nabore.bg

Тежката дума

Професор Георги Боршуков - вестникарят историк

Хронистът на българската журналистика постави основите на медиазнанието у нас

 

В „Златния алманах на България“, издаден през 1940 г., в който са представени и главните редактори на излизащите тогава вестници, за Георги Боршуков е казано: „Главен редактор на „Дъга“, син на учителско семейство, роден в 1903 година в Казанлък. Още като ученик в казанлъшкото педагогическо училище е печатал първата си статия в местния ученически вестник „Лъч“. Следвал е в Софийския университет и във Виена, откъдето е бил кореспондент на в. „Народ“, а в 1926 г. е един от редакторите на тоя вестник. Сътрудничил е в „Обществена мисъл“ и „Предел“, „Архив за стопанска и социална политика“, като и сам е редактирал някои списания. От 1934 г. е главен редактор на „Дъга“. През 1935 чрез конкурс получава стипендия от Дружеството на столичните журналисти и отива на специализация по журналистика в Париж. След завръщането си през 1936 г. постъпва във в. „Утро“, където заема мястото на редактор-уредник.“ Повече за журналистическата дейност на Г. Боршуков може да се узнае от анотирания библиографски справочник „Български периодичен печат (1844–1944)“. Тъй като той заедно с Тодор Боров и Владимир Топенчаров е един от редакторите му, на сведенията, съдържащи се там, може напълно да се вярва. В. „Социалистическа младеж“ (1921 –1934) е орган на Съюза на социалистическата младеж. Г. Боршуков не само му сътрудничи най-активно, но през 1927 г. става и негов главен редактор. През 1928 г. започва да излиза научнопопулярното списание „Червена трибуна“ (1928–1934),

 

предназначено за работническата младеж.

 

От втората си годишнина то се превръща в издание на левицата в Българската социалдемократическа работническа партия (БРСДП) и воюва както срещу опортюнизма в социалистическото движение, така и срещу идеите и практиката на болшевизма. От 1931 до 1933 г. Г. Боршуков е негов редактор. През този период в неговата публицистика се чувства най-силно влиянието на „австро-марксизма“ – един от идейните предходници на днешното европейско социалистическо движение. Журналистическото си умение младият социалист проявява и като редактор на седмичния илюстрован вестник „Око“ (1933–1934). Това е илюстровано издание с много информация и други публикации от областта на съвременната култура. Не крие своята антифашистка и социалдемократическа насоченост. Задачата си сам определя с думите: „да пръска социалистическа просвета със средствата на културния и илюстрован репортаж“. Или както казва редакторът му: „Ще храни окото, а чрез него и ума.“ Г. Боршуков дейно сътрудничи и на сп. „Трезвеност и култура“ (1935–1936), което се противопоставя на казионното въздържателно движение.

 

И то е спряно от властта.

 

От цензурата е забранен и в. „Предел“ (1937–1938) – двуседмичник за обществени въпроси и култура, в който Г. Боршуков сътрудничи заедно с Г. Караславов, Ст. Венев, Мл. Исаев и др. Още по-краткотраен е животът на двуседмичника „Свят“ (1940), в който най-често има публикации от Янко Сакъзов, Константин Бозвелиев, Людмил Стоянов, Павел Вежинов и Г. Боршуков. В годините на Втората световна война илюзията, че съюзът ни с Германия най-после е донесъл осъществяването на националните идеали – освобождаването на Македония, се споделя от значителна част на българската интелигенция, в това число и от много български журналисти. Тази илюзия ражда и вестник „Устрем“ (1943–1944), предназначен главно за „чиновете от Първи български корпус“ и издаван в Белград под редакцията на Васил Сеизов. Сътрудничат му едни от най-известните български творци – Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Райко Алексиев, Иван Дуйчев, Дамян Калфов, Змей Горянин, Емил Коралов, Чудомир, Георги Райчев, Матвей Вълев, Петър Динеков, Константин Константинов. Тук има публикации и от Г. Боршуков. И този факт също ще му бъде припомнян след 9 септември 1944 г.

Най-значителното издание, редактирано от Г. Боршуков и оставило ярка следа в историята на българския печат, е следпразничният в. „Дъга“ (1934–1944) – „Прогресивен вестник със социалдемократичен оттенък. Създаден от Съюза на приятелите на кооперацията за кооперативна пропаганда. Дава място на трудово-борческите писатели особено след 1938 г.“ Тази схематична характеристика в „Български периодичен печат“, разбира се, не може да създаде представа за високия професионализъм, за богатата културна тематика, за жанровото разнообразие и за многобройните именити сътрудници на изданието. Заедно с в. „Заря“ „Дъга“ е една от малкото трибуни на лявата интелигенция у нас в навечерието и по време на Втората световна война. Като главен редактор тук Г. Боршуков

 

проявява най-хубавите си качества

 

 на опитен и талантлив журналист, на ляв социалдемократ и антифашист. За всичко това много допринася и съвместната му работа с такива светли личности като Атанас Москов и Цвети Иванов. В редакцията на „Дъга“ той се сближава и с Антон Попов, който всъщност използва журналистическата си дейност за прикритие на своето участие в съпротивителното движение. Той има пълно доверие на Г. Боршуков и открито слуша, допрял ухо до радиоприемника, предаванията на Радио Лондон и Радио Москва. Понякога използва редакционната стая и за конспиративни срещи, тук укрива и част от нелегалната си архива. След като го арестуват, при обиска на редакцията Г. Боршуков успява да спаси част от неговите книжа, в това число и поемата му „Другарю втори фронт“. На екзекуцията му присъства и цензорът Звезделин Цонев, по когото Антон Попов изпраща последен поздрав на главния си редактор.

Промяната на 9 септември 1944 г. Г. Боршуков посреща с облекчение и надежда, че най-после и в България ще се установят свобода и демокрация и тя ще тръгне към по-добро бъдеще. Новата власт спира по-голямата част от тогавашните вестници заради прохитлеристката им линия. Заедно със „Заря“ и „Мир“ „Дъга“ продължава да излиза, но вече като вечерен вестник със заглавие „Дъга – 6 часа вечерта“. Главният редактор публикува специална статия за бурните събития в страната. „На 9 септември 1944 г. мнозина у нас казваха: Това е преврат. Не, това е революция – е отговорът на историята.“ Авторът отбелязва, че тази революция се извършва без жестокости и разрушения, без големи сътресения, въпреки че е проведена от хора, които са страдали, които познават само терора и нищетата и които знаят, че революцията не значи на всяка цена барикади, терор и проливане на кръв, че революция е всеки обществен факт, който тика обществото и социалното развитие напред към по-съвършени форми... За какво свидетелстват тези думи – че Г. Боршуков се е надявал, че така ще се извърши промяната, или че е искал да внуши на победителите, че така трябва да се извърши? „Революцията на 9 септември изживява вече първите си дни – продължава авторът. – Това, което следва, трябва да бъде проведено с още по-голям такт, с още по-голяма човечност

 

и с още по-голям разум.

 

Защото дните на ентусиазма ще си заминат и ще настъпят дните на революционното строителство. За това строителство е необходимо спокойствие и колкото е възможно по-голямо единство между силите на деветосептемврийската революция.“ Авторът е убеден, че само по този път революцията ще донесе на България по-голяма „свобода, гордост и радост“.

„Революцията“ обаче тръгва по съвсем друг път и разочарованията не закъсняват. В края на 1944 г. властта спира всички независими вестници под благовидния предлог, че няма хартия. Всъщност причината е, че съветското командване в България изразява силно недоволство от „неконтролируемата преса“. Спрян е и в. „Дъга“. В последния му брой Г. Боршуков публикува статията „Сбогуване чрез спомени“, в която заявява: „Народе, умирайки, ние те поздравяваме.“ Той ще продължи да работи в някои от новосъздадените вестници – „Народна войска“, „Новини“, „Отечествен фронт“. Но това ще бъде вече друг тип журналистика. Тя се налага „от горе“ заедно с натрапения сталинистки тоталитарен модел на управление. В страната се създава атмосфера на подозрителност и доносничество, която се засилва след бруталната разправа с дейците на опозицията, сред които са и близките приятели на Г. Боршуков Атанас Москов и Цвети Иванов.

 

Така изчезват и последните му илюзии.

 

Той все повече и повече се сблъсква с „правоверни“ функционери, които при всеки удобен случай ще му „напомнят“ открито или с намеци за неговото „съмнително“ социалдемократическо минало, както и за други „факти“ от биографията му, които го нареждат сред „неблагонадеждните“. През 1947 г. по случай 100-годишнината от излизането на първия български вестник („Български орел“, 1846 г.) в София е открита внушителна изложба на българския периодичен печат, която преминава с голям успех. Уредници са Георги Боршуков и Стоян Нейков – двама не само известни журналисти, но и признати познавачи на историята на българската журналистика. Тази изложба обаче предизвиква силно недоволство в ръководството на Комунистическата партия. Комисията по печата на ЦК на БРП (к), след като я посещава колективно на 2 октомври 1947 г., провежда специално заседание. На него присъстват и се изказват Илия Кюльовски, Петър Георгиев, Асен Бояджиев, Енчо Стайков, Теню Стоянов, Цветан Стефанов и Никола Алексиев. В специален документ, озаглавен „Слабости на изложбата „Сто години български печат“, са отправени остри обвинения срещу двамата уредници. „... Изложбата „Сто години печат“ представлява голямо обществено-културно постижение както по своята относителна пълнота, така и по своето художествено оформление. Но в апотеоза на изложбата не е дадено падащото се място на др. Георги Димитров като журналист. Неговият бюст, редом с бюста на др. Васил Коларов, е поставен само в преддверието като на представител на властта.

При уреждането на изложбата е пренебрегнато участието на журналисти комунисти. Уреждането е било възложено на двама души, единият от които, Боршуков, е социалдемократ, който стои настрана от активната работа по провеждане политиката на Отечествения фронт, а другият, Нейков – безпартиен, нечужд на известна враждебност към нашата партия. Те са се отнесли много формално при разделянето на печата на прогресивен и реакционен. Печатът е нивелиран. Губи се ръководната роля на нашия революционен марксически печат в общото развитие на прогресивния печат. На много места нашият печат е потулен и почти не може да се открие. От друга страна, много реакционни издания неправилно се поставят в числото на прогресивния печат.

 

Някъде това стига до съзнателна фалшификация,

 

имаща за цел да даде превъзходство на общоделския печат предкласовия пролетарски. Подобно предпочитание се е проявило и по отношение на днешния отечественофронтовски печат. В. „Отечествен фронт“ тенденциозно навсякъде се изтъква пред в. „Работническо дело“. Докато името на директора на печата фигурира на десетки места, имената на големи, заслужили пролетарски журналисти съвсем липсват... ... В. „Мир“, орган на Народняшката партия – е оценен като поддръжник на съпротивителната линия през германската окупация. Нима той е поддържал въстаническото движение? В него господстваха англофилите, като понякога се долавяха и русофилски нотки. Но „Мир“ е имал различна линия през различните исторически периоди. По време на железничарската стачка открито призоваваше на борба против работниците, а след 9 юни – към разправа с комунистите. Това съвсем не се вижда в изложбата.

От обясненията, дадени от уредниците за в. „Знаме“, излиза, че демократите, които бяха най-големи поддръжници на цар Фердинанд, са имали анти-Фердинандова линия. На в. „Камбана“ е отделено голямо внимание, което не му съответства, толкова повече че по едно време той се бе продал на германците. За в. „Народ“ от 1911 г. се казва, че е първият български социалистически всекидневник и че след 9 септември минава под редакцията на Д. Ц. Братанов, и нищо повече. А за това, че „Народ“ през останалото време до 9 септември е имал друга линия, която често напълно се е покривала с линията на фашистите – нищо не се казва.

Вместо да се посочи, че стамболовисткият вестник „Воля“ е бил проводник на великобългарски шовинизъм, е похвален, че е „бил списван по европейски“. За „Вестник на вестниците“ е изтъкнато, че „чрез него бяха събрани първите суми за пенсионния фонд на журналистите“, а се премълчава, че той провеждаше шовинистична политика. Казва се, че неговите редактори се менявали, а че по-голямата част от тях трябваше да минат пред Народния съд, тъй като това бе в повечето случаи продажен вестник, който се даваше под наем на нашите и чуждите империалисти, се замълчава. В бележката за в. „Напред“ на Кр. Раковски е казано: „След като не успя да обедини социалистическите партии, Кр. Раковски започна да издава в. „Напред“. Истината е, че Раковски започва да издава „Напред“, за да пропагандира идеята

 

за едно механическо обединение на тесни и широки социалисти.

