nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Подвигът на поета Дамян Дамянов (четвърта част)

(Продължение)

 

Важното бе да се стигне до върха. Да види живота от висината, която Дамян не познаваше досега. Може би беше изкачвал стотици пъти други високи етажи. Но е правил това всякога с асансьор или носен на гръб. Но със собствените си сакати нозе, едва отлепвайки ги от земята след всяка своя стъпка, със слабите си и полуизвити ходила, никога. Затова буквално при всяка негова стъпка, издигаща го с едно стъпало все по-нагоре и нагоре, аз го призовавах да не спира. Дишането му стана като на локомотив пред баир. От челото и по бузите му нямаше вече роса от пот, а се стичаха истински вадички по врата и надолу към гърдите. При все това исках да осъзнае, че с оръжието на волята и духа той брани своя живот на свободен, силен и независим човек. Да разбере, че себенадмогата е най-победния възторг от всички човешки завоевания. Да почувства, че само долу на земята е мрака, а горе, във висината е светлината към  която всеки трябва да се стреми. Това не беше мое религиозно или някакво друго убеждение, а душевно проявление на бодростта, чрез която човек трябва да се противи на пречките и връхлитащите отгоре му злини. Исках Дамян да възсияе от радостта, че сам е изкачил с вкостените си нозе шестте етажа на моята таванска стаичка и да погледне през едноокото ми прозорче Витоша със София в нейното залезно подножие. Исках да го видя смаен, учуден, поразен от възхита и изпълнен с нови подбуди за своя благословен поетичен труд. Да презре у себе си срама, че не може с нечия помощ да пристъпи крачка. Обратното, че и без ръката на ближния и на бастуна си може да изкачи всякое стъпало. Исках при всичките му помръкнали радости от тежкия кръст, с който съдбата беше обковала с ръждиви пирони цялото му тяло, да разбере, че и с това свое садистично бреме той може да преброди света, но… само чрез презрението си към него. Исках да изправя и сблъскам злината на съдбата му със самия дух на победата. Да осмисли болестта и немощта си чрез усилието на превъзмогата и неумората у себе си, с които съдбата го подлагаше на такива тежки изпитания. Затова крачка след крачка, дъх след дъх, въздишка след въздишка изкачвахме и все изкачвахме всяко следващо стъпало. Спирахме за миг, докато отдъхне. Докато ме погледне с красивите си очи. Докато прелея в него от моите сили, и наново повдигахме крака. Чудно, неповторимо и велико бе това и за самия мен – катерене по стълбищните преградия към висината на шестия ми етаж. Затова неговата победа приемах и за своя. След всяка крачка, направена с пресъхнала уста и изцеден дъх, в Дамян умираше смъртта и се разнасяше тътенът на победата и тържеството.

Най-сетне неотстъпната угроза беше сломена. Стигнахме до вратата на тавана и влязохме в стаята ми. Тежките окови, влачил ги с години, бяха вече разкъсани и захвърлени от самия Дамян. И за моя смаяност той моментално се устреми към едноокото прозорче. Вече не вървеше, а буквално ме влачеше и изтръгваше по-скоро да стигнем до прозореца. Стигнахме и… тогава той се отпусна от мен и улови за дървената рамка: сияещ, величав, красив, могъщ. Целият беше облян не от пот, а от кипеж на радостта и възторга, че беше достигнал до прозореца сам. Че високо под скованите му нозе беше целият град с покривите и комините на къщите. Улиците с дрънчащите трамваи под нас. Потокът от хора, сновящи към пазара и обратно. И небето над нас – огромно, светло, необятно, сякаш единствено тук бе вечното царство на живота и свободата. Какъв велик миг! Да достигнеш сам до неговото сияние, за което цял  живот си копнял, но никога не си могъл да го доближиш. И не от слабост, а от страха на родителите му. На бавачката му от малък. А сега вече и от преданната му жена Надя. Онова, което беше родено чрез сила и воля да притежава и да радва сърцето му, сега беше пред него – в очите, в ръцете, в душата му. Въздействието от гледката под нас и срещата му със самия живот затрептя като искра от трепет на щастие. Усещах, че за него вече няма да има падане, лежане и чакане на подадена ръка, която да го изправи и поведе пак според своята воля, а не тази на Дамян. И за да се убедя в това, оставих го на прозореца да гледа, а аз седнах на стола си. Тогава отроних дълга, лъжливо-провлачена умора, произнасяйки:

– Ох, майчице, аз каталясах, а ти откъде взе тази исполинска сила да изкачиш на един дъх шестия етаж?

Това беше лъжа, разбира се. Но облагородяваща и активизираща го за още по-енергични действия. Защото бях решил да направя с него още нещо – да го накарам сам да отиде от прозореца до кревата ми и да седне на него. Беше ми потребно да направи това, за да го отблокирам напълно от страха и да пристъпва вече дори без бастуна си. Така, че очаквах нови плодове на победи от Дамян, затова веднага му казах какво да направи. Той се задържа за миг с едната си ръка на перваза на прозорчето и като я пусна, тръгна към кревата ми с леко клатещи се стъпки. Пак сам и пак без ничия помощ! И пак усмихнат и сияещ от щастие, че можа да го стори сам. Като прекоси тези два-три метра, той седна и олюля тялото си назад от набраната енерция. Но бързо я овладя, надигна се и седна приведен, гледайки ме с поглед на осъзнало подвига си дете, надскочило влакова бариера. Лицето му издаваше пулсиращи изблици на енергия и желание за нови победи. А през това време вътрешно вече закроих нови планове, че ако всеки ден бъда с Дамян, но напълно изолиран от близките му, ще възвърна вървежа му (Така бях правил някога с племеничката ми Юлия – дъщеря на сестра ми Мария от Бургас, която до четиригодишна възраст не можеше да върви поради вродената си болест. Но системно и в продължение на половин година занимание накрая проходи). Затова бях уверен, че ще успея да разкъсам и Дамян от сковаността, при цялата му тежка телесна увреденост. Можеше да се поклаща и да залита. Да тепа и да разперва страхливо ръце. Но непременно щеше да проходи сам и без бастун. Знаех това и го чувствах с цялата си интуитивност. И когато споделих намерението си пред него, казвайки му, че ще проходи, ако всеки ден правим разни упражнения, тогава той ми сподели:

– Станко, като малък аз ходех самичък. Движех се без никой да ми помага. Но веднъж на една поляна, където играех с други деца, паднах и майка ми уплашено изпищя, мислейки, че е станало нещо лошо с мен. Но този неин вик така ме стресна, че оттогава вече не мога крачка да направя без чужда помощ – и той закри лицето си в рукнало ридание. Просълзих се и аз и се впихме в братска прегръдка. А когато се успокои, продължи: – Ако не бях паднал тогава и ако мама не беше извикала толкова силно от своя родителски страх, сигурно и досега щях да мога да ходя сам…

Зарадвах се, че прозрях, което обмислях вече да правя с него, и това, което ми разказа. Потвърди се още веднъж истината, че действията на вътрешния живот у човека съдбоносно зависят от външния, но чрез физическите и психическите му проявления. Затова почти веднага го накарах да се изправи от кревата и да пристъпи към мен на стола. Той послушно изпълни командата и тръгна. Ала когато наближи до мен, аз моментално станах и отстъпих назад към вратата на дългата си стая, приканвайки го с махащи ръце и думи да дойде при мен (точно така, както някога правех с племениците си Златка, Емил, Данчето, Олга, а после и с двамата си сина Венцислав и Владислав). Дамян се закова за миг на мястото си пред стола, после бавно, предпазливо се завъртя около себе си и направи първата крачка, после втората, третата. И пак така смеещ се от радост като дете, че е успяло да се превъзмогне. Тогава го прегърнах и казах:

– Ей, мъж, видя ли че можеш, а? Отречи сега, че не си гигант!

Очистени от страхове и съмнения дойде време да го заведа у тях и двамата пак заслизахме надолу по стълбите – стъпка по стъпка, крачка по крачка. Но това вече не беше толкова мъчително и страшно за моя приятел, нито толкова изтощително. При все това и сега пак хитрувах. Стоейки ежесекундно нащрек, аз се поотдръпвах малко от него, изричайки, че ръката ме е заболяла, на която е висял и ме е дърпал през цялото време, докато сме идвали одеве към мен и сме изкачвали стълбите. Той отрони едно “Извинявай, Станко” и продължихме да слизаме. А с това целях да го активизирам още повече към самостоятелни действия.

Така продължихме, докато слязохме на улицата. След това прекосихме “Христо Ботев” и отидохме на трамвайната линия № 6, която беше точно пред моя вход наоколо 15-20 метра. Дойде трамвая и се насочихме към първата врата, откъдето ни наблюдаваше ватмана. Подкрепяйки го отзад, аз леко го прибутвах напред към стълбите, подвиквайки му:  “Качвай се спокойно, аз съм зад тебе. Но се дръж здраво за дръжката”. А всъщност аз никак не го държах и подкрепях. Просто докосвах гърба му едва-едва, колкото да усеща допира ми и да не го е страх, като го оставях сам да изкачи трите стъпала до платформата на трамвая. Така и стана. Мислейки, че го държа, макар и с пухтене и тежко дишане, Дамян започна да изкъчва стълбите, държейки се здраво за лъскавата месингова дръжка. Когато изкачи последното стъпало, мигом скочих зад него и седнахме на общата седалка, освободена от други пътници, щом видяха, че единият от нас е инвалид.

След десетина минути слязохме на близката спирка между булевардите “Скобелев” и “Христо Ботев”, където наблизо беше тихата и красива улица “Доспат” с белогреещите високи и гъсти брези. Стигнахме до жилището му, където ни посрещнаха баща му, бай Петър, майка му, леля Надка и жена му Надя…

Така страхът на поета беше победен чрез подвига на силния и борбен мъж, наричан Дамян П. Дамянов.

А как сред нощ в Москва избавих жена му Надя от нетърпимия й зъбобол. Как приспивах Дамян само за няколко минути и още какво друго бях правил за него и за семейството му безбройно пъти след двата му опита за самоубийство, това нека разкаже самата тя. Аз бях дотук....

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

                                                                         (Край)


Грамофонна плоча с поезията на Дамян. Изпълнява актьорът Стефан Гецов.

Грамофонна плоча с поезията на Дамян. Изпълнява актьорът Стефан Гецов.

Един от многобройните автографи на поета за негов читател.

Един от многобройните автографи на поета за негов читател.

Станко Михайлов - приятел и биограф на стихотвореца от Сливен.

Станко Михайлов - приятел и биограф на стихотвореца от Сливен.

Бившият министър на културата Георги Йорданов често се срещаше със земляка си Дамян Дамянов.

Бившият министър на културата Георги Йорданов често се срещаше със земляка си Дамян Дамянов.

Един от некролозите за смъртта на поета.

Един от некролозите за смъртта на поета.

Eдин от популярните фотопортрети на поета Дамян Дамянов

Eдин от популярните фотопортрети на поета Дамян Дамянов

Семейно сутрешно кафе

Семейно сутрешно кафе

В минути на добро настроение

В минути на добро настроение