nabore.bg

Литературен мегдан

Потайностите на старата гара

Гара Бов

 

Сашо Трегера бе слушал много за този граф. Граф ли е бил, княз ли, кой го знае. Някога, още по времето на Калоян, когато българският цар разгромил кръстоносците, пленените рицари, разселил из цялата държава. Така тук дошъл граф Дьо Бьов. Имал си имоти, сигурно и дворец някъде там из Европата, но като го пленили, както пленили и императорът водител на кръстоносците, Балдуин,  тогава графът се озовал по тези места, а Балдуин бил в неговата си кула в Търново. Защо графът не се е върнал обратно и какво го е оставило тук? Е това е интересното, ама кой да ти каже...Това си го мислеше  Сашо като дойдеха на обект около тази стара, стара гара.

          Местните разказваха, че духът на графа, дух ли е призрак ли, от време на време се явявал тук. Де да знае човек, може да си е имал и някаква любовница, какво като е граф. И той е човек.  Къде ли се явява, и защо ли? Може да си търси още момата от ония времена...

          Всъщност цялата работа беше в това, че Сашо Трегера трябваше да смени и върже един кабел в мазето на гарата, кръстена на този Граф Дьо Бьов. Сега вече гара Бов.  Вдигна капака на шахтата и се спусна в канала. Тръгна като  уверен в себе си професионалист. Уж по кабела, насам, после натам, после още по натам и попадна в някакво подземие.  То беше нещо като пещера, върху която после – някога още, италианците са строили сградата на тази гара. А кабели колкото щеш. Сигурно имаше и от италианците и от германците, после от руснаците, сега от българите. От графа едва ли имаше кабели, просто защото тогава въобще не е имало такива кабели, които сега съвременните роми, крадяха на поразия, без въобще да знаят за графове и кръстоносци. Това налагаше често да се подменят кабеляци, да се поставят, да се копаят и да се възстановяват връзки.

          То това кабелът е интересно нещо. По него вървят токове, разни сигнали и сигнализации, но най-вече, сега при демокрацията, става за крадене. Въпросът не е в самото рязане и крадене, а в продажбата на това медно съоръжение-проводник на разни работи. Ама гладорията не я интересува какво върви по кабела, а колко струва. Та в тоя смисъл кабела не е производно на иновитивността на човеку, а източник на доходи. Те доходите не отиват направо при крадците, доходите отиват при ония отгоре, които знаят и нареждат на гладорията кога, къде,  как и колко кабел да бастисат. Щото ако кабела няма чадър отгоре, няма как да го откраднат, та после се почесват по вратовете полицаи, разни техници и други такива експерти. Ама за почесването се плаща, нали така. Това нямаше нищо общо с повредения кабел, който Трегера сега трябваше да оправи, ама беше част от историята на кабелирането на железниците.

Та по тая именно причина – повредения кабел, Сашо се оказа в подземието под гарата. И уж тръгна по кабелите, но в един момент се оказа някъде, където нито се виждаше кабел, нито светлина. Фенерчето светеше, ама като за него си. Откъде да знае човек, че ще попадне в такъв лабиринт. Зави наляво, после надясно, смъкна се надолу. Влизал беше и друг път, ама това бе нещо съвсем непознато. А не личеше да е копано сега, наскоро. И уж, Сашо беше як човек, затова го бяха кръстили Трегера,  по едно време започна да го хваща страх. Ще излезе ли от тук в края на краищата?! На кабела - майната му.  С кабела все някак ще се оправят, ама къде попадна сега?! Ония, неговите колеги си седнаха в бюфета на гарата, нали той е оправен, какво да се бутат още двама трима из тия дупки.

Паяжините, дебели, влажни и мъртвешки хладни, хищно се полепваха по косата и лицето му. Фенерчето ги осветяваще, а те висяха като ръце на призраци отвсякъде. Без да иска си спомни за призрака на тоя граф, на който бяха кръстили гарата. Граф, граф, ама защо той не дойде да сменява кабелите. Чу шуртене на вода. Това пък сега какво е?! Продължи и в този момент се хлъзна, пропадна надолу, изпусна фенера и той мигом загасна. Ега ти номера. Запалката и цигарите останаха горе, защото той трябваше само да върже кабела, нищо работа. И да се върне обратно. Да ама кабела се затри някъде по тия тунели.

Сашо стоеше в някакъв поток, който напълни ботушите му тутакси. Водата беше студена и това придаваше освен тайнственост и мъртвешки хлад на цялата  ситуация. 

Нещо докосна лицето на монтьора и той усети някаква хищна, костелива ръка. Не смееше да мръдне. Полека протегна длан и отмяхна една дебела, студена и влажна паяжина, която се бе залепила на физиономията му.

В далечината се чу тътен, абе нещо като глас. Фиууу, дан, дан дан. Ама нещо като да беше на френски ли, на немски ли. Той тоя – графа, май е бил французин. Да де, ама Сашо като трябваше да учи английски от ритане на топка и разни щуретий не му остана време. Освен това не се знае дали Граф Дьо Бьов е знаел английски, та ако му рече „май френд“ да разбере, че му и приятел. А може би плененият, някога, кръстоносец сега искаше да си отмъсти именно на Сашо Трегера, заради това че е бил заточен именно тук?! И ето сега похити бедния железничар и може да го остави тук 1000 години. И да го превърне в призрак – ужас за всички кабелджии, които ще нарушават таласъменото му спокойствие. Въобще неприятна перспектива, ама никак. Но знае ли човек, какво може да измисли един пленен от българските воини на Калоян, кръстоносец, при това  граф, или неговият призрак. Ставаше съвсем зловещо.

Реши да тръгне обратно. Обратно, ама в тая тъмница знаеш ли накъде е обратното?!

Фенерът изчезна и никакъв не се видя. Може да е дотрябвал на графа. Излезе на едно сухо място и седна. Тъмно и мрачно като в гроб. Да бе, какво ли е в гробищата?! Полазваха го студени тръпки. Майка му стара, да вземе да се загуби под една нищо и никаква гара. Остави другото ами  не се виждаше нито светлина, нито се чуваше някакъв шум. Само вода шуртеше, и падаха капки по главата му.  Някъде отгоре бяха релсите. Ако мине влак няма как да не се чуе или усети. А може да е пропаднал много дълбоко.

          Те затова по охрана на труда предупреждаваха да си кложиш каска, да си носиш телефон. Ама и телефона остана горе, къде да го мъкне по тия тъмници.

          -Сашоо, Сашоо...- беше нещо като далечно и едвам доловимо ехо.

          Дали някой го викаше или така му се чу.

          Може би Графът бе именно тук, може тук да е погребан и това да е някаква много тайнствена гробница. Дали не бяха такива подземията и в Хеопсовите пирамиди?! Може и такива да са били, ама като не си ходил там!

          -Сашооо....

          Нещо се оплете в краката му. Може да е змия, или някакъв смок, или змей. Опита се да си извада крака, но това нещо стисна ботуша му. Изтегли си крака, но ботуша остана там. Ами сега?! Тръгна панически нанякъде и той не знаеше точно накъде. С ръце усети суха земя. Седна. Главата му опираше в някъкви камъни.

          Дали плененият рицар-кръстоносец не искаше сега да отмъсти тъкмо на Сашо Трегера заради загубената безславно битка?! Или затова, че е бил заточен далеч от земите си. И сега ще го похити, ще го отвлече – него бедният железничар, заради тия хиляда години пленничество. Но какво общо имаше именно Сашо Трегера с похода на кръстоносците ?! И те пък какво са търсили точно тук, да ги пита човек. Но откъде да знаеш, какво може да измисли един пленен френски ли, фламандски ли рицар след толкова години?!

