nabore.bg

Литературен мегдан

Поетична антология „Народна младеж”: Стихове от Димитър Ценов

Като човек на гара

 

Все нещо си отива, все нещо се завръща

 и в тъмни коловози отлитат всички дни.

И винаги разкъсват в посоки мойта същност

 с предчувствие за радост и болка, може би.

 

По-здраво ни събира, знам, всяко разстояние

 и често ни разделя най-близкия ни бряг.

Животът ни е вечно с неточно разписание,

с избързали мечти и закъсняващ влак.

 

И чувства изживени, като билети стари,

продупчени запращам с разсеяна ръка.

И може би изглеждам като човек на гара

 пред срещи и раздели и с вдигната ръка.

 

Един човек на гара самотно несамотен

 посоките събиращ във куфар овехтял.

Все някого очаква човекът на доброто,

защото вечно има приятел закъснял.

 

Ръцете ти

 

Дори когато друго нищо нямаш

 и нашата любов се слее с времето,

ела с ръцете си при мене само,

с последната им жар, ще те приема.

Обичах те заради тях, ръцете,

изтръпващи от болка и доверие,

треперещи във тишината двете,

в които толкова любов намерих.

 

Припев:

Ръцете ти единствено виновни

 за пламъка изгарящ помежду ни,

за чувствата във нас,

за нашата повест,

която с теб написахме без думи.

Ръце, аз само вас в света ще търся,

защото трябва нещо да ни свързва.

За миг ако отдръпнем нашите пръсти,

без огъня те могат да замръзнат.

 

Седмица

 

Кълбото размотават сиви делници,

отварят се врати и се затварят.

Изплитам паяжината на мойта седмица

 във своя ъгъл на света забравен.

 

От облаци небето е варосано,

по стълбата на въздуха се качват птици.

И обущарят подковава троснато

 подметките на дните ми наивници.

 

Дървото на живота разклонява

 и радва ни със птичите си сватби.

Миг от мига. И после пожълтява…

Откъснати пера и листи капят.

 

Живее всичко краткото си време

 и на подаръка преди да се нарадваш

 приключва празника и върху тебе

 тревата вдига острата си брадва.

 

Не можеш да излезеш извън рамката,

като портрет провесен на стената.

Животът ми люлее се зад рамото,

подобно свещ запалена под вятъра.

 

Внезапно

 

Изчезва лятото със дните си последни

 като трохи, които слънцето кълве с лъчите.

И клоните лъщят - тромпети медни

 засвирили пред сребърните ноти на звездите.

 

Минават хората понесли свойте сенки

 с лица като листа ответи, полусмачкани.

И ходим върху спомени по стелки,

които под нозете ни въздишат в здрача.

 

Преваляме следобеда като в платна на Рьорих

 и гонга на мига внезапно откънтява.

Нюанси сме от багрите, които си говорят

 и всеки следващ път палитрата сменяват.

 

На залеза реката в душата се обажда

 и вятърът гадае дланта на есенните клончета.

А облаците докосват със муцуни влажни

 гърба на хълмовете като малки кончета.

 

И тръгват хълмовете

 

Минават дървесата по халати,

които вятър кърпи със звезди.

Бродира лъч гнезда на тишината,

а в тях мълчание безсънно бди.

 

По грунда на небесното синило

 възлиза грак, над сенките кръжи

 и сякаш не е птичето ветрило –

излитат над дърветата души.

 

Дърветата лицата си набръчкват

 и в пушек губят своите черти.

А с бравата на златните им съчки

 отварят се небесните врати.

 

И тръгват хълмовете към безкрая

 с вихрушка от светулкови села.

Дъждът с прозрачните си пръсти вае

 антични фигури от време и мъгла.

 

Изворите на Струма

 

Под короните на лопени – царски скиптри,

потрепват кладенчета с мигли нежни

 като очи напръскани от слънчева палитра,

които вдън душата ми се вглеждат.

 

Дими платинен облак над летните лагуни

 и хлад библейски върху билото разливат.

Вървят митични същества –

                              елени с вдигнати муцуни

 като в гравюра залеза допиват.

 

На вятъра детето люлее се на глога

 със шапка пеперудена, с червеношийка тънка,

макар да бъде пратеничка тя на Бога

 навежда се и клюн допира до водата звънка.

 

С резец от водни капки реката кротко реже

 далечния си път под смях на синя хвойна,

към жаждата върви и с хладен дъх бележи

 растения и птици, на камък устни знойни.

 

До извор извор гледа с клепачите на клека

 и сякаш самодива сега към мен наднича.

Споделя мойта жажда прозрачна, пчела лека

 и от очите сълзи на радостта изтичат.

 

Трептене на крила

 

Птиците лежат отпуснати

 върху рамото на лятото

 и потрепват от предчувствия

 в сън за небеса крилата.

 

Ще се вдигнат. Накъде ли?

Ще възлезнат над тополите

 в диря облачна поели

 с клюн вселената проболи.

 

И над хълмове и къщи

 с дъх на жълти гроздобери

 после пак ще се завръщат

 път обратен да намерят.

 

В техните крила се вглеждам

(навигацията земна е).

Как обратно да се врежа,

като тях в мъгла от време?

 

Липите с жълти ветрила

 

По времето на панаирите

 липите с жълти ветрила

 разнасят вятърното свирене

 над керемиди и била.

 

Над кладенеца на небето

 ще дрънка птичето въже,

докато луди ветровете

 не го разполовят на две.

 

И уж заспивайки щуреца

 ще пробълнува пак на глас,

но ще усещаме резеца

 на каменоделец мраз.

 

И върху хълмовете – кончета

 дъжда ще дърпа сто юзди

 да прекоси звезди и склонове

 пред прага ми да допръхти.

 

В дърветата като фенери

 ще търси лятото места

 убежище да си намери

 в една липа до пролетта.

 

Ловяхме рибите

 

Тогава беше лято и нанизваха

 щурците свойте песни от сено.

И сенките ни към реката слизаха

 в душите със манистено зърно.

 

Опиваше ни лятното блаженство

 по хълмове, вървящи на възбог.

И слънцето тъй чорлаво на детството

 изсипваше горещия си рог.

 

Тогава яхнал охрена вихрушка

 бях вкопчил пръсти в грива от звезди.

И виждах към целта като препусках

 как вятър на баирите цъфти.

 

Нагазвахме реката с голи глезени,

ловяхме рибите като мечти,

но те изплъзваха се с люспи звездни

 в смеха трептящ на летните води.

 

Играта на мечтите ни остана

 заключена в душите с таен код.

И ако случи се мечта да хванем

 отново пускаме я на живот.

 

Запролетена равнина

 

С бразди е равнината начертана

 опънати към слънчевата вис.

И птицата от утрото обляна

 във полет учи се на краснопис.

 

И храсти като пуканки разпукват

 заспалите доскоро цветове.

Изписват кълнове зелени букви

 на влажни черноземни редове.

 

Настъпва нещо ново, нещо бяло!

Разкрива ручей тайната на глас,

че всеки земен порив е начало

 и ни увлича с топлата си власт.

 

А равнината будна и квадратна

 пред погледа като писмо расте.

И почерка зелен и непонятен

 ще трябва всеки да си разчете.

 

Жълта роза

 

Стоеше с истината си бодлива

 възлизаща по златните лъчи

 и отдалеч главата й красива

 скорците обладаваха с очи.

 

И на стеблото крехката мелодия

 звучеше писана върху деня.

До късно будна виждах я да броди

 да изпревари ранната слана.

 

Един ден чух, че розата заминала

 в глас на синигер скрита на възбог.

И шепата под нея пръст изстинала,

защото всичко има даден срок.

 

Сияние видях над пчелните милувки,

край корена и съхнещи листа.

Тя бе събула жълтите обувки,

за да премине във дъжда.

 

Мъгла и слънце

 

Мъглата със димяща бяла грива

 пасе зърна на стъпки под прозореца,

а дървесата са ездачи сиви

 с листата като месингови шпори.

 

А шапки на града са старите кубета,

които плуват между глухи здания.

Там гдето има скупчени врабчета

 от топъл дъх мъглата е продрана,

 

като врата към някаква надежда

 и ангели с крилата си прозрачни

 размахват сребърните си одежди

 и към трона слънчев се възкачват.