 

 В макета „9 септември“ ясно личи желанието да се изтъкне на предно място в. „Отечествен фронт“ и „Изгрев“. „Отечествен фронт“ е поставен на 6 места, „Изгрев“ на 4 места, а „Работническо дело“ на три места и на опашката. „Труд“ пък само на едно място. Тук имаше безспорно тенденция да се изтъкне „Отечествен фронт“ и се постави в сянка „Работническо дело“. ... В макета за разпространението на вестниците има два вестника, поставени на първо място: „Отечествен фронт“ и в. „Народ“, който е по-изпъкнал. В. „Работническо дело“ е на заден план, и то скрит зад в. „Земеделско знаме“, като че ли те двата образуват заедно едно вестниче, при което от „Работническо дело“ се виждат само буквите „РАБО “ и не се разбира за кой вестник се касае, а в. „Труд“ пък тук съвсем липсва. Много тенденциозно е демонстрирана и печатарската техника – на масата са поставени шест броя от „Отечествен фронт“ и само един от „Работническо дело“... В щанда на „Младежкия печат“ имаше преднамерена фалшификация. В централната поставка на първо място е поставен в. „Социалистическа младеж“ и до него „Младежко знаме“ – сякаш те олицетворяват единството на трудящата се младеж, и като добавка отдолу под тях един малък формат на „Младежка правда“... ... „Социалистическа младеж“ в миналото е бил винаги в услуга на фашизма – било на Цанков, било на Ляпчев. Тук най-добре проличава вредната роля на Боршуков в уреждането на изложбата (през Ляпчево време той беше редактор на „Социалистическа младеж“.) ... Трябва да се потърсят отговорности и наложат партийни и други наказания на виновниците за посочените извращения в изложбата...“

 

Г. Боршуков все пак остава на работа в печата

 

 – благодарение главно на Ст. Б. Станчев, с когото го свързва искрено приятелство, продължило до края на живота му. Пак са заедно, когато през 1952 г. слагат началото на специалността журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, прераснала по-късно в самостоятелен факултет. Преподавател от 1952-а, през 1954 г. Г. Боршуков е избран за доцент, а през 1959 г. за професор по история на българската журналистика и оформление и производство на вестника. Сега той може да предаде на бъдещите журналисти своя богат професионален опит и да се посвети изцяло на историята на печата, към която проявява интерес още когато е активен журналист.

През 1943 година излиза неговият труд „Вестникът през вековете. Белези на модерния вестник“. За автора вестникът е рожба на „онази дълбоко заседнала в човешката душа потреба и нужда на човека да се ориентира по отношение на останалия свят и да иска да знае какво го заобикаля...“ Най-важните белези на модерния вестник са актуалността, публичността, периодичността, масовото производство и многообразието на съдържанието. Благодарение на всичко това, взето вкупом, той се превръща в „едно от най-чудните неща на нашето време“, в „един от колосалните мотори на човешката цивилизация“. По-късно ще доразвие тези свои мисли и ще напише, че на всеки журналист е нужен мотор, който да поставя в действие неговите творчески възможности: „Този мотор е любовта към отечеството, тя е неизчерпаемото гориво, тя отделя емоционалните багри в перото му.“

 

Друга любима тема

 

 са ранното социалистическо движение и неговият печат. През 1946 година се появява книгата му „Социалистическият печат в България, т. I. Първи стъпки“. Още в нея проличават най-хубавите му качества като историк на печата: учудваща ерудиция, всеобхватност, обективност, точност, уважение към фактите за личностите и събитията, които описва. Този негов труд и сега не е загубил своята стойност.

Научните изследвания на Г. Боршуков до голяма степен се определят от нуждите на учебния процес в специалността журналистика. Но има и нещо друго. Той отлично знае, че като безпартиен преподавател и бивш социалдемократ няма никакъв шанс да бъде допуснат да преподава най-новата история на българската журналистика – тя може да бъде поверена само на членове на БК П. И затова се насочва към възрожденската ни журналистика, която става главен обект на дългогодишните му проучвания. Така се ражда неговият забележителен, капитален труд „История на българската журналистика 1844–1877, 1878–1885“, излязъл през 1965 г. У нас историята на печата, с много малки изключения, винаги е била писана от журналисти или бивши журналисти. Г. Боршуков се посвещава на историята на журналистиката, макар да няма специално историческо образование. Това обаче не му попречва да напише своите значителни исторически изследвания и нещо повече – да стане основател на българската школа по история на журналистиката, която и днес продължава да се развива и обогатява с нови имена, изследвания и постижения. Тя се роди още в специалността журналистика, укрепна със създаването на Факултета по журналистика и масова кому никация, окончателно се оформи в цялостната дейност на катедра „История и теория на журналистиката“, където бяха създадени и защитени като дисертации значителни трудове, получили високи оценка не само в научните среди, но и в широки обществени кръгове.

И. И. Минц казва, че да се овладее изкуството на историческото изследване, са нужни както въздуха и водата за всеки човек три „Т“ – Труд, Теория, Талант. Г. Боршуков притежаваше и трите.

 

Неговото трудолюбие беше пословично.

 

 Благодарение главно на него той успя да издири, провери и систематизира огромно количество фактологически материал, за да създаде панорамата на възрожденската ни журналистика в цялата и пълнота. И след неговия труд, разбира се, ще има изследвания върху възрожденския ни печат, но те само ще добавят отделни щрихи и подробности към цялостната му картина, вече създадена от Г. Боршуков. Ще има и „нов прочит“ на едни или други факти и документи, но и той не ще засегне направените в този труд основни изводи и обобщения за развитието на възрожденската ни журналистика, за нейната роля във формирането на българската нация, за приноса в борбата за национално духовно и политическо освобождение, за модернизиране на българското общество, за утвърждаване в него на основните европейски ценности. Сам дългогодишен, при това даровит журналист, Г. Боршуков с вещина навлиза в творческата лаборатория на най-големите ни публицисти, прецизно анализира най-значителните им произведения, проследява генезиса на журналистическите жанрове, не оставя без внимание графичното оформление – и всичко това не самоцелно, а с оглед подготовката на бъдещите журналисти и усъвършенстването на съвременния ни печат.

Примерът на Г. Боршуков най-добре показва защо е толкова важно всеки историк на журналистиката предварително да е преминал и през журналистическата практика. Не случайно Симеон Радев наричаше журналистите „каторжници на историята“. Г. Боршуков не жалеше време и труд, когато беше нужно да изправи някоя допусната грешка, да провери верността на някой факт или твърдение, предизвикващи у него и най-малкото съмнение. Така например той се усъмни в някои тези на В. Йорданов за дейността на Иван Богоров в Лайпциг („Лайпциг и българите“, 1938) и най-вече в твърдението му, че първият български вестник бил подражание на изданията на лужицките сърби. И през 1959 г. замина за Лайпциг, за да установи на място, „де визу“, каква е истината. След като се завърна, той публикува студията „Няколко бележки за дейността на Иван Богоров в Лайпциг и за вестник „Български орел“. От нея можем да научим колко библиотеки, музеи, архиви и научни центрове е посетил, с колко специалисти се е срещал,

 

за да достигне до истината

 

 и да заключи: „В писаното от Йорданов има доста неточни и необосновани хипотези. Преди всичко няма никакви данни, от които да се потвърждава, че за да започне вестник, Богоров се е повлиял от изданията на лужичани.“ Г. Боршуков най-внимателно ги сравнява с трите броя на „Български орел“ (графично оформление, характер, съдържание и т. н.) и установява, че за никакво подражание и дума не може да става. Всичко това му дава основание съвсем категорично да заяви в своята „История...“: „Едно проучване на „Ютрничка“ и „Тидзенска новина“ показа, че нито по формат, нито по съдържание „Български орел“ прилича на тези издания.“ След като посети архиви, музеи и библиотеки в цялата страна, за да събере данни за биографиите на първите наши социалисти, Г. Боршуков обиколи и тревясалите им гробове, за да уточни кога са починали. Благодарение на това свое трудолюбие той успяваше и там, където други изследователи търпяха неуспех. Години наред оставаше неразгадан „шифърът“, използван от първите социалисти за конспиративно отбелязване на имената във водените от тях записки. Г. Боршуков го разгада. Оказа се, че те са използвали не бащините и фамилните си имена, а майчините си имена. Проста работа, но за това можеше да се досети само човек, който знае не само личните, бащините и фамилните им имена, но и имената на техните майки. Той ги знаеше.

Второто „Т“ – Теорията – винаги присъстваше в неговите исторически изследвания, защото знаеше, че само с нейна помощ могат да се осмислят многобройните факти, и затова следеше развитието на теоретичната мисъл, интересуваше се от дискусиите по различни проблеми от българската история, четеше и редица чуждестранни списания. Благодарение на вярната си концепция за журналистиката като социо-културно явление и за нейната роля в обществото (че тя не само отразява обществените борби, но и активно участва в тях) Г. Боршуков изгради периодизацията на възрожденската ни журналистика върху строго научни основи. Той се ръководеше от принципите, че периодизацията на националната ни журналистика не може да не съответства на периодизацията на националната ни история. Книгата, която се използва и като учебник, обхваща и периода до 1885 г., за да съответства на тогавашните учебни планове и програми. Иначе съвсем естествено би било тя да завърши с Освободителната война. След 1878 г. започва съвсем нова епоха и в историята на България, и в развитието на българската журналистика. Г. Боршуков приемаше 1885 г. като гранична заради Съединението, което е едно от

 

най-значимите събития в новата ни история.

 

 Други автори имаха предвид друго събитие през същата тази 1885 година, на което придаваха по-голямо значение – появата на „Журнал Съвременний показател“, издаван от Д. Благоев. Те бяха дълбоко убедени, че периодизацията на националната ни журналистика трябва да следва периодизацията на социалистическия (комунистическия) печат. Сега това звучи абсурдно, но в ония времена, когато класово-партийният подход бе алфата и омегата във всички области, тъкмо такава постановка се смяташе за единствено научна и всички други становища се окачествяваха като отстъпление от него, като проява на „гнил буржоазен обективизъм“. Това най-ярко бе демонстрирано на една научна конференция в СБЖ по проблемите на периодизацията (1973 г.), на която преобладаваха тъкмо такива схващания.

Когато говори за 1885 година, Г. Боршуков също споменава за списанието на Благоев, защото просто нямаше как да не го спомене, но без да го слага в основата на своята периодизация. Той следеше дискусиите по проблемите на Възраждането и възприемаше много от новаторските възгледи, които имаха отношение към развитието на печата. Не убягна от полезрението му и забележителната книга на Николай Генчев „Левски, революцията и бъдещият свят“ (1973), която за първи път така ярко и пълно разкри непреходните идеи на Апостола. И тъй като някои постановки на автора звучаха в разрез с официалната идеология на режима, тази книга за малко не бе конфискувана и унищожена, както бе станало и с други книги на Н. Генчев. Г. Боршуков знаеше всичко това, но не се поколеба да цитира основната му теза: „По-особено за възгледите на Генчев за революционните сили в българското общество след Кримската война е, че наред със селячеството и занаятчийството той посочва по-подчертано, че „българската буржоазия е една революционна класа“, която не само „е носител на прогресивни и революционни отношения в икономиката, но и естествено заема челно място сред революционните обществени сили“. Той смята също така, че историческите възможности на българската буржоазия са ограничени от това, че тя е „икономически анемична, политически недодялана и културно изостанала класа“, като последното трето твърдение на този автор подлежи на проучване и разискване.“ Г. Боршуков не само възприема „еретичната“ по онова време теза за ръководната роля на българската буржоазия в националната революция, но бе готов да спори с Н. Генчев за някои негови негативни оценки за нея и

 

дори да отиде по-далеч от крамолния историк.

 

Що се отнася до третото „Т“ – Г. Боршуков беше изключително талантлив изследовател и разказвач, сладкодумен събеседник и преподавател. Той умееше да предава своя плам на студентите си и да ги въвлича в изследователски приключения. Това личи от студентските дипломни работи, разработени под неговото научно ръководство и широко цитирани в неговата „История...“. Бисера П. Кушлева открива липсващия дотогава 22 -ри брой на в. „Время“. Димитър Езекиев прави съществени уточнения за редакторите на „Български книжици“. Ив. Д. Шипчанов имаше за дипломна работа „Летучий военний листок“. Камка Новакова, която под ръководството на Г. Боршуков разработи дипломна работа за „Независимост“, по-късно защити дисертация по история на българската журналистика и сега продължава плодотворно да работи в тази област.

