.

 Майка ми и той работиха в блоковете на ТКЗС-то и след пенсионирането си. Каквато и работа да му възложеха я вършеше много съвестно. Забелязал го бях особено при окопаване, той много внимателно и старателно запазваше растенията. Трябваше му още само една година за да доживее това за което беше мечтал през останалата половина от живота. Как щеше да преживее връщането на нивите и частната собственост. Аз никога не вярвях в това, но той е бил прав и убеден, че този ден ще дойде.

 

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско