nabore.bg

Литературен мегдан

Под ноктите ми дървеса растат

Под ноктите ми дървеса растат.

Косите ми се сливат със полето.

Разнищвам светлината в този свят,

във който съм приятел със поети.

 

И драпам – пеперуда на перде,

и пърхам в нишата на своя страх.

Щом моят ден е пълен със куплети,

куплетен свят за себе си избрах.

 

Очите вечер дращят по вратата.

Не виждам нищо повече отвън,

където някой пълни шепи злато.

Поетът пише стих във моя сън.

 

Поетът има собствена вселена,

в която няма място за лъжи.

Той сам е Бог и като Бог простенва,

когато дявол слънцето държи.

 

Когато като блуден син се връща,

нозете на баща си да целуне.

Когато майка му света напуска

и сетен път не може да прегърне.

 

Кога светът обърнат е обратно.

Богатите са стъпкали небето,

звездите слагат в джобове и банки.

Трохите сбира в нощите поетът.

 

И пак е весел, сит като щурче,

което свири, свири, не престава.

И пее с тънко, чувствено гласче,

което само Господ Бог му дава.

 

Все още дървените стълбове

 

Все още дървените стълбове подпират къщата.

Подхванат ли я дървоядите, на прах ще стане

и само стълбите – протрити  и оръфани,

ще лъснат голо – пръснати  дълбоки, сини рани.

 

В най-лютото на зимата свадлива, многолика

чешмяната брада ще глътне локвите във двора.

Висулки ще се мръщат в дъното на игленика

на слънчевите ласки, сълзливо ококорени.

 

Ръцете на лозата – куп таралежи  с ледни пръсти,

преплели  клони-паяжина, за да се затоплят.

Усукват корените змийски ветрове чевръсти,

до пролетта ще хвърлят океанска котва.

 

Все още дървените стълбове подпират къщата.

Духът на дядо е вграден  във всяка тухла.

Вселила се е баба в корените на огнището.

Дорде са там – не може никога домът да рухне.

 

Въздишка

 

Приятели,

забравихте ли ме,

приятели?

Заминах надалеч

и скъсах нишката.

Сега се причислих

към група наематели.

Закачвам вечер

на стена въздишката.

 

Приятели,

забравихте ли ме,

приятели?

Поне писма пишете –

глас в ефира.

А бяхме влюбени

във слънцето

мечтатели,

а бяхме пет ръце

пред чаша бира…

 

Децата са отрицание

 

Децата са отрицание

на своите родители.

Аз отричам целувките,

които са ме създали,

за да ги пресъздам

във нова обич.

Отричам ръцете,

които са ме хранили,

за да възпея моите,

които раждат хляб.

Отричам миналото,

за да създам бъдеще,

което ще ме отрече –

децата ми.

 

Първолета МАДЖАРСКА

 

 


Първолета Маджарска

Първолета Маджарска