nabore.bg

Тежката дума

Румен Леонидов: Да сме човеци поне за 5 минути

Кога за последен път подмина просяк на улицата? Кога за пореден път отказа милостиня? И ти ли смяташ, че всеки, който е изпаднал в беда, си го е заслужил. Че в предишния живот, ако има живот след смъртта, бездомниците са били нечестивци, грешници, безсрамници...

 

А ти какво мислиш за себе си

 

– само хубави неща ли ти излизат зад челото, когото се огледаш в кристалите на собствената си оценка... Не ти ли се струва, поне от време на време, че не си такъв, какъвто се смяташ, че си... Че от праведното огледало на личното ти безгрешие те гледа друга същност с твоето лице...

Питам се, питам се и се чудя дали ако чуя собствения си отговор, той ще бъде достатъчно честен, достатъчно смел и откровен,  дали ще имам смелост да го чуя със сърцето си, а не толкова с ушните си миди.

Онзи ден в аптеката на една възрастна жена не й стигнаха 13 лева, за да си купи нужното лекарство. Тъкмо се отказа и рече, че ще дойде пак, когато събере сочната сума, от края на опашката се извиси едър господин, който властно се обърна към младата аптекарка: ”Дайте илача на госпожата, ето ви 13 лв. Рестото ще ми върнете, когато ми дойде реда...”

Познай, колко души от опашката се изчервиха от срам, че не са се досетили, че се стиснаха пред чуждата немощ, че не са се бръкнали веднага, за да помогнат?

Не знам за другите, но аз излязох от аптеката с пламнали бузи и гузен поглед... 

 

А дали състраданието си заслужава,

 

 

когато усещаш, че молещия за милостиня срещу теб, те лъже? Може би е по праведно да бъдеш дори малко глупак, но с човешко сърце, отколкото безчувствен човек, който винаги дебне да не се мине. Нима съчувствието трябва да е само мисловно съболезнование, нима не си заслужава към всеки да проявяваш дребна щедрост? Имам познат, който редовно чисти джобовете си от жълтите стотинки, като със самодоволен жест ги дарява на първия просяк...

Онзи ден пред „Попа” ме спира полудете-полужена, добре облечена, с бадж над лявата си гръд, в ръката държи клипборд -стилна пластмасова папка с метална щипка за листове, подава ми пощенска картичка – моли ме за 2 лв., събирали пари за тежко болно детенце. Бъркам в джоба си и вадя една смачкана банкнота.

Не си тръгвам по пътя, а оставам на мястото си, защото тук, пред паметника на Патриарха имам среща и трябва да почакам. След миг се обръщам и виждам същото създание да подтичва след млад, елегантен, симпатичен мъж, нещо му говори, нещо го моли, той почти безцеремонно я отстранява от пътя си и отминава, но изведнъж се спира, рязко се извръща назад и й подава една цигара...

Знам,

 

ще кажете, мани ги тия наркоманчета,

 

защо им буташ аванти, купуват си дрога. Тези обаче май не бяха. Защото след малко при пламенната молителка се спряха трима нейни познати - две момчета и едно полуженче, на пръв поглед съвсем деца, малолетни тарикатчета, които с номера за болното детенце си вадят сухо за бира и сандвичи. Посмяха се, порадваха се на нещо, на нещо тяхно си, но из един път първата мацка рипна като пружина, премина като вихър покрай мен, и се втурна да преследва следващата избрана от нея жертва на милосърдието. Преследвачката бе нежна и безжалостна, с душа на котка, както би се изразил руският писател Исак Бабел, но тъкмо се канех, докато скучая, да проследя как ще вкара в капана следващата милозлива мишка, когато вниманието ми се разпадна: пред очите ми изникна старец, сигурно сте го срещали из центъра на София, той върви по улиците и на всеки срещнащ

 

предлага чифт мъжки чорапи за 1 лв.

 

„Бабата вкъщи няма какво да яде, съобщава с драматичен тон и дежурна скръб в очите дядката. Бръквам и пускам в шепата му исканата монета. Но му отказвам чорапите.

Нали така е християнско – ако имаш две ризи, свали едната от гърба си и я дай на ближния. По времето на комунизма вървеше друга приказка - ако ризите ти са конфекция, подари му ги и двете...

Преди време прочетох разкошна изповед на руския певец, поет и актьор Пьотър Мамонов.  Ето какво изповядва този безсребърник: „Няма смисъл да ходиш в храма, да биеш поклони, да палиш свещи, а сърцето ти да е празно. Ако щеш да обиколиш всички Атони и Йерусалими, ако щеш да целунеш всички икони, мощни и немощни мощи - полза никаква. Защото гледаш просяците и си викаш - а, ясно, лъжа и измама. Нали онзи ден по телевизията разказваха за тая мафия. А какво ще ти струва,

ако му дадеш един грош? Ще обеднееш ли? Нека това ти е грешката. На телевизията ли ще вярваш? Истинската мафия е тъкмо там, мафията ти държи дистанционното, тя ти манипулира и мозъка, и душата...”

Щом някой сам се е унижава да проси, щом е принуден да моли за помощ, значи има някаква причина. Значи има някаква своя тайна. Разголил се е до край,

 

съблякъл си е всичкото достойнството

 

и стои чисто гол пред всички, с протегната ръка. Някои го правят с наведени очи, други нямат никаква чест и навират в очите ти полумъртво си бебе, трети обикалят с китчици здравец кафенета на открито.

Имаш право на избор. Имаш право да се спреш, имаш право да отминеш. Сигурно да протягаш ръка не е изпитание за всеки просяк, но срещата ти с него е може би като твое, интимно изпитание. Днес се намираш на щастливия край на живота, утре можеш да се окажеш на другия.

Казано е: протегни ръка на ближния. Затова не бъди нищ, не бъди нищожество, защото само нищият няма да постъпи като истински човек.

Бъди човек поне за 5 минути. И не се надявай, не очаквай нищо.

 

 

Румен ЛЕОНИДОВ


Поетът и публицист Румен Леонидов

Поетът и публицист Румен Леонидов