          Рицарят не можеше да знае, че Сашо, там на белия свят го чакат 300 – триста кила ракия... Какво погребение ще му спретнат. И на некролога ще пише „Изчезнал , не загинал, а изчезнал при изпълнение на служебния си дълг“ и венци, цветя, речи и сълзи, а ковчегът с новия му костюм, ама без него, без Трегера. Защото костите му ще изгният в тия влажни подземия. Каква нелепа съдба, и всичко заради един нищо и никакъв кабел...

          През работно време е изчезвал, и други са изчезвали, дори цялата работна група е изчезвала – кой за коситба, кой да си свари ракията, да си излее плоча на гаража, или пък за масово посещение на рожден ден – социално мероприятие. Изчезваха, ама на другия ден се явяваха, росни, росни на работа. От тук,обаче, от тук, връщане няма – изчезнал завинаги!!! Ще го лепнат на стълбовете – добър син, съпруг и баща, те за всички така пишат. Къде се дяна белия свят, онзи толкова хубав свят бе Божичко?! Стана му и страшно и  тъжно. Да осъзнаеш, че вече не си между живите, когато си жив, е по-страшно отколкото да си си умрял. В това подземие, в този гроб животът сега изглеждаше прекрасен, желан, мечтан и вече съвсем далечен.

          Така е . Човек като не слуша нито инструктури, нито началници. Абе вземи си каска, вземи телефон, вземи резервен фенер. То и куфара с инструментите остана някъде там, нагоре. Ама къде точно, един Господ знае. Само клещите бяха в джоба му.

          Отстрани нещо прошумоля. Какво ли е?! То, като не виждаш нищо, ти се струва, че е пълно с призраци, змий, змейове, плъхове, графове и какво ли не. А тоя граф дали си носи и меча, нещо като че ли дрънчи?! Меч ли е, влак ли е...?!

          Колко ли време мина откакто влезе в тая дупка?!

          Извади клещите, поне да има нещо в ръцете си, с нещо да се защитава. От кого да се защитава, и как да се защитава?! Нищо не се виждаше. Пълна тъмница. Нещо хладно докосна босия му крак. Сашо разтвори клещите и реши да го хване. Стисна и изрева.

-        Сашооо, Сашооо... - пак се чуваше тихо и сякаш някои шушнеше на ухото му.

          Сашо извика. Извика, ама кой викаше него. Тоя граф сигурно се е ядосал, че някои влиза в покоите му. Сигурно. Кой и защо да те безпокои след кажи речи хиляда години. Ама пък откъде щеше да знае графът, че той се казва именно Сашо – не Алексаднър?! Те призраците всичко знаят.

Стискаше здраво и със злоба, докато разбра, че е хванал палеца на крака си с клещите вместо онова, някаквото страшно нещо.Свитки му излязоха от очите. Ама тия свитки не произведоха никакъв светлинен ефект.Тъмно, не само тъмно, ами и страшно. Усети, че настрани има някакъв проход. Опипваше с ръка, тръгна пълзешком и усещаше тавана с гърба си. Сега и палецът го болеше неудържимо. Да си умрял и да те боли палеца?! Добре, че не хвана на някое друго място...

          В това време неговите колеги и приятели си гледаха часовниците на телефоните и се чудеха, къде се дяна тоя човек. Ей тука беше, вдигна капака на шахтата отвън и къде се скри, какво стана с него?! Седнаха в бюфетчето на гарата. Мина почти час, толкова ли не можа да върже тоя кабел?! Абе ще дойде, къде ще иде. Не му е за пръв път да връзва кабеляци. Поръчаха по едно, то вече бе време да си ходят. Лили барманката им сервира, бременно беше момичето, аха, аха да ражда.

          Сашо продължи пълзешком. Опипваше отстрани, напред и бавно се влачеше на четири крака. Но накъде вървеше само графът, явно, знаеше.

