nabore.bg

Литературен мегдан

Провалът

Разказ

 

Погребението беше тягостно като всяко погребение.

Бях близка с голямата дъщеря на покойния и освен нея и

семейството ù познавах малцина от присъстващите. А те

бяха много. Точно срещу мен стоеше мъж на около шей-

сет-шейсет и пет години и втренчено гледаше пред себе

си. Така се случи, че се намерихме един до друг в залата,

където се струпахме да хапнем и пийнем в памет на по-

койника. Докато търсех моята близка, за да ù се извиня

и да си тръгна, защото не обичам тези „закуски“, които

понякога завършват нелепо весело, видях как мъжът на-

бързо обърна две чашки с водка и още някакво питие от

луксозна тъмна бутилка, избърса устата си с опакото на

ръката си, огледа се с невиждащи очи и като че ли се раз-

твори в тълпата. В настаналата суетня около раздаването

на помена си тръгнах и аз.

Много скоро настигнах мъжа, който крачеше широко,

равномерно, без да бърза, втренчен в земята пред краката

си. Кой знай защо го попитах:

– Приятел ли ви беше бай Петър или колега?

– Приятел ли? – като ехо повтори непознатия – В из-

вестен смисъл той беше част от мене, като близнак ми

беше… Накъдето и да се обърна – нямам спомен без него,

каквото и да съм направил – все и той наднича отнякъде…

Да знаете как го мразех! Имам чувството, че съм се родил

с него, носех го като родово петно; нямаше отърване – бя-

хме съседи, съученици, състуденти, работихме заедно…

Баща му и майка му не бяха нищо особено, смачкани

хорица, вечно нещо дълбаеха, вечно нещо работеха, нито

бяха от род, нито са имали кой знай какво, но в махалата

ги обичаха, така и не разбрах защо. Като деца с години

стояхме на един чин, все ме дразнеше с нещо, вечно ус-

михнат, щедър, не лъже, не реве като го биеха. Случвало

се е, дърварят го за нещо, аз стоя от страни, гледам и

си викам що не ревне, ако се развика, ще го пуснат, но

той – не, стиска зъби, облизва си кръвта от разбития нос,

мълчи – горд, значи…

В гимназията се влюбихме в едно и също момиче, от-

начало се мъкнехме тримата, после аз започнах да изли-

зам с нея, а тя все за него ми говореше…

Още тогава разбрах, че го мразя. Веднъж, вече бяхме

студенти, му казвам – знам че я обичаш, а на мене вече

ми омръзна, ако искаш – твоя е. А той ме гледа зачервен,

очите му святкат, но ми вика – тия работи така не стават,

ако ме иска – сама ще дойде. Е, аз се ожених за нея. В

началото уж не беше лошо, уж всичко беше като хората,

но постепенно такава скука почна – не ти е работа. И аз

поскитвам навън, и тя не мина само с мене, но пред хората

всичко е наред. А той – ожени се за най-сивото момиче в

групата, и тя изведнъж цъфна. А когато роди – направо

красавица ти казвам… Две деца едно след друго родиха, и

все ухилени – нямаше ли за тях бебета, пелени, болести,

изпити – все двамата, все доволни.

Завършихме и почнахме работа на едно място. Раз-

брах, че кандидатства за чужбина, поразрових… мястото

ми хареса, пуснах връзки, поразтичах се и го изместих.

Заминах аз и животът ми тръгна по други релси. Повече

от петнайсет години бях по чужбина, малко валута понат-

рупах, върнах се с две коли, направих апартамент за чудо

и приказ, вила си построих, и ми беше кеф, че той кара

раздрънкания си „Москвич“ и си живее в съборетината

на техните. А не, че не бях чувал за него през тия години.

Дори никой да не казваше дума за него, аз поразпитвах,

уж случайно, уж по работа – специалист бил, кадърен

бил, скромен, конкурси печелел – приличаше ми на све-

тец. Подхилвах се, вицове за него разправях…

През тия години отношенията с жена ми охладняха,

нямаше за какво да си говорим. Тя си тичаше по магази-

ните, трупаше си парцали и мебели, правеше се на хай-

лайф, спяхме отделно, усмихвахме се на гостите си и се

прозявахме насаме. Избирахме си приятелите все да са ни

полезни с нещо, та сега никой „добър ден“ не ми казва“.

А той… през тия години най-много на конференция

някъде като девета дупка на кавала да иде, не мръдна от

България, ама растеше, търсеха го. И директор стана, та

дори на работа ме взе като се размътиха времената. И не

че си смени боята или разбиранията, принципен бил, чес-

тен бил, нам’къв си бил…

Дете му умря – е, рекох си, сега му се смачка фасонът,

а той само дето отслабна и посивя. Ама на стари години

дете си родиха, че и осиновиха на някакъв роднина сира-

чето. Фукльо, на петел се прави. Не стига това, ами синът

ми се мъкне с малката му щерка, да се жени иска…

Мъжът се изплю шумно и в страни от себе си.

– Видя ли колко хора имаше на погребението му!? Аз

на Нова година децата си не мога да събера и на гроба ми

сигурно няма да дойдат… Като научих, че умрял, може

да е грях, но ми олекна. Каква полза от добротията му,

като аз съм живият… А жена ми, моля ти се, за него рева,

за него госпожо, дето преди сто години руски часовник

ù подарил… Ама значи, мислила е за него. А и мене ме

чопли нещо отвътре. Мисля си за живота, дето мина като

на състезание с него и виждам, че нещо не беше наред,

госпожо. Не знам каква си му, ама защо аз се сравнявах с

него, а не той с мене? Защо бе, госпожо, защо той никога

не поиска да е на моето място; той дори не дойде да види

вилата – сто пъти го каних, не се качи в колата ми, и пред-

ставяш ли си госпожо, питаше ме – мене питаше имам

ли нужда от помощ… Каква полза от всичко бе, госпожо,

когато децата ми две думи не обелват с мене, а откакто

го познават все в очите го гледаха, все в съборетината му

тичаха… Като че ли мене ме нямаше… Къде съм аз, бе

госпожо?

Мъжът така и не забеляза, че през цялото време не

бях казала и една дума и хлътна в първата кръчмичка, без

дори да ми кимне за сбогом.

 

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова