nabore.bg

Литературен мегдан

Поетична антология „Народна младеж”: Стихове от Добри Жотев

Свиждане

 

През двете решетки две мокри очи:

„За това ли дете съм родила?”

ти, рождена, ти, моя, мълчи, не плачи,

не плачи, ей така, усмихни ми се, мила!

 

Запази си сълзите! В очаквани дни

 ще разбием врага ненавиждан -

то ще бъде победа и радост, - а ти

 без сълзи ли ще бъдеш на светлото свиждане?!

 

Пасторално

 

Ти, моя свободна, ти, родна страна,

с гуслари, певци, кавалджийчета боси,

от детство до днес, песнопойна страна,

в сърцето си знойно те нося.

 

Та има ли песен за весели птици,

мълвеж на пшеници, вървеж на жена

 и днес да не трепкат в гусларските жици,

в кавалите, родна страна?

Прижуря ли пладне, дълбоко в ръжта

 без отдих блестят и свистят паламарки

 и пеят жътварки, и жари скръбта,

по-жарка от слънцето жарко.

Настане ли вечер и здрач притъмнее,

полята от песни и хлопки кънтят

 и все не разбирам девойки ли пеят,

далечни звънци ли звънят.

Веднъж ли съм ставал в зори, а навън

 припевки за обич разбуждат покоя,

веднъж ли съм слушал в предутринен сън

 как звънкат двоянки в усоя.

 

Да, има ли плач на разсъхнали спици,

звънтеж на окови, сълзи на жена

 и днес да не стенат в гусларските жици,

в напевите, родна страна?

Дълбоки напеви, ковани из път,

прорязал нощта на робии незвани,

пропити с дъха на хайдушката смърт,

с копнежа по утро мечтано.

 

Ти, моя свободна, ти, родна страна,

с гуслари, певци, кавалджийчета боси,

от детство до днес, песнопойна страна,

в сърцето си знойно те нося.

 

Буйният вятър

 

Буйният вятър над буйните ниви бушува.

Буйният, южният вятър бучи.

Тътнат дълбоки гори, небеса се издуват,

свирят опънати жици, земята ечи.

 

Буйният вятър гърми - с вечността разговаря.

Мои приятели, всички навън,

вън посред вятъра, там, до един в надпревара,

вън посред ясния пролетен полет и звън!

Тъй го обичам, че цял от плътта му обвеян,

крача и сещам как в мене светът

 все ще звучи, как не ще във света да изтлеем,

сещам как няма, как няма за живия смърт.

Нищо, че нявга ще легна на смъртния одър.

Вий не скърбете, а пейте тогаз!

Пейте, че живият, чул песента на живота,

все ще копнее по нея и жив ще съм аз!

Жив ще съм аз и край мене събрани, недейте

 в скръб да държите надгробни слова!

Тъжен е тоя обичай - другари, недейте,

тъжен е тоя обичай - помнете това!

 

Вместо надгробни слова - по-добре замълчете!

Дума не думайте - само за миг!

В кратката бистра безмълвност да слушам морето,

буйния вятър, на урвите дръзкия вик.

В кратката ведра безмълвност да слушам как нейде

 пеят моми и нивя като в сън ромолят,

там, зад поля, зад поля, сред гори необгледни

 в чистата вис как тръби пионерски тръбят.

В шеметна вис как сребро-самолети се реят,

как разговарят в усоя листа.

Вместо надгробни слова да послушам как пее

 живата реч, на живота безсмъртен речта!

 

Буйният вятър размята настръхнали гриви,

под простора бездънен, хвърчи.

Облаци бягат, земя и небе се преливат,

кланят се доземи буки, играят лъчи.

 

Слушайте! Слушайте! - Сякаш с ритмични копита

 тича земята сред грохот и зной.

Гледайте! Може ли в нас неспокойния ритъм

 смърт всемогъща да вкопчи във смъртен покой?

Никога! Никога! Клепки, когато притворя,

стисна ли устни, сковани от мраз -

пейте, че живият, грабнат от бързия пулс на живота,

все ще пулсира със него и жив ще съм аз!

Жив ще съм аз! Но, приятели мои, идете

 в село, при мама, че там

 тя ще върви нажалена със свещи и цвете

 всяка година, на всяка задушница, знам.

Тя ще върви, ще раздава пшеница, ще плаче,

както се плаче за роден, за свой,

ниско превита, ще моли светците да рачат -

там да дарят на душата ми вечен покой!

 

Щом я съзрете; кажете й - няма покойник!

Нека захвърли горящата лой!

Тоя живот заживял със душа неспокойна,

никой покой да не моли! Не искам покой!

Вместо задушници - всяка минута крилата,

ден, петилетка, понесени в ход,

вред да бележат несметните огнени дири

 не на смъртта ми - на моя безсмъртен живот!

 

Буйният вятър пламтящото слънце раздухва.

Гъст аромат над земята ручи.

В погледа все красота, а очите жадуват.