          Нещо дрънна, като стъкло. Бутна с клещите, абе да, дрънна на стъкло. Опипа с ръка – бутилка. Какво можеше да има в тая бутилка. Може графът да са го погребали с любимото му питие. Или е останало от някои изчезнал преди него?! А може Сашо да е попаднал в пещера на разбойници, които тук са крили крадени съкровища? То пък из тоя каманяк горе едни съкровища...само диви джанки, киселици и някой картоф. Опипа гърлото на шишето - имаше тапа. И си тежеше, като пълно шише тежеше. Дали по време на кръстоносците е имало тапи? Провери добре гърловината и натисна с дръжката на клещите. Тапата бавно, с тихо скърцане, влизаше навътре. Какво ли имаше в това шише? Помириса – нещо като коняк май, като бренди май. Не беше ракия, в никакъв случай не беше шльокавица. Поизчисти гърлото, доколкото позволяваше тъмницата и реши на отпие. Може пък да му е за последно. Те все някога ще го намерят, поне да е с шише в ръка. Да е като мъж, като пич, а не като някакъв бъзлив кабелджия.  Откъде, обаче, ще да е дошло това шише?!

          Да бе – коняк, и то хубав коняк. Отпи пак няколко яки глътки, стопли му се гърлото.Щом му се пие това е на добре.  А, като че ли, някъде далече и неясно се чуваха гласове. Ами то като пиеш от коняка на граф Дьо Бьов ще чуеш и гласове, може и музика с камбани да ти се счуе. Малко му поолекна на душата. Надигна пак шишето. Този пък здраво  глътна. Разклати го. Чуваше се как течността бълбука. Хм. Виж ти, какво произлезе от един откраднат кабел.

          Надигна пак шишето, то май бе на свършване. Колко ли хващаше? Някъде към половинка ще да е. Надигна още веднъж, като че конякът го успокои.Както бе вдигнал глава за последните капки някъде там горе му се видя да прозира светлина. Ослуша се.  А?! То като надигнеш до дъно и изпиеш шише коняк може и граф да видиш в тая тъмница.

          Тръгна опипом. Ха, май има стълба. Виж как идва просветление като дигнеш едно шише коняк. Сега светлинката прозираше по-ясно. Едвам, но  прозираше. Като че  и гласове се чуваха. Тръгна по някакви стъбли, които скърцаха и пращяха под краката му. Главата му опря в таван. Опипа, да, бяха някакви дъски. Май ще се излиза на белия свят... 

          В това време Лили тъкмо сервираше третото питие на тия кантонери. Що ли не вземат да си вървят. Не виждат ли, че е бременна. А те нещо си шушукаха. Извикаха и кмета от кметството. Навън се свечеряваше.

          Лили наля чашите и мина пред бара да им занесе поръчката. В този момент нещо под краката и се надигна. Тя отскочи. Подът се вдигаше полека и то бе ясно. Сега всички се обърнаха, защото  чашите разхвърчаха и се потрошиха. Лили се подпря на прозореца, дъхът и секна, не можеше дори за извика. Групата за ремонти и кмета се взираха в пода. Там балатума видимо се вдигаше, докато в един момент изпращя . Повдигна се някакъв капак и отвътре се показа нещо страшно, нещо обвито в паяжини, неземно или извънземно, може би дух, призрак, змей или кой знае какво.

          Кметът извади законното си оръжеие. Какво бе това чудовище?! Никой не смееше да мръдне.

          Капакът се вдигаше бавно. Явно това чудовище бе много голямо, защото пухтеше, изригваше бял прах, или дим, или кой знае какво?! В следващия момент се показаха клещи. А, кво става сега бе?! Чудовище с клещи?!

          Отдолу Сашо пъхтеше и още не знаеше къде точно излиза. Но явно излизаше някъде, където имаше хора. В тоя миг пред него се облещи дуло на пистолет.

          -Стой не мърдай - изкомандва Кмета.

          Не мърдай, я ела там долу, да те видя как няма да мърдаш, с пищов ще ме плаши тоя пък. Аз от света на мъртвите ида, той пищов ще ми вади...

          Сашо легна по корем на пода. Пълзешком започна да се измъква. Дишаше тежко.

          Лили стоеше безмълвна, уплашена и придържаше корема си. Какво стана бе майка му стара?! Тая жена да не  вземе пък да пометне. То мъж ще пометне, та камо ли бременно момиче.

          Сашо изпълзя и се обърна по гръб. Сега нещата вече бяха пределно ясни.

          Шефът на групата застана до него. Кметът, стреснат,  още стискаше пистолета в ръка.

          -Кво стана бе човек, къде изчезна, два часа те няма бе, кво стана?! Аз ти виках от шахтата, къде се затри?

          Сега всички гледаха окаяния му вид. Затрупан с паяжини и пепеляк. С един ботуш, блед  и уплашен. Ама така уплашен, че не можеше да си каже името.

          Мъжът на Лили чевръсто я изведе.

          Чак сега Сашо се огледа.

          -Кво стана, аз ако знам, какво стана, да ви кажа. Ама като не знам...Ох...

          Седна. Опитваше се да се освободи от вълмата вековна паяжина.

          -Нали влезе да вържеш кабелите...-попита шефът.

          -Е да де – отвърна мантьорът.

          -Ами откъде излизаш?

          -Не знам бе човек, откъде да знам...То ако знам къде бях, ама там кабели няма, да знаете, никакви кабели няма...

 -Ами върза ли кабелите – попита шефът.

          -Абе кви кабели бе, ти ако знаеш какво е там...

          Кметът отвори докрай капака. Отдолу се оказа старо, отдавна неотваряно мазе. Може би е било склад на ресторанта. С пистолет в ръка кметът тръгна надолу. Дървената стълба скърцаше зловещо. Пуснаха прожекторите. Не мазе, ами цяла история. Бутилки, изгнили бурета, ръждясали синджири и обръчи. Рафтове, две тенджери, край които стърчеше черпак. Тъмно блестеше голяма дамаджана. И тишина.

          Старо мазе, в което кой знае от кога не е влизал никой. Но тия останали бутилки, прашлясали, хванати от паяжини и пепел, трябваше задължително да се проверят.

          Такава находка едва ли се е случвала и на археолозите.

          Трегера излезе и  изми пепеляка на чешмата пред гарата. Ей, друго е да погледнеш на света с очите на жив човек. Въздъхна тежко и влезе в бюфетчето.  Мазето зееше зловещо с  отворения си капак и от там идеше една позната до болка миризма на застояло, на влага и  усещане за страшна, зловеща и тъмна  самота. Още му се причуваше онзи тътен, който го смарзяваше там, долу. Приседна, облъктен край масата и започна да разказва. За графа и за змейовете нищо не каза. Поиска други ботуши, но болката в палеца не позволяваше нищо да се допре до него. По този повод обясни как в тъмницата на това подземие можеш да си хванеш палеца на крака с клещи. Хем без да виждаш. И като почнеш да стискаш, стискаш, докато стигнеш до старо мазе на стар ресторант. Естествено стана ясно, че проходите са така объркани, та човек не знае къде ще излезе. Ако въобще излезе. Сигурно някаква пещера има проход към шахтата и  мазето? Кой да ти каже в тая тъмница сред тия вековни паяжини?

          Някъде късно през нощта съпругът на Лили дойде да почерпи, родило им се бе момче.

          А бутилките бяха толкова отлежали, че наистина може да са останали от графа, но по сигурно от неговите наследници. Пък и какво значение има всичко това тъкмо сега...Освен това те бяха безотчетни, исторически, находки, та пиенето вървеше без пари.

          Според етикетите бяха на повече от четиридесет години. 

А кой, кога и защо бе затворил това мазе, накъде водеха тия подземни проходи, това сигурно знаеше само Графа, но него нямаше как да попитат. Пък и имаше толкова гари и кабели за сменяване, та едва ли щеше да остане  време за такава нова среща.

На Сашо Трегера му дадоха болнични, да му зарасне палеца, защото бе контузен при трудова злополука.

А злополучният ботуш остана там някъде в потайностите на подземията.  

Иначе после редовно си носеше каската, и даже имаше мощен водонепроницаем фенер.

 

Георги АПОСТОЛОВ