nabore.bg

Литературен мегдан

Поетична антология „Народна младеж”: Стихове от Борис Гуляшки

Притча за моето поколение

 

И след всичко, на което ни учиха, ние допуснахме, че са прави;

И това не ни направи по-уверени, напротив, направи ни по-предпазливи;

И поискахме да разберем до къде се простират нашите мисли;

И видяхме, че те се простират до там, до където Те ги допускат;

И че са верни също до там;

И тогава пожелахме, пожелахме, пожелахме да се усъмним;

И си спомнихме всички неща, които можеха да ни разколебаят;

И се оказа, че те се наричат: достойнство, родина, родители, обич;

И поискахме да викаме;

И ни казаха: “Устата ви още миришат на мляко”;

И ние тогава им казахме: “А вашите миришат на мухъл”;

И никога след това Те не можаха да ни простят миризмата си.

 

Улица “Милиционерска”

 

“Милиционерска” се казваше улицата.

И на нея, на един шести етаж,

в една стая пълна с музика,

и с изглед към “МВР – гараж”

 

в светлината на два реотана

 и една дежурна кола

 аз поисках с теб да остана,

ти – да бъдеш с мен пожела.

 

И останахме ние. И всичко

 беше ужким много добре.

Само дето ни стряскаше писъка

 на коли от гараж Ме Ве Ре.

 

Само дето си казвахме: – Боже,

колко хора живеели в грях.

…Само дето си мислехме: Може би

 ти и аз не сме като тях.

 

* * *

 

Изхаби се тази любов. Като стара стена се изрони.

Изцапа се цялата, напука се цялата, милата.

Не издържат вече нейните стари подпори.

Вратите – затваряни кротко – ронят парчета мазилка.

 

Духа в тази любов. Застоиш ли се, ще измръзнеш в нея.

Пукат ставите. Ревматично е. Как се издържа

 без светлината на слънцето, което навънка беснее,

щом то не стига до нея, щом вътре в нея е тъмно.

 

Тъй се радвах на тази любов, че е станала с мене.

Тръгвах към нея на пръсти. Ей така, да не я разтревожа,

да не би да усети още по стълбите, клетата,

че изглежда, всеки за всеки е само една невъзможност.

 

Изхаби се тази любов. А пък, Бога ми – хубава беше.

Съвсем се напука, изрони се – ех, защо тъй небрежно живеем!

Засега да не бутаме нищо. Засега да не палим и свещи.

Ако се срути, който е вътре, ще остане завинаги в нея.

 

Видение на площад “Журналист”

 

                    На родителите ми

 

Гледах как кротко към колелото

 на трамвая те си вървяха:

той – преметнал през рамо сакото,

тя – смалена, повяхнала.

 

Гледах как той ръка й подава,

до релсите смъкнал се с мъка.

Към бордюра я води. Тя преминава.

И след това го измъква.

 

Идва трамваят. Трамвай за безкрая.

Те се качват. Вътре е празно.

Вратите със съсък след тях се затварят.

“Тръгнаха…” – както е казано.

 

Жив съм

 

Събуждам се и първо гледам

 дали съм в своето легло.

В него съм. Не съм на плочника.

И излинялото ми тяло

 все още не е оградено с тебешир.

 

* * *

 

Заспиваш кротко във косите си.

Отнема те от мен съня –

най-ненадеждното прикритие,

в което чакаме деня.

 

Зад него някак упорито,

мъчително те търся аз.

Любима, питам, скъпа, питам:

какво ни свързва в този час,

 

в този мрак и в тази стая,

в света, във времето напред,

щом няма как да разгадая

 най-беззащитното във теб.

 

При теб…

 

При теб съм, която съм лъгал,

защото все пак те обичах.

Люби ме и нежно, и дълго,

любимо не мое момиче.

 

Люби ме. Тъжно е всяко

 желание, дето се сбъдва.

Кой знае какво ни очаква

 и какво започва тепърва,

 

кой знае какво ще се случи,

какви ветрове ще ни веят…

Люби ме, люби ме напук, че

 толкоз хора без обич живеят.

 

А утре след първия ъгъл

 ми помахай: “Чао, Гуляшки”…

Това е. Тъпо е. Дълго е.

Пияно е. Малко е страшно.

 

Номер

 

Бюрото си ако не бях разчиствал,

едва ли всъщност бих го и открил.

Ей тъй – без име – съм си го записал.

На близки хора сигурно е бил.

 

И ето ме – стоя и се ядосвам,

и иде ми да изкрещя на глас:

“Шейсет и пет – тринайсет – осем осем,

какво по дяволите става с нас?”

 

Къде ме е отвеял суховея

 на мойте мисли? Как съм издържал

 и как така съм свикнал да живея

 без теб, когато с тебе съм живял?

 

А пък и ти, кажи, какво ти коства

 да се обадиш в някой празен ден?

Шейсет и пет – тринайсет – осем осем,

нима не помниш нищичко за мен?

 

Нима сме се забравили взаимно?

Нима за ежедневния покой

 един познат е станал анонимен?

…Познаваш го, не знаеш кой е той.

 

Какво ще правим утре

 

Какво ще правим утре,

какво ще правим утре,

какво ще правим утре?

Чуйте,

всеки час

 изпращащи се хора,

в последните минути,

“Какво ще правим утре?” –

          се питат покрай нас.

 

Утре е далече.

Утре е отдавна.

Какво ще правим утре? – как да разберем?

А трябва, страшно трябва да знаем постоянно

 с какво ще е запълнен следващият ден.

Кафета. Ресторанти. Приятели. Познати.

От работа на кино. От киното у вас.

Последни новини.

Събития. Преврати.

“Какво ще правим утре?” – пита нечий глас.

И не какво ще искам,

какво ще изоставя,

и не за състояние, за миг, за интерес,

не, няма ли пак сляпо да ни задължава

 за утре туй, което сме правили до днес,

за утре, утре, утре –

кажи какво ще правим?

Измисляме по нещо, привидно делови.

И тръгваме смутени, но с мисъл, че навярно

 ще може утре всичко

 да се промени.

А утре може просто някаква държава

 да експлодира в някакъв неориентиран час

 и някой страшно сам,

на който ще му трябва

 поне една подкрепа от някого от нас,

да чака да му кажем: “С тебе сме от утре!”

 …Но утре, утре, утре,

в привечерния час,

пред топлите си входове,

в последните минути,

какво ли ще си кажем, разделяйки се с вас?…

 

Песничка за надеждата

 

Надеждице мила, надеждице сладка,

защо си, надеждице, толкова кратка,

защо си, кажи ми, така уморена,

така угнетена, така ужасена?

 

Кой те срита по пътя? Кой поиска насила

 да отнеме духа ти? Разкажи ми го, мила,

че какво ни остана в тоя остатък

 на живота ни кратък, ама толкова кратък,

 

та това да не можем във времето смътно –

поне да си кажем “Надежда…” предсмъртно.

 

Борис ГУЛЯШКИ (1945-2007)


Борис Гуляшки е роден на 14 ноември 1945 г. в София. Завършва гимназия в София и право в Софийския държавен университет. Първи поетични публикации прави във в. Средношколско знаме” и сп. „Родна реч”. Член е на литературния кръжок към къщата-музей „Николай Лилиев”. Работи като журналист – репортер и редактор във в. „Народна младеж”, редактор и зам. главен редактор в сп. „Наша родина”, редактор в сп. „М” и в сп. „Шок дайджест”, завеждащ отдел „Култура” във в. „Отечествен фронт”, редактор във в. „Наздраве”, в. „Новини ” и в. „Ние, мъжете”. Автор е на книгите „Изгорели букви” (1982), „Оркестърът приключи” (1989), „Зараснали илюзии” (1996), „Пясъчен часовник” (2001), „Животът ми…” (2005) и „Клинична пътека” (2006). Борис Гуляшки е сценарист на анимационни и документални филми. Автор е на поетични произведения. Умира в на 16 декември 2007 г. в София.

Борис Гуляшки е роден на 14 ноември 1945 г. в София. Завършва гимназия в София и право в Софийския държавен университет. Първи поетични публикации прави във в. Средношколско знаме” и сп. „Родна реч”. Член е на литературния кръжок към къщата-музей „Николай Лилиев”. Работи като журналист – репортер и редактор във в. „Народна младеж”, редактор и зам. главен редактор в сп. „Наша родина”, редактор в сп. „М” и в сп. „Шок дайджест”, завеждащ отдел „Култура” във в. „Отечествен фронт”, редактор във в. „Наздраве”, в. „Новини ” и в. „Ние, мъжете”. Автор е на книгите „Изгорели букви” (1982), „Оркестърът приключи” (1989), „Зараснали илюзии” (1996), „Пясъчен часовник” (2001), „Животът ми…” (2005) и „Клинична пътека” (2006). Борис Гуляшки е сценарист на анимационни и документални филми. Автор е на поетични произведения. Умира в на 16 декември 2007 г. в София.