 

Мъгла и слънце - вечното двуборство.

И кой ще бъде сетната омега?

Мигът и мене упорито ме оспорва,

а аз с дъх на врабче оспорвам него.

 

Врани в дъжда

 

Дъждът завърза тази нощ дърветата

 с въжетата за кея на нощта.

Те фосфорно върху вълните светнаха,

поръсени от пепел на звезда.

 

Забили под прозореца ми котва,

листа кръжаха - сребърен пасаж

 от риби… Бавно се подготвят

 да отпътуват във море от гваш.

 

Като моряци се катерят врани

 и се налива въздуха със грак.

И есента е пристанище заляно

 от звездни кораби и миден мрак.

 

Дърветата са кораби във здрача,

пронизани от капки светлина,

а сутринта са само голи мачти

 с разкъсани от вихъра платна.

 

Непознатият

 

Не вярвах на очите си. Видях човекът,

като пастир сред стадо от бакърни листи,

с лице като листо измачкано в пътеката

 за дрехата зашито - кръпка истинска.

 

Мъдрец ли древен или звезден пратеник,

прозрял на думите цената, не говореше.

С бръчки като пукнатините на земята

 той бавно се изкачваше нагоре.

 

Към себе си обърнат, захвърлил сто богатства

 бе спрял за дъх с товар от мисли строги.

И аз изтръпнах. Лудостта е бягство

 от спомен в спомен и от болка в болка.

 

Събираше сълзите на дърветата премръзнали

 и камъка на своя ден търкаляше с умора,

докато не го премаже без съзнание за възраст.

Безсилният раздаваше на силните опора.

 

Той искаше да каже нещо за живота,

но викаше в затвора на душата си.

За всички луд, допрял ухо безсънно до дървото

 опитваше се болката да чуе на земята.

 

Димитър ЦЕНОВ (1941-1989)

 


Димитър Ценов е роден е в София през 1941 г. Израства без родители, в домове за сираци. Завършва висше образование в СУ „Климент Охридски”, специалност „Право”. Още като ученик е в литературния кръжок на вестник „Средношколско знаме”. Публикува стихове в целия ежедневен и периодичен печат в България. Бил е редактор във вестник „Народна младеж”. Участва със свои стихове в поетични книги (антологии) на издателствата „Български писател”, „Народна младеж” и „Отечество”. Има издадени няколко книги със стихове и проза за деца. Автор е на стотици стихове за песни, изпети от Лили Иванова, Емил Димитров, Васил Найденов, Йорданка Христова, Доника Венкова, Мустафа Чаушев, Маргарита Хранова, Росица Кирилова, „Щурците”, „Сигнал” и др. Работил е като редактор в БНР и издателство „Отечество”. Умира през 1989 г. И след смъртта му продължават да бъдат създавани песни по негови стихове – „Живот за мига”, „Хората се срещат”, „Слънце мое” и др. Посмъртно е публикувана книгата му със стихове „Приятелите винаги остават” (2003). Носител е на много литературни награди.

Димитър Ценов е роден е в София през 1941 г. Израства без родители, в домове за сираци. Завършва висше образование в СУ „Климент Охридски”, специалност „Право”. Още като ученик е в литературния кръжок на вестник „Средношколско знаме”. Публикува стихове в целия ежедневен и периодичен печат в България. Бил е редактор във вестник „Народна младеж”. Участва със свои стихове в поетични книги (антологии) на издателствата „Български писател”, „Народна младеж” и „Отечество”. Има издадени няколко книги със стихове и проза за деца. Автор е на стотици стихове за песни, изпети от Лили Иванова, Емил Димитров, Васил Найденов, Йорданка Христова, Доника Венкова, Мустафа Чаушев, Маргарита Хранова, Росица Кирилова, „Щурците”, „Сигнал” и др. Работил е като редактор в БНР и издателство „Отечество”. Умира през 1989 г. И след смъртта му продължават да бъдат създавани песни по негови стихове – „Живот за мига”, „Хората се срещат”, „Слънце мое” и др. Посмъртно е публикувана книгата му със стихове „Приятелите винаги остават” (2003). Носител е на много литературни награди.