nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Премълчаните истини на поета Павел Матев

В края на 1950 г. заминах в командировка от Бургас за София. Бях вече станах близък с известния още тогава поет, а после и министър на културата Павел Матев. При честите ми командировки в София двамата винаги се срещахме в кабинета му, докато още беше секретар на Съюза на българските писатели. Участвахме в общи литературни срещи в Русе, Липник и по други места. С жена му пък Лиза Матева, която завеждаше културния отдел на в-к „Народна младеж”, също бях близък и пишех във вестника.

При едно от посещението ми в София Павел ме покани да участвам в организирането на Първата национална среща на младите поети в Калофер. Приех, защото и без друго приключвах софийската си командировка и се завръщах в Бургас. Щяхме да пътуваме дотам с грамадната, удобна и луксозна кола „ЗИМ” („Завод имени Молотова” ), отскоро предоставена за нуждите на писателите. В уречения час на другата заран се събрахме пред Съюза на писателите и потеглихме: Павел Матев, една от референтките Костова със своето малко 7-8 годишно момиченце, шофьорът Гошо и поетът-преводач от испански Александър Муратов. Тръгнахме по Цариградското шосе с възбудено настроение и с въпросите как и какво ще разговаряме с местното ръководство около провеждането на предстоящата Първа национална конференция. Пътем обаче Павел се сети, че забравил да вземе нещо от къщи и спряхме пред тогавашното кино „Изток” на „Цариградско шосе” където по онова време живееше. И тогава Бог ме спаси, за да не остана с една ръка. Защото при слизането от колата, а и мислейки, че той няма да затвори вратата, аз неосъзнато прегърнах масивната желязна рамка, която разделя предната дясна и задна врати. Без да види това, Павел със силен замах отблъсна грамадната и тежка врата да се затвори и…

Ако не бях проявил вродения си инстинкт за самозащита и светкавично да я отмахна от масивната желязна рамка като железопътна релса, тя щеше да бъде разкъсана до лакътя. Но късметът беше с мен. След общото тюхкане, защото всички разбраха какво щеше да стане, Павел облекчено тръгна за дома си и след малко отново потеглихме. И тогава чух нещо, което в онези години беше невъзможно човек да възприеме за истина, да повярва в него, да го презре и осъди, дордето е жив.

Колата, както вече казах, беше „ЗИМ” - суперлуксозна за онова време, съветска, в такива се возеха най-висши партийни величия и министри. Не знам как е била предоставена на нашите писатели. Но човек като се возеше в нея, се чувстваше като че се намира в луксозен хол: широк, дълъг, просторен, кадифенотапициран, с удобни облегалки, пепелници, ръчки, бутони, часовници и какво ли не още. На предната седалка седяха шофьорът Гошо с Костова, зад тях аз и детето – на  падащи меки малки четвъртити седалки, а на задната точно зад мен Павел Матев и колегата му. Двамата нещо си говореха приглушено, Костова с шофьорът Гошо също не млъкваха, а аз, верен на своя мълчалив нрав, гледах съзерцателно през огромния прозорец планинския простор, през който минавахме за Калофер. По едно време обаче над историческата Клисура разговорът на Павел се прехвърли в Москва, разказвайки моменти от посещението на българска писателска делегация там, в която и той бил. И сигурно нямаше да запомня фактите и обстоятелствата от разказа му, ако той изведнъж не каза, че били отседнали в еди кой си хотел в централната част на Москва. Настанили ги по двама делегати в стаите, съобщили им работната програма за следващия ден, къде и как ще се хранят, но… без право да излизат извън хотела, освен когато определени лица щели да идват сутрин да ги отвеждат с коли до съответните места, след което отново връщат в хотела. С една дума забранили им да излизат извън него. Това продължило през всичките няколко дни от престоя им в Москва, след което пак по същия начин ги откарали на летището, качили ги в самолета и… с това приключила задграничната им командировка, без да видят музеи, забележителни места, да се срещнат с колеги и пр. Но моята смаяност и потрес не завършиха с това. Защото след тези думи на Павел аз наострих слух към разговора му с Александър Муратов. Сега той пък на свой ред започна с най-тих глас да говори нещо с приведена глава към него, без да разбера какво е. Но сигурно е било нещо много тайно и опасно, щом Муратов заговорнически му шептеше на ухото. И нямаше да разбера какво е то, ако Павел, за да освободи притеснението и страха на колегата си, внезапно не ме прихвана отзад за раменете с двете си ръце и изрече насърчително:

 – Говори, говори спокойно! Станко е наше момче. Честен човек е и верен приятел. Не е като някои…

И тогава Александър Муратов заговори за вършените жестокости през годините на сталинизма, за лагерите и безжалостните убийства на милиони невинни хора, без да щадят дори жени, деца, болни и стари хора, разказвани му предната година в Москва от негов руски колега…

Дълги бяха случаите, за да ги описвам. Защото след смъртта на Сталин през 1953 г. и развенчаването на култа към него от Хрушчов, и у нас започнаха да се дочуват подобни неща. Четяхме вече в превод и някои зловещи факти, описвани в книгата „Един ден на Иван Денисович” от Солженицин и пр. Но което тогава чух и помня до днес с неизчезващо потресение бе, когато Муратов каза, че по лично нареждане на Сталин за една нощ цели села по поречието на Дон били сривани с булдозери и хората намирали смъртта си в кървавото подводие на реката...

Слава богу, че отминаха тези дивачески зверства. Но те са толкова невъзможни да се приемат днес за истински, че не бива дори да ги описваме в книгите, в учебниците, в спомените си. Защото човешката памет е за това: не само да съхрани, но понякога да отрече и унищожи в съзнанието грозното, злото, жестокото.

Ала дали и днес пореден наш или чужд властелин не продължава да ги върши, макар и с други средства и под други форми?

И все „в името на държавата и в интерес на народа?...”

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател


Дъщерята на поета - кинорежисьорката Уляна Матева

Дъщерята на поета - кинорежисьорката Уляна Матева

Поетът с експрезидента Георги Първанов

Поетът с експрезидента Георги Първанов

Погребението на Павел Матев. на преден план се вижда Валери Петров.

Погребението на Павел Матев. на преден план се вижда Валери Петров.

Гробът на Матев в Софийските централни гробища

Гробът на Матев в Софийските централни гробища

Поетът Павел Матев

Поетът Павел Матев

Стихотворение в ръкопис на поета

Стихотворение в ръкопис на поета

Матев с младият си колега в лириката Таньо Клисуров

Матев с младият си колега в лириката Таньо Клисуров