Литературен мегдан
- search
- Всички
Провалът
Разказ
Погребението беше тягостно като всяко погребение.
Бях близка с голямата дъщеря на покойния и освен нея и
семейството ù познавах малцина от присъстващите. А те
бяха много. Точно срещу мен стоеше мъж на около шей-
сет-шейсет и пет години и втренчено гледаше пред себе
си. Така се случи, че се намерихме един до друг в залата,
където се струпахме да хапнем и пийнем в памет на по-
койника. Докато търсех моята близка, за да ù се извиня
и да си тръгна, защото не обичам тези „закуски“, които
понякога завършват нелепо весело, видях как мъжът на-
бързо обърна две чашки с водка и още някакво питие от
луксозна тъмна бутилка, избърса устата си с опакото на
ръката си, огледа се с невиждащи очи и като че ли се раз-
твори в тълпата. В настаналата суетня около раздаването
на помена си тръгнах и аз.
Много скоро настигнах мъжа, който крачеше широко,
равномерно, без да бърза, втренчен в земята пред краката
си. Кой знай защо го попитах:
– Приятел ли ви беше бай Петър или колега?
– Приятел ли? – като ехо повтори непознатия – В из-
вестен смисъл той беше част от мене, като близнак ми
беше… Накъдето и да се обърна – нямам спомен без него,
каквото и да съм направил – все и той наднича отнякъде…
Да знаете как го мразех! Имам чувството, че съм се родил
с него, носех го като родово петно; нямаше отърване – бя-
хме съседи, съученици, състуденти, работихме заедно…
Баща му и майка му не бяха нищо особено, смачкани
хорица, вечно нещо дълбаеха, вечно нещо работеха, нито
бяха от род, нито са имали кой знай какво, но в махалата
ги обичаха, така и не разбрах защо. Като деца с години
стояхме на един чин, все ме дразнеше с нещо, вечно ус-
михнат, щедър, не лъже, не реве като го биеха. Случвало
се е, дърварят го за нещо, аз стоя от страни, гледам и
си викам що не ревне, ако се развика, ще го пуснат, но
той – не, стиска зъби, облизва си кръвта от разбития нос,
мълчи – горд, значи…
В гимназията се влюбихме в едно и също момиче, от-
начало се мъкнехме тримата, после аз започнах да изли-
зам с нея, а тя все за него ми говореше…
Още тогава разбрах, че го мразя. Веднъж, вече бяхме
студенти, му казвам – знам че я обичаш, а на мене вече
ми омръзна, ако искаш – твоя е. А той ме гледа зачервен,
очите му святкат, но ми вика – тия работи така не стават,
ако ме иска – сама ще дойде. Е, аз се ожених за нея. В
началото уж не беше лошо, уж всичко беше като хората,
но постепенно такава скука почна – не ти е работа. И аз
поскитвам навън, и тя не мина само с мене, но пред хората
всичко е наред. А той – ожени се за най-сивото момиче в
групата, и тя изведнъж цъфна. А когато роди – направо
красавица ти казвам… Две деца едно след друго родиха, и
все ухилени – нямаше ли за тях бебета, пелени, болести,
изпити – все двамата, все доволни.
Завършихме и почнахме работа на едно място. Раз-
брах, че кандидатства за чужбина, поразрових… мястото
ми хареса, пуснах връзки, поразтичах се и го изместих.
Заминах аз и животът ми тръгна по други релси. Повече
от петнайсет години бях по чужбина, малко валута понат-
рупах, върнах се с две коли, направих апартамент за чудо
и приказ, вила си построих, и ми беше кеф, че той кара
раздрънкания си „Москвич“ и си живее в съборетината
на техните. А не, че не бях чувал за него през тия години.
Дори никой да не казваше дума за него, аз поразпитвах,
уж случайно, уж по работа – специалист бил, кадърен
бил, скромен, конкурси печелел – приличаше ми на све-
тец. Подхилвах се, вицове за него разправях…
През тия години отношенията с жена ми охладняха,
нямаше за какво да си говорим. Тя си тичаше по магази-
ните, трупаше си парцали и мебели, правеше се на хай-
лайф, спяхме отделно, усмихвахме се на гостите си и се
прозявахме насаме. Избирахме си приятелите все да са ни
полезни с нещо, та сега никой „добър ден“ не ми казва“.
А той… през тия години най-много на конференция
някъде като девета дупка на кавала да иде, не мръдна от
България, ама растеше, търсеха го. И директор стана, та
дори на работа ме взе като се размътиха времената. И не
че си смени боята или разбиранията, принципен бил, чес-
тен бил, нам’къв си бил…
Дете му умря – е, рекох си, сега му се смачка фасонът,
а той само дето отслабна и посивя. Ама на стари години
дете си родиха, че и осиновиха на някакъв роднина сира-
чето. Фукльо, на петел се прави. Не стига това, ами синът
ми се мъкне с малката му щерка, да се жени иска…
Мъжът се изплю шумно и в страни от себе си.
– Видя ли колко хора имаше на погребението му!? Аз
на Нова година децата си не мога да събера и на гроба ми
сигурно няма да дойдат… Като научих, че умрял, може
да е грях, но ми олекна. Каква полза от добротията му,
като аз съм живият… А жена ми, моля ти се, за него рева,
за него госпожо, дето преди сто години руски часовник
ù подарил… Ама значи, мислила е за него. А и мене ме
чопли нещо отвътре. Мисля си за живота, дето мина като
на състезание с него и виждам, че нещо не беше наред,
госпожо. Не знам каква си му, ама защо аз се сравнявах с
него, а не той с мене? Защо бе, госпожо, защо той никога
не поиска да е на моето място; той дори не дойде да види
вилата – сто пъти го каних, не се качи в колата ми, и пред-
ставяш ли си госпожо, питаше ме – мене питаше имам
ли нужда от помощ… Каква полза от всичко бе, госпожо,
когато децата ми две думи не обелват с мене, а откакто
го познават все в очите го гледаха, все в съборетината му
тичаха… Като че ли мене ме нямаше… Къде съм аз, бе
госпожо?
Мъжът така и не забеляза, че през цялото време не
бях казала и една дума и хлътна в първата кръчмичка, без
дори да ми кимне за сбогом.
Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА