nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Подвигът на поета Дамян Дамянов (първа част)

Приятелството ми с поета Дамян Дамянов започна през 1964 година. Бях изпратен при него от Радой Ралин да му предложа за печата мои стихотворения. Чувствувах, че още ниско стоя под високите върхове на поезията и се дръпнах. А и като знаех с какво могъщо присъствие стоеше в нея Дамян, още повече се смалявах в своята стеснителност да му се представя. Накрая се реших и със заклещено сърце хлътнах в редакцията на вестник ”Народна младеж”, където след стихосбирката му ”Ако нямаше огън” той беше вече нашумял до небесата от всеобща читателска обич и  преклонение. Седеше сам зад бюрото си вляво от вратата, потънал в цигарен дим. Пристъпих напред с почтително кимане, отронвайки с пресипнал глас, че ме изпраща Радой Ралин. Подадох му шест къси стихотворения и щръкнах над него, в очакване дали веднага ще ги прочете, или ще ме отпрати по познатия начин: ”Обадете се за резултата в края на идната седмица!”, за да се превърне после в другия месец, в по-следващия, докато накрая на автора му писне, теглейки на ум една дълга ругатня към безсъвестния редактор. (А аз не можех да търпя такива главозамаени типове, затова мигом им затварях вратата, за да не стъпя повече при тях.) Дамян пое свитъка, погледна ме през очилата си с големите си красиви очи, после се взря в мен и започна да чете, издавайки тежко и шумно дишане. Докато отмахваше едно по едно от стихотворенията, углъбен в тях, не изпущах из очи изражението на лицето му. Отброявайки наум до колко цифрено число изчита всяко стихотворениие, исках чрез това да разбера дали изобщо  възприема нещо от тях или само симулира, че чете. И най-важното – дали ги харесва? Гледах го стаен, напрегнат и с неприкрита смръщеност. Мислех си: „Ако това малко човече напъхаш в млекарски гюм и перчемът му дори няма да  се види. А каква поетична сила пулсира в кръвта му!?! Колко тъмни хребети от човешка мъка осветяват поезията му и колко сподавени вопли излизат изпод всеки негов стих!?! Но как се спасяваше, милият, от оковите на вкостената си сакатост с това свое крехко и прегънато тяло? И в какви бразди засяваше зрънцата на мощния си поетичен дух? Спомних си как няколко години преди това с моя стар приятел – Ангел Колевски (бащата на днешната писателка Диана Димих и един от някогашните сътрудници на вестник ”Стършел” заедно със състудента си по право Радой Ралин) през една мъглива зимна вечер присъствахме на поетичен рецитал на Дамян в Клуба на културните дейци в София на улица ”Раковски” 108, изнесен от моята тогавашна близка приятелка, актрисата Сия Челебиева. Двамата с Ангел седяхме на най-задния ред на балкона и през претъпкания до задушаване салон от стотиците почитатели на поета, едва смогвахме с крайчеца на очите да гледаме към сцената с пиано, заслушани в рецитаторския глас на Сия. Нямаше свободно място човек да хвърли дори карфичка – толкова препълнено беше навсякъде. Слушателите стояха със затаен дъх от силното въздействие на поезията, сякаш отгоре им се изсипваха водопади от звезди. И най-задрямалите сетива се пробуждаха с ободрени сили за нов подтик към тревожния си живот, устремени за градеж и себеутвърждаване. Никога преди това не бях присъствал на подобен поетичен рецитал. А сега чувствах как раздробената ми и винаги помрачена душа се огалва като от топла длан на обичан и скъп човек. Възраждащи въздишки и бурни възторзи се разляха върху стотиците слушатели, когато след рецитала поетът започна да слиза по стълбите от балкона, подкрепян от баща си. Лишен от недъга си сам да се движи, сега той търсеше със смутен израз крепкост в своя жертвен родител. Това беше свещен плен от обич и себеотричане между баща и син, от която обвързаност никой не можеше да ги раздели, освен смъртта. А аз, израсъл от малък без майка и баща като кръгъл сирак, тази картина на неразривна споеност между двамата ме разтърси до плач. Сакат, гърчав, немощен, си виках на ум, но той има своя жертвен баща. С такъв родител и аз бих носил тежкото си житейско бреме. Какво от това, че ходя, тичам, танцувам с момичета, изкачвам върхове и слизам в падини, когато душата ми постоянно е овъглена от самота и тъга. Имам уж в излишък физически сили за движение и градивен порив, а съм в постоянен гърч от душевни страдания и тъга. Няма за очите ми никакви светли друмища, защото мъката винаги лежи просната като стъпкано гущерче върху камък. Пък и имам ли яркия поетичен талант на Дамян ведно с преклонението на почти целия ни народ, даряващ го с толкова обич, внимание, почит и нежност? Ако той е сакат в тялото, аз пък не съм ли дваж по-изтърбушен в душата? И кое по-силно от двете може да изтръгне страдащия от земните окови – тялото или душата – Ако Дамян беше пленник на инвалидното си тяло, не бях ли и аз окован в ръждиви пранги със своя изтерзан дух?

Дамян прочете стиховете ми, надигна главата си към мен и ме запита с трудно разбиращия му се говор: „Защо сте толкова тъжен?” Подкосиха ми се краката. Защото същия въпрос ми зададе при подобна среща и знаменитата ни поетеса Елисавета Багряна, когато в редакцията на списание ”Септември” бях дал на поетите Вътьо Раковски и Найден Вълчев няколко други мои стихотворения за печат. След седмица Вътьо ме повика и каза, че прочели стиховете ми, одобрили някои от тях, но Багряна искала да ме види и говори с мен. Това ме хвърли не в радостно възбуждение, а в притеснено недоволство. Какво щеше да говори с мен легендарната поетеса? Да ме назидава в дилетантското поетично творчество, или да се възторгва от стиховете ми? Не приемах първото, не вярвах и във второто. Още повече, че не обичах разговори на такава тема, защото криех, че пиша стихове. Защото и Багряна изрече същите си думи, с въпроса: „Защо сте толкова тъжен? Та вкарайте малко слънчице в стиховете си. Светлинка. Вие можете да станете голям поет…”

Така беше и сега. Какво да отговорех на Дамян? Можех ли да му разкажа за всичките си страдания и смъртни ужаси, които бях преживявал от детството досега? Затова го погледнах с многозначителна застиналост и отроних на въпроса с въпрос: „А вие защо сте тъжен? – Докато той мълчеше смутен от внезапния ми въпрос, незнаещ какво да отговори, аз продължих вместо него – Защото двамата с вас сме едноклетъчни братя на страданието. Тътенът на живота е оглушаващо силен и не е за нашата душевна крехкост…” Исках още нещо да му кажа. Но както обикновено постъпвах в подобни случаи, внезапно протегнах ръката си за довиждане и мълчаливо напуснах стаята. Той само додаде зад гърба ми: „Обадете ми се пак!..”

Не го направих. Но около два-три месеца след това във влака за Бургас преживях неочаквано вълнуващо събитие. В купето бяхме само няколко пътници и две студентки. Едно от момичетата разгъна вестник “Народна младеж” и се зачете в литературната притурка “Пулс”, която неотдавна беше започнала да излиза под редакцията на поета Владимир Башев. Към него приближи глава и другото момиче, което също се зачете в нещо. Но точно тогава, от обратната страна на вестника, видях отпечатаното ми стихотворение “Цветя”:

Поднесох й букет цветя.

От най-хубавите цветя

на земята.

Нецелувани още

и непипани от ничия

човешка ръка.

Тя не ги прие.

Изкуствени рози

стояха във вазата,

сложени от друга ръка…

На утрото тя изхвърли

бутафорните рози

и поиска моите цветя.

Те бяха вече увехнали.

Е, няма какво да крия: силно се изненадах и зарадвах. А чак, когато скоро след това се завърнах от Бургас, се срещнахме с Дамян, от който момент започна нашето неразделно приятелство, продължило до смъртта му в продължение на тридесет и повече години.

Година-две след запознанството ни, Дамян вече се беше преместил на работа като редактор в списание “Пламък”. А тъй като редакцията се помещаваше в Съюза на българските писатели, който беше близо до квартирата ми, не минаваше ден да не отида при него на приказки. Обикновено щом влезех в стаята му, задимена от неспирното му пушене, дори когато имаше посетители при него, той се надигаше от стола, здрависвахме се и веднага излизахме в коридора под предлог, че има да говорим нещо много важно. Ако пък биваше сам, тогава оставах при него да си говорим. Най-често там заварвах колежката му Димка Каролева – племеница на поета Димчо Дебелянов и съпруга на известния литературен критик проф. Стоян Каролев, която беше също моя добра близка. Вечните ни приказки с Дамян бяха, разбира се, за душевните ни и физически страдания. Но аз винаги успявах с усърдна ловкост да прехвърлям темата към жените, които неизчерпаемо привличаха мъжкия  нагон на незадоволения, но пък и неизтощим поет. Несекващите му мераци обикновено завършваха с някакво ново Донжуанско приключение със студентки или позавехнали вече мамички, при които контакти Дамян беше ненадминат осъществител. Едва ли имаше ученичка, студентка, млада или по-стара жена от онова време, да не изпитваше към него острастено желание за сърдечна и сексуална близост). Къде и как правеше контактите си с тях – не уточнявахме. Приемах разказите му за достоверни, а той себе си – за “висша класа любовник”. Така беше почти винаги при всяка наша среща в продължение на години.

                                       

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

                                                                      (Следва  продължение)


Дамян и Надя с родителите на поета. Фотоархив Тодор Славчев.

Дамян и Надя с родителите на поета. Фотоархив Тодор Славчев.

Отляво надясно: Станко Михайлов, Дамян Дамянов и министърът на културата Георги Йорданов

Отляво надясно: Станко Михайлов, Дамян Дамянов и министърът на културата Георги Йорданов

Поетът Дамян Дамянов

Поетът Дамян Дамянов

Къщата в Сливен, където Дамян е живял до 1953 г.

Къщата в Сливен, където Дамян е живял до 1953 г.

Съпругата на Дамянов и спътничка в лириката - поетесата Надежда Захариева

Съпругата на Дамянов и спътничка в лириката - поетесата Надежда Захариева