nabore.bg

Литературен мегдан

Откъс от нова книга: Рецепта за дълголетие

Вековната връзка между възрастното и младото поколение в Грузия не е прекъсвана никога


Добре знаем, уважаеми читатели на Наборе.бг, че сега са ни най-нужни рецепти за оцеляване. Много е трудно да ги намерим. Ще ви предложим обаче нещо друго, което също може да помогне. В „Алавердѝ“ – новата книга на нашия сътрудник Яков Янакиев, има една глава, наречена „Рецепта за дълголетие“. Там се разказва за дълголетниците на Грузия и Абхазия, за тия мъдри старци, които са оцелявали и в много по-страшни времена от нашите. Има какво да вземем от тях, ако разберем с какво се отличават хората, надхвърлили стоте години, как живеят, с какво се хранят, на какво се радват и така нататък.Отговорите на тия въпроси едва ли могат да земенят недостигащите ваксини, но защо ни се струва, че за мнозина рецептата на Яков Янакиев може да подейства и като ваксина.

 

1.

 

В книгата си „За да  живеем сто години” френският учен Генио разказва интересна история. На 31 юли 1554 г. кардинал Д’Арманяк, като се разхождал по улиците, видял да плаче на прага на къщата си 80-годишен старец. Кардиналът го попитал какво се е случило и старецът отговорил, че го набил баща му. Удивеният сановник пожелал да види бащата. Представили му бодър старец на 113 години, който обяснил, че е набил сина си заради неуважението към дядо му, край когото минал, без да се поклони. Когато влязал в къщата, кардиналът заварил там еще один старец, но на 143 години.

Случаите на дълголетие се споменавали в миналото като нещо феноменално, сензационно, случващо се извънредно рядко. Известно е, например, че живеещият в Англия пощенски чиновник Робърт Тейлър доживял 134 години. Поразена и развълнувана от този факт, кралица Виктория му изпратила портрета си с надпис: „Дар от кралица Виктории на Р. Тейлър, в името на неговата дълбока и безпримерна старост”. Случило се обаче нещо непредвидено: подаръкът така развълнувал дълголетника, че когато го получил, умрял в същия ден.

Тези примери се бяха запечатали в паметта ми докато се готвех да посетя Абхазия, но ги смятах за анекдоти или по-скоро за поукрасени истини. Не вярвах обаче и аз да попадна на подобни случаи.

Навярно няма човек, който да не иска да бъде винаги здрав, да живее дълго и плодотворно. Или както казва българският народ, живот, здраве и хубаво време никога не омръзват. Но каква е рецептата? Трябва веднага да признаем, че такава универсална рецепта няма. Има само много търсения и догадки на учени и неучени. А този, който иска да бъде дълголетник, може да се съобрази или да не се съобрази с тях – това си е лично негова работа, защото и науката, и практиката са доказали, че всеки живее и старее по свой индивидуален, неповторим начин.

Трапезата събира всички под грузинското небе - тук се раждат животът, красотата, любовта...

 

Мечтата за продължаване на живота, за запазване на младостта и отдалечаване на старостта е вълнувала хората през всички времена. Източниците за „вечна младост”  и „безсмъртие” са били предмет на митове и легенди. Пътя към дълголетието упорито са търсели жреци, астролози, алхимици и какви ли не още. Достатъчно е да споменем за предлаганите от тях „камък на безсмъртието”, „елексир на младостта”, различни талисмани, амулети...

За да удължат живота си, египтяните всеки месец в продължение на три дни вземали очистително и средства за повръщане. Някои препоръчвали често потене, за да бъдат изхвърлени вредните за организма вещества. Към по-рационални средства прибягвали древните гърци. Те смятали, че разумното използване на природните фактори е най-вярното средство за запазване на здравето и продължаване на живота. Гръцките лекари препоръчвали умереност и въздържаност във всичко, чист въздух, къпане с хладка вода, гимнастически упражнения и всекидневни масажи.

В книгата „Самкурнало Цигни” на грузинския лекар от 14-ти век Заза Панаскертели са приложени много рецепти, между които и една за сложно лекарство, подпомагащо дълголетието. Това е напитката амбра /”амбрис гваришни”/, която има 18 съставки: балсаминово масло, мед, кората, семената и плодовете на редица растения. Някои съставки на амбрата са ароматни подправки – градински карамфил, кардамон, канела, пипер. Грузински лекари твърдят, че тази напитка наистина може да окаже на стареещия организъм тонизиращо и подмладяващо действие.

В Петербургската библиотека „Салтиков–Щедрин” се пази ръкопис за „елексир на дълголетието”. Рецептата съдържа списък на необходимите лекарствени средства, начина на приготвяне, опис на болестите, които се лекуват с нея. Напитката се прави от продукти, повишаващи храносмилателната дейност, възбуждащи апетита, жлъчогонни, слабителни и т. н. Неизвестният автор пише, че „елексирът оживява духа, изостря чувствата, предпазва здравето, дава дълъг живот... Можем да го наречем възстановител или възкресител на човечеството...” Накрая е казано, че рецептата е намерена в книжата на шведския лекар Ирнест Пернест, умрял на 104 години от травма, получена при падане от кон. Предците на доктора също били дълголетници. А рецептата се предавала от поколение на поколение в продължение на няколко столетия.

 

2.

 

До тук споменавам все неща, почерпани от книгите – не мога да твърдя, че са верни. Преди да тръгна за Абхазия, ми разказваха за един тамошен старец, който бил на 140 години и си пушел най-спокойно, но през международната година за борба с тютюнопушенето разбрал, че цигарите са вредни и веднага ги отказал. Тази приказка се оказа измислица – не намерих такъв човек, а и абхазките дълголетници не пушат. Същото може да се окаже и с рецептите. Едва ли има друго нещо, което да вълнува хората повече от здравето им – затова е съвсем естествено те да вярват и на разни измислици, и на шарлатаните, които ги създават и разпространяват.

Но истинският живот винаги е по-богат от измислицата – той е пълен с весели, любопитни и дори анекдотични истории. Например, по време на моето пристигане в Абхазия имаше един старец на име Ясон Дзокиевич Шерозия. Преди време той обявил по вестниците, че на еди коя си дата навършва сто години и кани всички, които искат да го почетат, в родното си село Чквалери, Цаленджихски район. И тръгнали неговите приятели и познати от всички краища на Абхазия. Много ли били, малко ли, не знам, но палатката побрала 600 души, а останалите се разположили по поляните. Станало чудно тържество – и шашлици имало, и песни, и тостовете не прекъсвали през целия ден. Накрая, по стар джигитски обичай, в чест на рожденника направили състезание по стрелба – победил столетникът Карим Харазия.

Грузинските мъже са посветили хиляди тостове на своите жени - а те пък са  го заслужили

 

Или представете си хиподрума в село Лихни, пълен с конници и хиляди други хора, дошли да ги видят. И изведнъж всички гърла подемат специалната песен „Азар”, а ездачите се изправят на стремената. Под звуците на тази старинна песен, от която спортните коне настръхват и започват да рият с копита, десетки конници в изящни черкески, с развяващи се башлици, в строен марш се отправят към мястото на състезанието. От редиците изскача един ездач и разиграва коня си, после леко препуска, обикаля целия хиподрум, сякаш плува във въздуха, обира овациите на публиката и печели наградата „Симпатията на зрителите”. Това е ветеранът на труда Георгий Гобечия със своя кон Алмас. Този джигит е само на ...101 години.

След малко гръм от аплодисменти взривява трибуните – на пистата разиграва коня си 117-годишният ездач Темур Ванача.

Когато един журналист е тръгнал да търси рецепта за дълголетие, най-добре е да се допита до човек като Ванача. Бях чувал за него как се изказалза хората от прочутия ансамбълна дълголетниците „Нартаа”, в който той самия е участвал дълги години: „Моите колегиговорят като цицерони, пеят като славеи и танцуват като юноши.“

 

3.

 

И така, в един облачен ден аз похлопах на вратнята на най-стария абхазец. Посрещнаха ме снаха му и един негов правнук, въведоха ме в широкия зелен двор, където се разхождаха домашните животни. Темур Ванача бе работил тая сутрин в градината, малко се поуморил и легнал да почине, но щом разбра че са му дошли гости, веднага стана. Българин? Как да не знае България? Братска страна, ей я, от другия край на морето. Даже познавал един грузинец, Георгий Хвинчиашвили, вечна му памет, от далечното село Меоре-Свири, участник в Руско-турската освободителна война, който много му разказвал за нашата страна. Жалко че се помина преди няколко години, каза, иначе непременно щяхте да се видите.

Най-старият абхазец искаше да облече парадната си униформа, но го спряхме и разгледахме само кинжала и ордените му. Той има и четирите степени на Георгиевския кръст – получил ги е през Първата световна война. Разбира се, цени много повече наградите на своя първороден син – той живее в съседната къща, жалко, че сега е на работа – кавалер на три ордена на славата, сражавал се на Малката земя.

Седим на двора, разговаряме с преводач, Ванача казва със съжаление, че най-големият му недостатък е дето не знае да говори добре руски език. Все още си спомня нещо от полския език, макар да няма с кого да го упражнява – първата му жена била полякиня, дъщеря на помешчика, за когото работел, но рано починала. Женил се е четири пъти и е надживял всичките си жени. Има двама сина и дъщеря, другата му дъщеря е починала млада; има седем внука – четири момчета и три момичета, които пък са увеличили рода му с още дванадесет правнука, все момчета.

Докато разказва, край нас се въртят две кучета и се галят в краката на стария си стопанин. А той се оплаква, че вече не чува добре когато времето е мрачно или мъгливо. По-сетне времето се проясни, слънцето надникна в двора и той започна да чува съвсем нормално – не мога да обясня на какво се дължи това.

Нищо му няма, казва снаха му, преди малко ми вдяваше иглата... Аз не повярвах, та се наложи тя да донесе игла и конец. Гледах го през обектива на фотоапарата – очаквах ръцете му да се разтреперат, а той понаплюнчи конеца, вдигна иглата пред очите си и изведнъж го вдяна. Ако някой не вярва, мога да му покажа снимка.

Не зная колко изумено съм гледал, щото дълголетникът се обърна към мене и рече:

– Нищо не е това, баберки от мойта сила са това! Да беше дошъл преди няколко години да видиш как яздех коня и в движение вземах монета от земята.

Е, той сигурно малко преувеличаваше, както и по-късно, когато каза, че едно време, като вдигнел рога, виното вървяло като глюкоза, а сега на сватба можел да изпие „само 25 стакана”. И може би усетил, че надхвърля мярката си, допълни, че става дума за черно вино, домашно, и то от сорта „Изабела”. Тогава ме изгледа продължително, усети че не му вярвам и се обърна към снаха си:

– Дай на гостите по една паница от „моето” и нарежи малко козя пастърмица, за да разберат за какво става дума. Темур Ванача винаги казва истината и никой никога не е оспорвал думите му.

За да свърша с изхвърлянията, ще добавя само, че веднъж дошли при него цяла делегация немски лекари. Питали го за много неща, и те като мене търсели онези тайни рецепти за дълголетието му. По едно време млада лекарка полюбопитствала до каква възраст се е запазила у него половата потентност. Дълголетникът помолил да му преведат въпроса още два пъти, после станал на крака и вдигнал тост за красотата на жената, за здравето и за прекрасните очи на лекарката. След тоста с кавказка галантност целунал ръката ѝ, извинил се предварително за следващите си думи и казал: „Ако другарката много държи да разбере това, нека да остане тази вечер при мене.”

Питам го какво обича да яде. Каквото има, отвръща, но най-обичам сушено козе месо, мамалига, фасул, сирене и мацони /кисело мляко/. И не ми е вкусно, ако няма остри подправки, люто. Ям четири-пет пъти на ден по малко.

Питам го дали е пушил някога. Ако ти се пуши, запали си, казва, аз няма да ти правя компания, защото ги отказах преди трийсетина години. Работех нещо в гората, на около осем километра от село. Някъде съм изтърсил цигарите, къде ли не ги търсих, всичко преобърнах и накрая се наложи в най-голямата жега да се върна в къщи за тоя пусти тютюн и после пак да отида на същото място, за да довърша работата си. Вечерта не можах да заспя от умора, въртях се, псувах се и реших да откажа цигарите. И да ти призная, хич не беше лесно.

Темур Ванача не дочака да полюбопитствам за тайната на неговото дълголетие. Той заговори за къщата си – по-рано живял в другия край на селото, тук било гора, изкоренил един участък и построил двукатна къща. Общият двор, където са домовете и на двамата му сина, е над осем декара. От работа никога не съм се плашил, казва, плана в колхоза винаги съм преизпълнявал. Работата всякога ме е радвала, сега никой не ме принуждава да се трудя, но иначе не мога да живея. И когато ме питат какъв е „секретът” на дългия живот, аз отговарям – трудът! А мързелът е червей, който разяжда живота. Най ми е хубаво, казва старецът, когато имам гости, да се наредим всички на трапезата – от децата ми до правнуците. Тогава душата ми се радва, пее, а краката сами искат да танцуват.

И на мене ми е хубаво тук, но е време да ставам, защото имам още една важна среща през този ден. Но ние сме едва на третата паница, подскача Темур Ванача, а още нищо не сме си казали като хората. Къде бързаш, гълъбче? Аз ако бързах така, никога нямаше да стигна тия години. И започна да ме разпитва за семейството ми, за предците ми, за родното ми място и какво расте там, какво ядем и пием... Разпитваше ме така, сякаш моите отговори бяха за него най-важното нещо на света.

Трапезата на този народ - пиршество на очите и стомаха

 

На следващата паница „Изабела” той ме попита знам ли за какво служат пръстите на ръката и като поклатих глава заяви, че няма да ми каже докато не облече парадната си униформа. Всички го убеждавахме, че няма нужда, че и така вярваме на всяка негова дума, но той не миряса докато не се яви отново в цялото си кавказко великолепие. Седна спокойно, отпи колкото да разкваси устата си, и рече:

– Някога, преди много-много години, живяло едно момче, да речем че се наричало Темур. То било здраво, енергично, много любознателно дете и непрекъснато питало, питало, питало – така децата опознават света. Веднъж в главицата му дошла нова мисъл и веднага хукнало при дядо си: „Дедушка, а за какво служат пръстите на ръцете?”

Стар бил дядо му, мъдър бил, затова се и замислил, после се усмихнал и казал: „Добър въпрос, мило мое внуче, много добър! Ей сега ще ти обясня.

Виж този големия, най-първия пръст – нарича се палец. Той е за приятелите. Когато те срещне някой приятел и попита „Темур, как вървят работите?”, ти ще вдигнеш палеца нагоре и ще отговориш както трябва: „О, прекрасно вървят!”

А този, следващият, на него му казват показалец. И правилно – той е предназначен само за работа. Посочваш с него на подчинените си и заповядваш: „Ти направи това, ти – друго, ти – трето! Това е всичко! Действайте!” 

Ето че стигнахме до средния пръст – най-важния може би... Но за какво ще ти послужи той аз ще ти обясня не сега, а след години, когато пораснеш и се ожениш...

Но да продължим нататък, Темурчик, – този, четвъртия пръст, безименния, той за нищо не служи, затова хората и име не са му дали даже.

А ето този, последния и най-малкия, кутрето, той често помага. Може добре да ти послужи ако решиш да почоплиш я носа си, я ухото, я някъде другаде...”

Минали години... Темур пораснал и наистина се оженил за прекрасна девойка. И един ден, скоро след сватбата, изведнъж се сетил за някогашните приказки на дядо си: „Дядо, преди много години ти обеща да ми кажеш за какво служи средния пръст чак когато се оженя. Помниш ли?”

Дядото се усмихнал и започнал: „Разбира се, че помня. Мога вече да се разпростра върху тази материя и да ти я обясня. Тука има и теория, но нас повече ни интересува какво се получава на практика. Когато тази вечер легнеш в постелята с твоята прекрасна жена, с твоята неземна красавица, тя ще те ръгне с лакът нежно в ребрата и ще каже: „Темур, миличък, хайде да го направим, а?” И ти, като един честен и истински мъж, веднага ще откликнеш: „Хайде!”

След половин час, сигурен съм в това, тя пак ще те ръгне лекичко и ще каже: „Темур, любими мой, миличък, хайде още веднъж, а?” И ти, като един истински честен абхазец, даваш втори път.

Но след още половин час, аз това също добре го знам, тя пак ще те ръгне в ребрата и с умоляващ глас ще каже: „Темурчик, мили мой красавецо, любими мой, дай още веднъж да го направим? Толкова ми е хубаво!” И ти, като един честен представител на нашата древна и достойна фамилия Ванача, даваш трети път с пълна газ!

И ето, когато тя за четвърти път те побутне с лакът – бъди сигурен, тя точно това ще направи, аз много добре го знам, – та когато те погледне с влюбени и умоляващи очи и прошепне: „Темурушка, миличък, любими мой, безценни, сокол мой ненагледни, хайде още веднъж, а?”, ти тогава ето какво трябва да направиш. Да се засмееш и точно с този, със средния пръст, да почукаш по главата ѝ и да кажеш: „Ех ти, моя любима глупачке, та аз сутринта трябва рано да ставам и на работа да ходя.”

 

***

 

Сега вече, колкото и да ми е хубаво тука, наистина трябва да ставам, защото не ми е ясно как ще свърши цялата тая работа. Пък и нека пощадим най-стария човек на Абхазия, тия паници с вино не са шега. Искам само да му направя една последна снимка с парадната униформа, за да я показвам някога на моите внуци и правнуци, когато им разказвам неговата приказка за пръстите. Така обещавам, щракам два пъти с фотоапарата за по-сигурно и с мъка ставам от стола.

Налага се обаче пак да седна, защото един от правнуците на дълголетника ми подава семейната книга за впечатления, за да напиша и аз нещо. Разгръщам страниците, изпълнени с почерците на стотици хора, гостували в този дом. Дано се сбъдне пожеланието на един младеж от съседното село: „Уважаеми Темур Ванача, живей до тогава, докато футболният отбор на село Лихни завоюва купата на европейските шампиони!”

 

4.

 

При Ванача ме прати известният геронтолог проф.д-р Шота Гогохия. Сега съм отново в кабинета му и разглеждаме фишове с имена на дълголетници, родословни схеми, снимки. Шота Доримендонович е бил 22 години министър на здравеопазванетов  Абхазия и същевременно председател на Областния комитет на Червения кръст. Никога обаче, въпреки текущата си работа и многото обществени задължения, не се е откъсвал от любимата си геронтология. От няколко години ръководи лабораторията в Сухуми, която е научна база на Института по експериментална морфология при Академията на медицинските науки в Грузия. Затова и първият ми въпрос към него е какво прави Абхазия „епицентър” на дълголетието?

– Не само Абхазия – отвръща – ако може да се каже така, епицентър на дълголетието е цялото Закавказие: Грузия, Азербайджан, Армения, Осетия, Дагестан... А специално за Абхазия мога да кажа, че тук условията за живот са комфортни – едва ли може да се намери някъде по света такъв климат с толкова много положителни фактори: няколко климатични зони, море, планини, изобилие на минерални извори. През цялата година тук има пресни субтропични и други плодове, различни зеленчуци, билки и треви с невероятни качества. И нещо много важно – урбанизацията не е засегнала този край така, както повечето развити страни. А младите хора, които се заселват в града, не скъсват връзката със селото. За това помагат и националните традиции, обичаите. На сватби и погребения, в мъка и радост, при различни стресови или необичайни обстоятелства всички са заедно. И уважението към възрастните – нито един семеен въпрос не се решава без стария човек, а това е психологически фактор, който помага на този човек да не се чувства излишен; той смята, че върши полезна работа и за семейството си, и за обществото. Това си е чиста психопрофилактика. Вие виждали ли сте тъй наречените „старчески домове” у нас? Те са все красиви сгради с прекрасни условия за живот, но никой не иска да живее там. Защото старецът смята, а и близките му също, че отива в учреждение, където няма никакви перспективи – значи той си е отишъл от обществото и вече чака своята смърт.

– Шота Доримендонович, въз основа на своите наблюдения и трупан толкова години опит, можете ли да дадете някаква рецепта за дълголетие?

– Не мога и никой не може да ви даде, защото такава няма. Нашата задача е да намерим онези социални, биологически, етнографски и прочее фактори, които способстват за дълголетието. За някои от тях вече споменах. Ще добавя това: всички дълголетници са представители на трудовия народ, а умереният труд е водещ фактор за постигане на дълъг живот. Не само защото прави човека физически здрав, не. Той има и своята хуманна страна – всяка личност трябва да чувства удовлетворение от своя труд. И друго: дълголетниците са все весели и добри хора, те никога не са се увличали по богатство. Лекарства не са употребявали – който е боледувал през младостта си, той не доживява стоте години. Самите дълголетници считат, че най-важните фактори са уважението към тях, спокойствието, липсата на гняв, завист и суета, работата и движението. Вие сам видяхте на каква висока почит и уважение се радват нашите старейшини. А това е изключително важно за самочувствието им, без което дългият живот е невъзможен.

Всичко в Грузия завърша и започва с песен

 

Друго важно нещо е храненето, характерно с ниската си калоричност и с огромното количество витамини и минерали в продуктите, които те употребяват през цялата година. Основната храна на абхазеца е мамалигата, а науката вече доказа, че в нея има една киселина, която пречи за развитието на атеросклерозата. Традиционното ястие е „лобио”, с червен или бял фасул, много богат на белтъчини. Като основна мазнина се използва ореховото масло, съдържащо известните ненаситени мастни киселини, които разграждат холестерола и са препятствие за атеросклерозата. Тук се ядат много млечни продукти, особено кисело мляко и сирене. Зная, че повечето от дълголетниците утоляват жаждата си с мътеница или айрян, както и да я наричаме, тя превъзходно дезинфекцира червата и спира гнилостните процеси. Забелязъл съм, че възрастните хора не прекаляват с месото: един-два пъти седмично, главно козе, говеждо, птиче и дивечовомесо – варено, печено, но не и пържено, приготвено с много пикантни подправки и люти сосове. Консумират се много лук, чесън, червен и черен пипер, домати, краставици, патладжани и всевъзможни подправки. Вие вече опитахте нашата аджика – тя повишава апетита, защото в нея има сол, пипер, чесън и различни ароматни треви. Тя навярно съдържа и много витамини, ние не знаем какво още има в тази комбинация и как влияе тя. Много апетитна и също люта е сместа хмели-сунели, подобна на шарената сол. В нея се слагат червен пипер, шафран, босилек, кориандър, майорана, копър. Има едно растение – рейхан – прилича на магданоза, но с лилави листа, което се яде всекидневно и по много. На абхазката трапеза винаги има в изобилие грозде, мандарини, ябълки, смокини, нарове. Повечето дълголетници пренебрегват захарта, но употребяват значителни количества стафиди, фурми, пчелен мед, който съдържа множество биологично активни вещества. И макар Абхазия да е покрита с чайни плантации, дълголетниците рядко пият чай или кафе, те са любители на червеното сухо вино от местните сортове. Споменавам виното последно – вие можете да не го пишете това, защото условията за живот в България са по-други и то може да вреди, – но ние смятаме, че чистото, домашно приготвено вино, употребявано в умерени количества, е стимулатор на жизнените процеси.

Ето всичките тези неща, не поотделно, а взети в тяхната съвкупност, влияят на дълголетието. Друг е въпросът, че има фактори, за които ние още не знаем.

– А какви са според вас границите на живота, колко години може да доживее човек?

– Това е голям проблем, все още нерешен, защото биологичните възможности на човешкия организъм не са изучени напълно. Мечников и Богомолец например смятат, че границата е 150-160 години. Други учени застъпват различни мнения. Моето скромно мнение, което се базира на събраните данни, е че човек може да доживее 115-120 години – това е максимума, това са единични случаи. Останалите, които са прекрачили стоте години, в повечето случаи /около 90 процента/, умират на 105-107 години. Интересното е, че рак у тези хора не се среща, при 90 и 80-годишните също се среща много рядко. Основните заболявания, от които умират, са сърдечносъдовите и възпаленията на белите дробове. Ето там ние трябва да насочим усилията си.

 

***

 

Оставих за накрая една пушаческа хватка. Още когато влязох в кабинета на професора, той извади кутия цигари, предложи първо на мен, запали и страстно глътна дима. Познавам ги закоравелите пушачи, и аз съм от тях. Изненадан съм, казвам, хайде, аз съм глупав, затова пуша, но вие, който сте виждали толкова пъти вредата, пък и прекрасно знаете, че пушачи дълголетници няма, защо не ги откажете.

Шота Доримендонович се усмихна и веднага премина на „ти”:

– Ела, приятелю, по-наблизо, като си тръгнал да търсиш разни тайни рецепти, сега ще ти открия и моята.

После извади изпод бюрото си голяма кутия за боя, а аз го гледах сащисан. Кутията до половината бе пълна с вода, в която плуваха ...фасове. И ми разправи професорът, че миналата година тук пристигнала цяла делегация от японски лекари, придружени от журналисти, даже имало пряко предаване по японската телевизия от „епицентъра на дълголетието”.

– Както всички знаем – каза, – щом японците се заинтересоват от нещо, те са готови да го разглобят на съставните му части, да го пренесат в своята страна и да го използват по-добре от тези, от които са го взели. Сигурен съм, че ще пресадят на тяхна почва доста от нещата, научени тука. Та докато работехме заедно, се сприятелихме с шефа на японската делегация, много известен учен, но и той като нас пушач. И както си пафкахме заедно, ми довери, че според последните японски изследвания димът не е толкова вреден, колкото грехове му се приписват, катранът и другите съставки са вредни, но не са канцерогенни. Най-страшен е нагарът, който се образува при гасенето на цигарата в пепелника, той е главната причина за раковите заболявания при пушачите. И докато разисквахме този въпрос, измислихме „рационализацията” с кутията и водата.

Дълго се смяхме с професор Гогохия на неговата пушаческа хватка. Не помня дали му благодарих достатъчно сърдечно, но и до днес я използвам безотказно.

 

Яков ЯНАКИЕВ

-------

Яков Янакиев (1948 г.) е роден в Стара Загора. Завършва българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". През годините работи във вестниците "Народна младеж" и "Пулс", в списания "Здраве", "Наша земя" и различни издателства. Сътрудничи на централния печат с материали в областта на културологията.