Мои очи, ненаситни на хубост очи!

 

Някога, казват, сърцето ще спре да работи.

Вие не вярвайте - пейте тогаз!

Пейте, че живият, пил красотата в живота,

жаден жадува по нея… и жив ще съм аз!

Жив ще съм аз и понесли ме тихо, недейте

 в гроб да ме сврете, под куп от цветя!

Мои приятели, родни другари, недейте -

как ще живея без слънце, без прелест в пръстта!

Ний не живеем - горим от искряща тревога,

хубост да има, хубост и смях.

Ний не живеем, горим!… Изгорете ме в огън!

В блясъци страшни да светя, да стана на прах!

После праха съберете в горящата буря,

както е още до жар нажежен!

Даже прашинка не слагайте в мъничка урна,

тясно е, душно е в нея, както във плен!

 

О, срещу буйния вятър хвърлете праха ми,

той да го носи нашир по света!

Дето съм бил под небето, навеки да бъда,

дето не съм - да отида, да бъда и там!

Има навред по света красота невидяна -

песни нечути, безценни сърца,

има дълбоки очи, планини, океани,

пътища бели, безстрашни човешки лица.

Всичко е наше, от нашата обич огряно,

всякъде нашият ум е творил.

Всяка прашинка от мен в красотата ще пламне,

всяка прашинка - звезда сред звезди ще гори!

 

Мои приятели, с мен! Вън земята ликува!

Там, сред пространства, люляни от звън и лъчи,

буйният вятър над буйните ниви бушува,

буйният, южният вятър бучи!

 

Балада за ожидането

 

И все навръх, на Новата година,

и все, когато вдигнем весел тост,

в душата идва спомен неповикан,

еднакво и величествен, и прост.

Среднощ. Покой пред сурвата година,

покой бездънен, както вечността.

И дядо, бос, в ръцете с празна крина

 сред стаята мълчи с безмълвността.

В огнището гори огромен дънер.

Играе в сенки ниския таван.

Дъхти на пруст, на размразени тръни,

на ръжен хляб, на слама и тамян.

А вън запяват: „Сурвата година,

да дава бог без мяра и безчет,

да има челяд, ябълки в градина,

сребро и злато, вино, смях и мед.”

И става песен снежната пустиня

 до небосвода леден, зведоок.

И дядо, вслушан, все така застинал,

издига тръпнещ глас: „Да дава бог!”

 

В очите му ожидането пламва

 и с пламък, неугаснал векове,

ожида хубост, радост неживяна,

и моли, и заклева, и зове.

И расне той, ръцете си протегнал,

от вечното ожидане огрян.

На раменете му огромни тегне

 и се разпада ниският таван.

И расне той, с дихание горещо

 обгаря ледения полумрак,

далечните звезди досяга с плeщи.

Но под звездите тясно му е пак.

Просторите заслушани разсякъл,

гласът му като съвест е дълбок.

И след гласа му безконечно ехо

 поема по света: „Да дава бог!”

„Да дава бог!” - надигат глас чукари.

„Да дава бог!” - надигат глас поля.

И тътне глухо с тях и проговаря

 скованата ожидаща земя.

 

Ех, дядо мой, в ръцете с празна крина,

пред мен си пак - все жив, тревожен гост.

… И все навръх на Новата година,

и все когато вдигнем весел тост…

 

Говори любовта

 

Аз ида като истинност, която

 огрява слепотата на душите ви.

Аз ида като чистота предвечна,

за да избистрям с нежна длан очите ви.

Аз ида като дишане, което

 се ражда с вас и вас ви ражда.

 

Не ме наричайте лъжовна,

когато в мое име лъжете!

Не ме наричайте продажна,

когато ме продавате!

Не ме притягайте във дрехата

 на вашата креслива чест!

Не ме преследвайте като престъпница!

Не пипайте цветята на духа ми

 с отровните ръце на завистта!

Не се ровете в чистия ми извор!

 

Аз водя по реките на кръвта ви

 победите на вашето безсмъртие.

И пея там.

И страдам тук.

В нетрайността си - трайна,

нетрайна - в трайността.

 

Окровение

 

Юлско слънце над ледна пустиня.

Ураган над притихнал боаз.

Ти пристигаш при мене - и жаден,

и задъхан посрещам те аз.

 

И от пориви смерч ни завърта.

Всичко става повеля и зов.

Кой е казал, че може да има

 втора, трета, четвърта любов?

Кой е казал? Пак нека си казва!

Ни съм втори, ни трета си ти! -

Всяка обич гори негоряла,

със лъчи неблестели блести.

Всяка обич е звън непрозвънвал,

нова истина, цвят нецъфтял.

Всяка обич е свят неизследван,

първо раждане, ек неечал.

 

Погледни, необятното мами,

в път ни мами, далечен и нов.

Моя млада любов неживяна,

моя първа любов.

 

Опиянение

 

Ликува оживялата жарава.

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Сред здрача на притуления дом

 рояк от сенки гали и огъва

 овалите на спящото ти тяло.

То трепка като лека мараня,

като капризен облак се мени,

като река дълбока се вълнува.

 

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Това си ти - копнеж родил копнежа ми.

нестихващ глас, неуморимо ехо.

Това си ти - жена!

Минава час. Минават часове.

Очите ми не се насищат.

Очите ми будуват.

 

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Магията на сенките стъмнява

 контурите на здрачното ти тяло.

Материята става дух.

 

Досягам те с невярващи ръце.

Духът е пак материя.

Материя и дух общуват.

 

Ликува оживялата жарава.

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Нежност

 

Нощта прегърна тишината и заспа.

Не знам по-ласкави очи от твоите.

По-милваща ръка не знам.

Под погледа ти будната тревога

 заспива укротена.

Под пръстите ти викащата мъка

 превръща се в добра човешка скръб,

по-хубава от всяка радост,

от всяко тържество.

 

Помилвай ме!

Аз минах много пьтища по тая пръст.

Научих много мъдрости.

Но досега не съм открил

 ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост

 от мъдростта

 да бъдем нежни!

Не знам по-галещо присъствие от твоето.

По-искащи обятия не знам.

Вземи ме в себе си!

 

Сила

 

- Ти в душата ми вече не си.

Не търси за милувка лицето!

Не търси!

- Аз не търся, търсят ръцете!

 

- Да, разбирам как много боли.

Но недей, не моли празнотата!

Не моли!

- Аз не моля, молят устата.

 

- И не чакай със жадни очи!

И не питай за мене, не питай!

Не плачи!

- Аз ли плача? Плачат очите.

 

Балада за единака

 

Изсмука слънцето снега от урвите.

Пропъди на веявиците воя.

Дъхти на пръст, на размразена пръст,

на корени, на злак, Вълчице моя!

 

Усещаш ли?… В земята бродят сокове.

По жилите пробягват жадни тръпки.

Бъди добра - не ме оставяй сам,

сред нощите ме мамят чужди стъпки.

А идат нощи, нощи! Неочаквано

 замайват ноздрите нивя орани.

Далечно биле с неусещан дъх

 гори гърдите като прясна рана.

 

Не чуваш ли? От бездната на нощите

 долитат гласове. Зове усоя,

зоват листа. Не ме оставяй сам,

не ме оставяй сам, Вълчице моя!

В такива нощи сплетените повици

 притягат гърлото ми в огнен спазъм,

изтръгват вой, сто века неумрял,

изтръгват зов, сто века неизказан.

На моя зов вълчица нейде в тъмното

 отвръща премаляла и ме мами.

Отвръща друга, трета… И към тях

 като насън повежда ме кръвта ми.

 

Тогава ти ме спри с милувки-мълнии!

Не спра ли, оглушал от повика и воя,

при себе си със нокти ме задръж,

със зъби ме задръж, Вълчице моя!

 

Неповторимост

 

Нищо днешно не ще се повтори!

 Остави да пътува дланта:

по челото ти - сън засънуван,

по косата ти - кацнала птица

 в тишината на лятно предутрие,

само миг преди полет,

по лицето ти - пряспа добра,

под приоблачен връх оцеляла…

 

Нищо днешно не ще се повтори!

Остави да пътува дланта!

Да запомни!

 

Като въздишка

 

Като въздишка беше всичко -

така жестоко кратко,

така безмерно щедро…

 

Не го изтривай в паметта си!

В жестоката му краткост

 погинаха безкрайности,

преди да са разтворили

 безкрая си пред нас.

В безмерната му щедрост

 умря огромно слънце,

преди да е изгряло

 на нашето небе.

 

Като въздишка беше всичко,

като въздишка беше.

 

Посвещение

 

Моя кротка жена, лекокръста,

непокорна жена, тежкокоса.

 

Моя ясна, най-истинска радост.

Тъмна мъка, до днес немъкувана.

Моя пълна със слънце победа.

Ослепяло от мрак поражение.

Мое цвете, у мен разцъфтяло.

Люта кама, в сърцето ми впита.

Мое бистро, безоблачно Всякъде.

Цяло в облаци Всичко и Всякога.

 

Моя кротка жена, светлоока,

непокорна жена, тъмновежда.

 


Поетът Добри Жотев

Поетът Добри Жотев

Младият Жотев

Младият Жотев

Шарж на поета от Теню Пиндарев

Шарж на поета от Теню Пиндарев

Шарж на Жотев, публикуван във вестник

Шарж на Жотев, публикуван във вестник "Стършел". Автор - Георги Чаушов

Добри Жотев (в средата) сред млади събратя по перо

Добри Жотев (в средата) сред млади събратя по перо

Снимката е от 11 ноември 1989 г. В клуба на писателите са Добри Жотев, Давид Овадия, Христо Радевски и др.

Снимката е от 11 ноември 1989 г. В клуба на писателите са Добри Жотев, Давид Овадия, Христо Радевски и др.