nabore.bg

Разказ

Познавахме се покрай децата си. Моят внук и нейният

син бяха в един и същи клас на престижно софийско

училище. Дъщерята и зет ми са доста заети, та понякога

се налага аз да ходя на родителските срещи. Така се

запознахме с тази млада жена на трийсет и шест години

и с две деца – със син на четиринайсет и момиченце на

девет. А сега се срещнахме случайно в едно учреждение,

където всяка от нас беше отишла да върши своя си работа.

Поговорихме малко на стъпалата на сградата, после и

двете си погледнахме часовниците и решихме да изпием

по кафе в барчето на същото учреждение. Разбира се,

заговорихме за децата, но за разлика от друг път темата не

я оживи. Обикновено тя говореше за сина си и за класа с

ентусиазъм, намираше винаги за какво да похвали детето

си, беше доволна от дружбата му с моя внук и още две-

три деца от семейства на интелектуалци, намираше, че

си е намерил подходяща „хранителна“ среда, както се

изразяваше тя и поощряваше събирането на малката им

компания. Моят внук беше приятел на сина ѝ, но рядко

ходеше на общите им събиранията.

– Как е Митко? – попитах – Всичко наред ли е?

Тя дълго бърка с лъжичката кафето си без да е слагала

захар и когато ме погледна, очите ѝ бяха насълзени.

– Ами, не е добре. И ние покрай него.

Помислих си, че се е разболял, но тя продължи:

– Вие не знаете ли, да не би Мишо да не е поканен?

– Къде да е поканен, – попитах аз. – Какво е

станало?...

– Нали знаете – започна тя, – в техния клас учи и синът

на... – и назова известната фамилия на светска двойка.

Знаех го като факт от внука си, но нищо повече.

– Та, синът им сега навършва петнайсет и е поканил

малък брой избрани деца на рождения си ден във... – и

каза името на известен и скъп ресторант. Направил го

е специално пред целия клас в едно от междучасията и

Митко е сред поканените. Децата са го наобиколили,

започнали да му честитят, той казал: „Сега ще ви донесат

нещо да се почерпите“, а към групата на поканените

добавил: „предупреждавам – подаръците – в злато“.

Изненадах се. Вече бях чувала от внука си, че

съученикът им има по двайсет лева всеки ден джобни

пари и че срещу заплащане праща съучениците си да му

купуват това-онова от близката будка със закуски, но това

„подаръците в злато“ наистина ме шокира.

– И какво стана, – попитах аз, – Митко отиде ли?

– Не, разбира се, но по-неприятното е това, което се

случи у дома. Митко си дойде, съобщи ни за поканата и

поиска от нас да съберем пари „поне за едно синджирче“.

Баща му онемя. После го попита знае ли колко струва в

момента един грам обработено злато и какво означават за

нас тези пари, добави нещо от рода „стига си се занимавал

с този фукльо, кой освен най-близките му хора ще му

подарява злато и откъде-накъде, да не би да завършва или

да е направил откритието на века, или да е син на арабски

шейх“. Опита се да обърне нещата на шега – хлапето не

е говорило сериозно, откъде деца на петнайсет, та дори

и на четиринайсет (колкото е и внукът ми, нали тръгна с

година по-рано) ще имат толкова пари. Но синът ми след

кратко мълчание просъска: „Омръзна ми все да нямаме

пари, другите как могат да си купят лаптопи, да носят

маркови дрехи, да ходят по чужбина във ваканциите, а ние

макар че са слабаци и четворкаджии, а вие за мене... само

едно „браво“ и скапани дънки и джунджурии от Илиянци.

Срам ме е да се покажа някой път до тях.“

И стана страхотен скандал. Наговори ни какви ли не

неща – защо му трябвало да е отличник, какво като сме

интелигентни, какво като баща му е млад професор, дори

кола като хората нямаме; що за професии имаме, поне

единият да беше доктор или търговец, или нещо свястно,

дори по телевизията казали, че по двайсет хиляди на

месец могат да се вземат, че и повече...

Мъжът ми слушаше и бавно ставаше все по-бял,

опитах се да спра сина си, но той ме погледна и ме посочи

с пръст – ти на две години една рокля си купуваш и ходиш

все във втора употреба. Като излъгах, че чантата си я

купила на симпозиума в Париж, Катето, скапаната Кати,

дето не може да събере две числа на ум, ми се изсмя, че

те видяла като ровиш във втората употреба до гарата... За

срам ме правите...

И тогава мъжът ми му удари шамар. „Майка ти не е

виновна, че ти лъжеш... Ако не ти харесваме, намери си

други родители.“ Щерката ревна, а Митко стана, грабна

си чантата, тресна вратата и отиде при баба си. Обажда

се майка ми, пита какво е станало, че детето е толкова

разстроено, затворило се и плаче. Мъжът ми мълчи, сумти,

аз надве-натри ѝ обяснявам скандала. На другия ден не

отишъл на училище, обадила се баба му, че е болен.

Да ви кажа, наистина беше като болен два-три дни.

Какво са си говорили с майка ми не знам, но след неделята

се прибра смачкан, намусен, но ние се опитахме да се

държим все едно, че нищо не се е случило, а Мариана

гледа брат си страхливо и не смее да го се доближи.

Седнахме да вечеряме, сипвам аз ядене и изведнъж

синът ми пита колко средно харчим на ден. Мъжът ми ме

поглежда и казва: „Да ти каже майка ти, тя върти парите“.

И аз казвам – „Най-много до двайсет, ако искаме да имаш

твоите десет на седмица, да си плащаме тока, парното,

телефона, интернета, телевизията, картите за транспорта.

А като поспестим малко си купуваме и книги. Пестим и за

ремонти, за дрехи, за лятото...“.

Той слуша и мълчи, а Мариана предлага да му даде

парите си от касичката, да си купел нещо... ако иска...

Ето това стана у дома покрай рождения ден на малкия

принц. Децата ми си шушукат насаме, синът ми не говори

с нас, но вече не ни упреква, че нямаме пари, нещо се

случи с него. Надявам се да го преживее, че не можа да

отиде на този велик рожден ден...

– Сигурна съм, – казах аз, – ще го преживее, но и ще

го помни. Детето ви расте, проумява нещата около себе

си, по детски наистина, но не се бойте, кризата ще мине...

Може дори да забрави.

Прибрах се и попитах внука си:

– Ти беше ли на рождения ден на...? Покани ли те

изобщо?

– Ти пък откъде знаеш? – попита той и се засмя –

Как ще ме кани, аз съм му под кесията, той се сеща за

мене само като закъса по математика и английски... Ама

иначе е готин, плаща като му пишеш домашните... Бизнес,

бабче. Айде, чао...

И тръгна по своите си работи

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА