nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Реабилитирането на писателя Петко Росен

На 8 януари 1981 г. “Литературен фронт, бр. 2, помести следната кратка информация:

“… На 24 декември м.г. в Бургас се състоя тържествена вечер по повод стогодишнината от рождението на писателя, литературния критик Петко Росен (Петко Чорбаджиев)… Преди тържеството поетът Стойчо Гоцев откри паметна плоча на къщата на Петко Росен.”

Когато прочетох горните редове, в първия момент те предизвикаха у мен не толкова радост и вълнение, колкото печал и тъга. Събудиха потискащо чувство на горчивина и болка, че писателят Петко Росен възкръсваше за нов живот с такова голямо закъснение. И в същото време ми дадоха гордостта, че и аз имах частица дял за “реабилитирането” му. Как стана това ли?

През 1959 г. бях окръжен творчески секретар на културните дейци в Бургас. Общата ни любов към литературата ме свързваше в искрено приятелство със съдията Коста Чернев, председател на бургаския съд: автор на редица отпечатани разкази, фейлетони, едноактни пиеси, та даже и съзидател на колективен сборник със стихове отпреди Девети 1944 г., който няколко години по-късно подарих на Радой Ралин като участник в него и вече обявен за библиографска рядкост. С Коста Чернев се срещахме почти всеки ден в моя или в неговия кабинет на безкрайни разговори или в четене на онова, което двамата бяхме написали.

Един следобед Коста доведе при мен свой приятел, когото дотогава не познавах. Казваше се Росен Чорбаджиев, по професия адвокат. Докато го представяше с най-разточителна сърдечност, Коста вметна, че Росен бил син на писателя Петко Росен. За мой срам аз само кимнах с почтително внимание към неговия син и нищо повече. Защото при всичкото си безмерно любознание, което проявявах като всеки млад човек с копнението да се посвети на литературния труд, такъв писател нито бях чел, нито бях чувал. Особено ме порази фактът, че Петко Росен бил приятел на Яворов, на Елин Пелин и на дузина други великани на българската литературна мисъл, с които той водил дългогодишна кореспонденция. Синът му Росен притежавал всички техни писма, усърдно укривани в личния архив на семейството му цели десетилетия

Скоро връзките ми с Росен Чорбаджиев прераснаха в сърдечно приятелство. До преместването му в Пловдив, а после и моето в София, аз постоянно научавах от него все нови и нови факти за живота и литературното дело на баща му. Но при всеки наш разговор Росен изразяваше меланхолна синовна болка, че вече никой от младите не познава баща му (освен старите писатели и читатели), че никой не проявявал интерес към богатото му литературно и обществено дело. Нещо повече. Обвинявали го в непростими идейни и политически грехове, от които той и цялото му семейство само страдали: гонения от работа, изселване, безработица, унижения и пр. Така покрай всичко друго узнах, че Петко Росен бил не само един от най-суровите литературни критици до девети септември 1944 г., но и яростен противник на Хитлер. Бях още твърде млад и непросветен, за да разбера тънките различия в идейно-естетическите течения и политически превратности по онова време у нас, затова не намирах мира от напиращите въпроси: щом писателят Петко Росен е имал толкова широка популярност сред българските литературни среди, бил е също антифашист и приятел на голяма част от сегашната писателска върхушка и дълги години е размахвал дряновицата над българските писателски глави с традиционните си новогодишни литературни обзори, защо този писател днес не е тачен, ценен, признаван? Особена болка извикваше у мен фактът, че имал няколко готови за отпечатване литературни творби, които никой не искал да публикува.

Нашето приятелство с Росен, и с жена му Мая (внучка на бившия министър-председател на България Бурмов) – лъчезарна, сърдечна и добра, за късо време толкова се спои, че започнахме взаимно да си гостуваме.

Една съботна вечер Росен покани мен и Коста с жените ни на вечеря у тях, подготвена от енергичната и сръчна Мая с рядък кулинарен усет на гостолюбива домакиня. Докато жените в другата стая нижеха сладки приказки за това-онова, ние пък тримата мъже бримчехме нашите с ред неспирни смехове и закачки. Тук беше и съпругата на покойния писател, госпожа Чорбаджиева – вече твърде възрастна, но достолепна дама, със салонни обноски и запазена памет. Отново стана дума за писателя Петко Росен, за дръзкия му характер, за бойкия му дух, за чепатия му език, за смелостта му на общественик и гражданин. Отвори се дума за Яворов и за Елин Пелин, с чиято дружба госпожа Чорбаджиева видимо се гордееше. Тогава синът и Росен я подсети да ми покаже пазените като безценна реликва писма и снимки на Яворов, на Елин Пелин и на други видни наши писатели, с които баща му Петко Росен дружал още от началото на века. Коста притихна от гейзерния си смях – толкова звучно, искрено и заразително се смееше. Аз приближих до кръглата маса и започнах със смутено безмълвие да прелиствам някои от писмата. Когато докоснах едно на Яворов, усещането и вълненията ми станаха толкова силни, сякаш се допрях до живата плът на поета, до парещия дъх на бушуващото му сърце…

След писмата разлистих и някои от ръкописите на  неиздадените книги на Петко Росен, една от които (доколкото си спомням) беше пътеписна книга за Странджа. Без да познавам литературните й достойнства, но воден единствено от оценките на Росен и на майка му за тях, като и от всеобщото му писателско признание, още следващите дни се залових да тропам тук и там за тяхното отпечатване – писмата и книгата. Но където и да споменех името на Петко Росен, каквото и да опитвах да сторя за неговото литературно реабилитиране, удрях все на камък. По-младите като мене редактори и издатели не бяха и чували за него, а тези пък, които го познаваха (например Ангел Тодоров, Ламар, Петър Стъпов, Николай Марангозов и други), ме съветваха да не се залавям с тази работа. При все това след всяко често идване в София, поради естеството на работата ми, аз не изпусках случай да говоря с познати и непознати писатели и издатели за Петко Росен. Но и те според нрава и номенклатурното си обществено положение само повдигаха рамене, махаха с ръце, с израз: “Каквото било-било, повече няма да се върне”, и дотук стигаше всичко.

Накрая хлътнах в издателство “Български писател” при директора му Петър Пондев, с когото покрай Петър Караангов бях станал твърде близък. Ала и той нищо не направи. Тогава започнах да “паля” фитила на Тихомир Тихов от същото издателство, знаейки, че е ревностен поддръжник на българската литературна класика. Той запримига ситно-ситно с изненадани очи от това, което му разказах, но повече от няколко цъкания на глъхнещия му глас не чух.

Не мина много време, когато един ден Тихомир неочаквано нахълта в кабинета ми в Бургас и поиска да го свържа с рода на писателя Петко Росен. За броени минути уредих срещата, гостите влязоха в дома на писателя и взеха да разлистват архива, да четат, да ахкат. Но и тази работа се притаи, кажи-речи, с години. Когато отправях въпрос към Тихо: ще издадат ли писмата или пък творбите на самия Петко Росен, той все така поклащаше в незнание глава и отклоняваше разговора, за да го подновя при следващата ни среща с нови въпроси (най-много напирах да отпечатат поне писмата на Яворов, на Елин Пелин и на останалите). Като разбрах, че от тази “драка заек няма да излезе”, един друг ден отидох в “Литературен фронт” при Веселин Йосифов, който тогава завеждаше отдел “Критика”. Още като чу за Петко Росен, той скочи от бюрото, втренчи се през очилата си в мен и оживено заговори, че не само знаел кой е и какъв е Петко Росен, но дори лично го познавал. Каза, че Петко Росен е голям бодил като критик, но сто пъти повече от всички други заслужавал да бъде издаден. А писмата на Яворов, Елин Пелин и на другите – да станат достояние на широкия читателски кръг. Обнадежден, че най-сетне намерих “сърцат съмишленик”, и то не кой да е, а Веселин Йосифов – най-лют от всички литературни критици по онова време и най-много пишещ по какви ли не проблем, аз обещах какво още ще направя от моя страна и се разделихме.

Ала след завръщането ми в Бургас неочаквано се изправих пред пречки, които никак не очаквах. Съпругата на писателя, г-жа Чорбаджиева, изведнъж отказа да даде писмата за публикуване. Росен също отклони натиска ми пред майка му с неубедителни аргументи. Но аз не спирах настояванията си. Наистина необяснимо беше защо след толкова техни молби да направя каквото мога за възстановяването на Петко Росен, а и когато бях вече хвърлил толкова месечен труд в молене и тропане тук и там, в писане на писма до Веселин Йосифов и още какво ли не и тъкмо, когато вратата мъничко се пооткрехна, сега близките му изведнъж се отказват от всичко това. Обидно учуден от този неочакван обрат, накрая Росен не устоя на упоритостта ми и разреши да препиша в негово присъствие няколко писма на Яворов и на Елин Пелин, които веднага изпратих на Веселин Йосифов с мое придружително писмо.

