nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Подвигът на поета Дамян Дамянов (втора част)

(Продължение)

 

За литература и за поезия говорехме много рядко, а повече за жени и сълзите на страданията ни. Но заедно с тези разговори нерядко ми разказваше и за една от неговите големи любови още като студент. Тя била с десет-петнайсет години по-голяма от него. Но на 19-годишна възраст се влюбил в нея и още не можел да я забрави (по-късно ме запозна с нея). Желаел я всеки миг и това ненаситно чувство не изчезвало нито за миг. Постоянно искал да я вижда, да я прегръща, милва и целува. Да й говорел неспирно колко много я обичал и желаел, макар че била вече омъжена. Защото изпитвал болезнена нужда някой да го обича и той да обича. „Сигурно съм станал секс-маниак, – каза веднъж, – но какво да правя? Такъв съм. Ще отида при нея и ще й кажа: „Студено ми е. Искам да се гушна при теб. Приеми ме отново.”

Но защото бях чувал и за друга негова любов с някоя си М., аз го апострофирах: „Нали М. беше голямата ти любов? Коя е сега пък тази Л.?” Той направи гримаса, махна с ръка и рече: „Не, не. М. я искам само като жена и нищо повече. Просто да спя с нея и толкоз. Докато Л. обичам душевно и телесно. Тя е много фина. Много шик жена. От старата аристокрация – с финес, с маниери и с красиви лафове. И много чете. Всичко знае и всичко разбира. Голяма жена. Бомба жена!”

И че тази тема никога не излизаше от устите ни, недоверчивите могат да се убедят от следния автограф, който Дамян ми беше дал заедно с една от книгите си: “Живей така, че…” – сборник есета, отпечатана през 1969 година. Тогава, макар и с по-късна година от разказваното по-горе, той написа с едрия си и четлив почерк: ”На Станко, милия – Съдбата на жените, за поезията и нашите партизански години. С обич, Дамян. София, 5 август 1969 г.”

От този кратък текст всеки може да си направи извода за верността на горното и посоката на нашите разговори, действия, постъпки. И най-вече – какво се криеше зад израза “…нашите партизански години…”, както и цитиране на прякора ми “Съдбата на жените”.

Нерядко, когато баща му бай Петър – художник, всяка привечер ходеше да го вземе от редакцията и отведе вкъщи, аз тръгвах с тях да ги изпратя донякъде или отивах в дома им на улица “Доспат”. Ала и тогава разговорите ни не спираха за това-онова, а бай Петър само ни слушаше мълчаливо и рядко отваряше дума за нещо.

Все по това време Дамян отпечата нова стихосбирка “Като тревата” – джобен формат, със синя обложка. При една от редовните ни срещи в редакцията на списание “Пламък” ми я подари и надписа: “На моя Станко. За поезията, за приятелството и всичко останало. С обич, Дамян. 24. ХІ. 66 г., София”.

Един подиробед заварих в редакцията при него едно момиче – тъничко, слабо, високо. Стоеше стеснително изправено пред бюрото му и мълчеше. Запозна ме и научих името му – Надежда Захариева (бъдещата наша поетеса, съпруга и майка на трите им деца). Била от Сандански и също пишела стихове. Но едва представил ме и Дамян ме помъкна навън в коридора, с познатия си предлог, че имал да ми каже нещо много важно. Момичето се почувства неудобно и още по-стеснително наведе глава, присядайки на единствената табуретка пред бюрото му, прилежно очаквайки завръщането ни. Когато излязохме в коридора пред стаята му, стиснал ме здраво под ръка, Дамян започна да ми заразказва, че момичето: било скромно, добро, честно. Но много бедно. От многодетно семейство. И както вървели досега отношенията помежду им, работата отивала към женитба. Затова да съм търсел музика, кумове и… започна да се смее щастливо, какъвто не бях го виждал никога досега. Като укроти баълбукащия си смях, той запита за мнението ми: харесвам ли го, одобрявам ли решението му за женитба. Разговори на тази тема бяхме водили десетки пъти. Още повече, че само преди няколко дни ме беше накарал да потърся в моя стар квартал “Иван Вазов” някаква студентка, с която се „бъркал” от известно време. Била много хубава, умна и също влюбена в него. Да съм я намерел на посочения адрес, защото нямала телефон, и да съм й определил спешна среща с него. Можех ли да откажа такова нещо, и то баш на Дамян? Метнах се на трамвая и след десетина минути тръгнах из блоковете на квартал “Иван Вазов” да търся адреса на студентката. Намерих го с голям зор, но… момичето го нямаше. Решихме на другия ден да отидем двамата. Затътрихме се пак с транвая, но и този път момичето го нямаше. При слизането ни обаче един от двата асансьора внезапно спря и ние се заклещихме между етажите. Близо час стояхме и мучахме в теснотията от притеснение. Не можехме да се измъкнем от “карцера”. Чукам, ритам, блъскам вратата, викам – няма кой да ни чуе и спаси. Още малко и Дамян ще препадне, а след него и аз с моята клоузтрофобия (токът беше спрял и поради това не можехме да се измъкнем от кабината). По едно време някаква жена, която изкачваше стълбите, чула виковете ми и като разбра каква е работата, започна да ми обяснява през тясното счупено прозорцче на вратата къде да съм бръкнел зад предпазната дъска със спирачките, кое колелце как и накъде да съм дръпнел и… вратата щяла да се отвори, без да чакам идването на тока. Замушках ръце като слепец, търся, пипам в тъмното, докато най-сетне докопах нещо и взех да го опъвам. Наистина спирачката освободи, вратата се отвори и аз полетях навън с псувни към Дамян, задето предния ден, а и сега, му бях уидисал на акъла да търся тази негова студентка, без да ми каже в кой блок, вход и етаж да я диря, нито фамилното име и т.н.

И сега поиска същото. Да съм разгледал момичето в стаята му (Надежда Захариева), да съм го понаблюдавал, поговорел и провокирам с моите кодоши. После да съм му кажел какво да прави с него – да се жени или да му бие дузпата. Върнахме се в стаята и както често бивах безцеремонен и надменен с жените, а друг път дебелашки шеговит, но без да загубвам психологическата дълбочина, която преследвах, аз запитах момичето какви стихове пише, откога, печатало ли е вече някъде и пр. То ми отговаряше сухо, наскърбено и едносрично, когато изведнъж изплещих, преминавайки на ти:  „А влюбена ли си в Дамян? И винаги ли пишеш, когато си влюбена?” Зададох въпросите си със закачливо предизвикателство, защото исках по погледа, по отговора му, по реакциите и интонациите да подразбера, както искаше Дамян? И най-важното: дали е искрено в отношенията си към него, твърдейки му, че било влюбено в него, станал вече любим поет на цяла България и пр. Затова и не ми беше безразлично за коя от многото му “свалячки” ще се ожени моят приятел, коя ще бъде бъдещата майка на децата му и т.н. Но момичето изведнъж стана от табуретката, източи дългата си суха снага, изгледа ме с гневен поглед и отговори  троснато: – „Вас какво ви интересува това?” Дамян се почувства в небрано лозе и очите му се замятаха ту към мен, ту към момичето. Тогава промених закачливо-ироничния си тон и отвърнах с най-добрия си и сериозен човешки глас, минавайки на вие: – „Дамян ви представи като поетеса. А един поет изразява състоянията на душата си само, когато обича. Когато се вълнува. Когато страда, ненавижда или се възторгва. Всеизвестно е, че всеки поет пише с огън и кръв, но само, когато е истински влюбен. Затова ви запитах.”

Тя нищо не отговори. Ала усетих, че от този момент у нея се всели стаена неприязън, която едва ли някога щеше да се замени с топли, приятелски чувства, дори  ако станеше жена на Дамян. И така излезе. И до днес двамата с нея питаем стаена неприязън един към друг…

Скоро след това Дамян наистина се ожени за Надето, както вече я назовавахме между близките. Всеки ден тя го водеше до работата му, а привечер го връщаше обратно в дома им на улица “Доспат” 26. Извисена над него почти с две глави, тя бдително и неотклонно го следваше навсякъде и с жертвена преданост вършеше съпружеските си задължения. Много от общите ни приятели и колеги с Дамян приемаха като знак на висша добродетел и обич постъпката й, приемайки да се омъжи за Дамян, с неговото тежко и невъзвратимо телесно увреждане. Но тъй или иначе, макар и вече семеен, Дамян непрекъснато изпитваше болезнена нужда да бъде понякога сам и далеч от денонощното си родителско и съпружеско опекунство, пък макар и само за час или броени минути.

Не знам дали с друг е имал тази приятелска споеност, която съществуваше между нас през тези години. Но и след женитбата му с Надя, щом идех при него в редакцията или у тях, той моментално скачаше и заявяваше, че искал да останем само двамата, та да ми кажел нещо “много важно”. Женската тема и сега присъстваше в разговорите ни. Но това вече не беше важно. Защото друго съществено съображение стоеше над него, което не разбираха нито родителите му, нито Надя – неизтощимото му желание да общува с хората, близките, колегите и приятелите си. Искаше от тях да поеме малко живителна глътка въздух, след като от малък всички те – родители, бавачки, а сега и съпруга, денонощно го обдъхваха само с техния си дъх. Затова искаше да усети собственото си разкрепостено дихание на независим човек и да сподели с  някому своите вечни “тайни”. Искаше да превърне в притежание своето собствено небе на човек и поет, под което можеха да бъдат само тези, които той обича и го обичат, вън от чувствата на родителите и на жена му. Скърбите и радостите си, навярно, той беше споделял с тях милиони пъти. Но те са звучали пред тях по един начин, а съвършено по друг с мен или с други негови приятели. Затова търсеше откуп от родители и жена, срещу свободата да го оставят поне за минутки с мен или други, в които вярваше или обичаше. Защото не приемаше мисълта да бъде постоянно привързан като корабна котва единствено към тяхната плът, ръце, думи. Потребни му бяха и други свободни простори, където на воля, макар и за броени мигове, можеше да се отмори, да въздъхне, да скрепи духа си с друг нему подобен и през тези мигове да полети или потъне в други пространства, в които животаът го беше вкоренил. С една дума, независимо от своя недъг, който подобно на Прометей го държеше постоянно привързан към оковите на близките си, той искаше досег и с други човешки длани, както и взор в други човешки очи, и в други духовни ценности. Облечен в едни и същи дрехи, колкото и изящно да стоят върху тялото на човек, в определен момент всеки иска да ги запокити нанякъде и да остане съвсем гол. Мисля, че такова чувство преследваше и Дамян – да остане поне само за миг разсъблечен. Но не пред очите на родителите и на жена си, а и пред други. Един от тях, струва ми се, бях и аз, пред когото за кратък миг той можеше да получи тъй необходимата му глътка свободен въздух.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

                                          (Следва продължение)


С неизменната цигара

С неизменната цигара

Поетът и съпругата му Надя. Фотоархив - Тодор Славчев.

Поетът и съпругата му Надя. Фотоархив - Тодор Славчев.

Височайша среща - Надя и Дамян при Тодор Живков. Вдясно е председателят на БАН академик Тодор Павлов.

Височайша среща - Надя и Дамян при Тодор Живков. Вдясно е председателят на БАН академик Тодор Павлов.

Семейство Дамянови в пълен състав.

Семейство Дамянови в пълен състав.