Г. Боршуков ръководеше и студентски кръжок по история на българската журналистика, продължил да съществува и след смъртта му. През него преминаха много студенти, които по-късно си създадоха добро име в печата, радиото и телевизията. Навярно историческите им знания и примерът на техния преподавател също е допринесъл за това.

Г. Боршуков бе главният виновник и аз да се посветя на историята на българската журналистика. Беше през 1969-а. Тогава бях главен редактор на сп. „Младеж“. След като проф. Владимир Топенчаров получил дипломатически пост в чужбина, факултетът останал без преподавател по история на българската журналистика след 1885 година. Проф. Боршуков се заел да реши въпроса. Не успял да убеди Георги Тодорчев, с когото заедно завършихме история, и се обърна към мен. Аз също отказах – да сменя своята динамична професия с някаква си преподавателска работа, хич не ми се искаше.

 

Но той не престана да ме убеждава.

 

След като изговори всичките си доводи, изстреля и последния си аргумент:

– Вие сте добър журналист, а добрите журналисти често пъти ги уволняват. Какво ще правите, ако ви уволнят? Университетът е добро решение – ще бъде ваше сигурно убежище. От собствен опит знам. Приех. Отначало станах хоноруван, а после и редовен преподавател. И имах щастието години наред да работя с проф. Боршуков и да се сближа с този духовит, обаятелен и всезнаещ човек. Имахме си пълно доверие и това ни позволяваше да споделяме и неща, които иначе не се говореха на глас. От него съм научил много неща, които не бих могъл да намеря в никоя библиотека и в никой архив. Заехме се заедно да съставим Христоматия по история на българската журналистика, макар да осъзнавахме всички мъчнотии, с които щяхме да се сблъскаме. Проф. Боршуков трябваше да представи чрез текстове образци развитието на печата до 1885 г., а аз – до 1944 г., т.е. всеки за периода, за който четеше лекции.

– Моята е по-лесна, но на теб никак не завиждам! – рече ми още в началото той. Не съществуваше вече цензура, но редакторът в издателството много добре знаеше кое е позволено и кое – не, и нямаше да допусне текстове от „анатемосани“ журналисти, а без тях христоматията ни щеше да бъде непълна, осакатена. Все пак остана по един текст от Михаил Маджаров и Симеон Радев, но нищо не бе допуснато от Данаил Крапчев и Райко Алексиев. Проф. Боршуков не вярваше, че ще „мине“ и статията на Антон Страшимиров „Стига жертви“, в която имаше списък на журналисти, станали жертва и на белия (правителствен), и на червения (комунистически) терор в периода 1923–1925 година. Статията осъждаше политическото насилие, какъвто и цвят да има, и призоваваше: „Стига жертви! Шепа народ сме!“ Този текст беше в пълно противоречие с класово-партийния подход, който тогава

 

като заклинание се използваше от официалната идеология.

 

Въпреки че христоматията мина и през „цензурата“ на директора на издателството, тази статия остана. Поради недоглеждане или незнание – все едно. Само че моят съавтор не узна за тази наша „победа“. Той почина през 1975 г., преди тя да излезе от печат. Не можа да види и второто издание на своята „История...“. И то излезе след смъртта му.

С млад и ведър дух, Г. Боршуков винаги намираше общ език със своите студенти. За тях говори той и в последното си интервю. „Има и би трябвало да има разлика между новите и старите поколения. Имам впечатление, че на немалка част от студентите, които са много интелигентни, като че ли липсва достатъчно запаленост. Аз съм щастлив, че и досега работя сред млади. Аз ги уча според силите си, но се уча и от тях. Често ги упреквам, а след това упреквам себе си, че издавам своята възраст. Вярвам в младите.“

Той и занапред ще остане с тях – чрез своите книги.

 

Проф. Филип ПАНАЙОТОВ

---------------

(Студията на проф. Филип Панайотов се публикува с назначителни съкращения)