Ето едно от писмото на Яворов до Петко Росен, писано на 29.ХІІ.1905 г. и появило се в нашия печат за пръв път 15-20 години след като се бях захванал с тази работа.

“Петко,

може би ще те изненада обстоятелството, че ти пиша чрез господин Г. Но правило ми е да играя в такива случаи с открити карти. Освен това моите чувства са принизени до степента на улични клюки и аз искам да дам пример на задължителна правдивост, щом работата затрогва тайната на чуждия интимен живот.

Прочие госпожица Т. (Мина Тодорова) ти казала: “Яворов ми се обясни в любов, но аз смело и решително му заявих, че не мога да го любя нито сега, нито някога през живота си (чувам го сега). Той е добър човек (заслужавам комплимент), но аз не мога по никакъв начин да го обичам. Това му го казах (да, чувам го сега). И крива ли съм аз, че той се е влюбил и не обръща внимание на моите думи (срамувал се бих за нахалството си, ако беше тъй), а ми казва: “И да сте женена, госпожице, пак ще ви любя (не съм ли герой в драма)?

При тебе г-цата не е отишла много далеч. Пред други – не е чудно да е дошло до теб – нейната фантазия могла да й подскаже по-ефектни неща: че съм бил охтичав – както съм й бил казал сам и пр.

Мен ме е жал, че изпадам в незавидното положение да опровергавам тия слухове. Ето истината с две думи: аз обикнах госпожицата – и това не го скрих – после й забраних признание в случай на отзивно чувство от нейна страна. Напоследък една разправия ни накара да проверим чувствата си и г-цата се оказа “влюбена” в моята любов. Всичко е тъй ясно: аз гоня един призрак – казвах и на госпожицата, – когато онзи ден именувах Х или У, вчера Зет, днес – няма име, а утре – Бог знае. Госпожицата Т., суетна като всяка жена – и това не е голям грях – обичаше моята любов, защото – нека ти каже нейната душа защо. Днес моите илюзии увиснаха на въздуха и моята любов към г-цата не съществува вече. Любов от страна г-ца Т. също не допускам. Това е то скелетът на нашия “роман”. Подробностите са наша тайна. Дикси.

Сега да поговорим за тебе. Ти сърдиш ли ми се? Аз защитавах своята любов. Ако госпожица Т. не отхвърли приятелството, което й предлагам, сега бих защитавал своята приятелка. Момче, което тепърва се каляваш, ти ще ме разбереш един ден. Тогава ти ще изпиташ върховно щастие, да се чувстваш в своя морал гранит против смрадните вълни на една кална действителност.

Работиш ли нещо и какво намерение имаш? Има си хас да се прозяваш цял ден по изхлузените пейки на Бастиона. Впрочем сега е студено, та ще отъркваш с ръкави масите на Ламборд и Лирик. Идущия път ще ти пиша какво съм намислил за тебе. Ако караш все така, скоро ще замиришеш на мухал.

Получи ли “Мисъл”? Подочух, че си тъкмел да се връщаш, истина ли е? Чакам да се обадиш.

Твой Яворов”

Няма да пояснявам онова, което толкова много вече е казано и изписано за Яворов. Защото моята сегашна цел е да покажа приятелските връзки на Петко Росен с Яворов, разкриващи съкровенията на поета, както и с Елин Пелин и други наши именити писатели, към които не можех да бъда равнодушен в онези години от младостта си. Още повече че тогава шумно се четеше и коментираше романизираната биография на Михаил Кремен за Яворов. Кой знае с какви очи и сетива четох тогава книгата на Кремен, но от нея аз възприех Яворов едва ли не като български Казанова.

А ето и трите писма на Елин Пелин до Петко Росен. Първото няма дата, но по най-общи фактологични данни се подразбира, че то се отнася за периода 1937 година.

Драги Петко,

Получих твоето кратко писъмце, което ме зарадва. Рецензията на Коларов още не съм чел. Вл. Василев не ми изпраща списанието си, защото “слабо съм се интересувал”. Само при една случайна среща на пътя ми каза, “че пак ме похвалили” и че не знаел дали и тоя път няма да се покажа неблагодарен.  Виждаш, че нашата литература съвсем западна. Нищо свежо, нищо интересно. Каквито писателите, такива и критиците. Блудкаво, лигаво, безсолно, лишено от сила, повърхностно и неитересно. Какво да се прави – такива са времената.

Аз от една година съм откъснат от книжовните среди и не се виждам с никого, освен случайно. Не мога да ги понасям. Дружа повечето с “обикновените смъртни хора” – ловци, рибари и дребни чиновничета. На голямата пиаца не излизам и се чувствам по-добре. Работя малко, а при това не ми върви. Струва ми се, че остарях – подкарвам 60-те години и имам много грижи на главата си.

Пращам ти най-сърдечен поздрав.

Ще гледам тия дни да ти пратя някои от моите книги.

Пелинко

Второто писмо:

Драги Петко,

Някои мои приятели, това вече ти е известно от вестниците, са рекли да празнуват 25 години на моята литературна бездеятелност. В сегашните времена един юбилей е един гешефт. Но покрай резилика в тая работа може да има и нещо хубаво. Това ще бъде сборникът, който Кьорчев, Балабанов и Божинов уреждат за тоя случай. В списъка на поканените за тоя сборник си и ти. Моля те драсни нещо. Ти си мой стар приятел и макар възхищението ти от моите работи да ти е вече изчезнало, хубавите спомени от младостта, вярвам, са останали.

В тоя сборник няма да се поместват разкази и стихове, а само неща около моите произведения. Намери си някой сюжет и драсни нещо. Ръкописа да изпратиш най-късно до 15 т.м. Прати го чрез мене. Адресът ми е в Народната библиотека. Вярвам, че няма да откажеш.

Получих чрез Асен Златаров поздрав от сина ти. Поздравявам го най-горещо и аз.

Твой Елин Пелин

София, 14.І.1937 г.”

И трето писмо:

“Драги Петко,

Току-що прочетох твоето суровакане в “Слово”. Тая година ти си по-мил, по-топъл и по-добър. Почти несправедливо добър. Ти ни суровакаш с чистотата и благостта, с която децата суровакат.

Доброто, което казваш за моята книга “Аз, ти, той” (от която право да ти кажа ме е малко срам), ме трогна. За мене тия няколко реда ми дойдоха като едно мило писмо от стар приятел, приятел от млади години.

И днес, на старата нова година, рекох и аз да те посуровакам с тия няколко реда, да ти кажа честита новата 1937 година и да ти пожелая да бъдеш здрав и бодър, да имаш сили и търпение да четеш още дълги години нашите предварително простени глупости.

Честита нова година.

Твой Пелинко”

Така нито едно от тези писма, които предлагах тук и там, не бяха публикувани през онези години. Прекъснаха и връзките ми със сина на писателя Росен Чорбаджиев (за пръв път отново се видяхме след близо тридесетгодишна раздяла). Секнаха и моите по-нататъшни усилия да видят бял свят не само цитираните по-горе писма, но и да се възстанови за българската литературна история името на Петко Росен. За моя щастлива гордост обаче, едва през по-късните години те бяха продължени от Тихомир Тихов, Михаил Неделчев, Стефан Памуков...

Хвала за стореното!

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател


Петко Росен в двора на своя дом.

Петко Росен в двора на своя дом.

Яворов споделял любовните си терзания с Петко Росен

Яворов споделял любовните си терзания с Петко Росен

През далечните години в началото на 20-ти век бургаският писател имал голяма кореспонденция с Елин Пелин

През далечните години в началото на 20-ти век бургаският писател имал голяма кореспонденция с Елин Пелин

Живописен портрет на белетриста.

Живописен портрет на белетриста.

През 90-те години на миналия век съчиненията на Петко Росен бяха издадени в 11 тома.

През 90-те години на миналия век съчиненията на Петко Росен бяха издадени в 11 тома.

Едно от бургаските училища носи името на писателя

Едно от бургаските училища носи името на писателя

Писателят Петко Росен

Писателят Петко Росен

Петко Росен със синовете си.

Петко Росен със синовете си.

Писателят със съпругата си

Писателят със съпругата си