nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Писателят Боян Болгар пребори участта си на инвалид

Не знам какъв житейски жребий е имал писателят Боян Болгар до бухналото ни приятелство през 1960 г. Но още отпреди това следях с буден интерес литературните му изяви, макар не всякога да получаваше за тях заслужено признание. Знаех, че в душата му лежеше бремето на постоянна тревога за читателския прием и оценка на всяка негова творба, защото през тези години те не бяха много. Нямаше и площадни празници за творчеството му, каквито тогава отреждаха само за определени номенклатурни „величия”. Беше някак все встрани, съзнателно незабелязван, но и сам ненатрапващ на сергиен показ плодовете на своя писателски труд. Само за известно време се повиши вниманието около оспорвания му роман „Близнаците” и това беше всичко. А последният „Само една крачка” дали изобщо беше споменат в литературните хроники, трудно е да твърдя.

Когато през 1962 г. замених бургаското си местоживеене със столичното, Болгар ме възнаграждаваше с приятелското си внимание и аз не отклонявах нито една негова покана да посетя дома му на ул. „Екзарх Йосиф” 22 в София. Обикновено ходех у тях през следобедните часове, когато двамата с жена му Надя присядахме в кабинета на писателя за дълги разговори пред чаша чай и домашен кекс. От подредбата му нищо не помня, нито влизах в другите стаи. Ала и до днес е врязано в паметта ми леглото. Помня го, защото веднъж Болгар ми заразказва с бавния си и топъл глас за свое тежко премеждие (след автомобилна катастрофа), с прибавки на някои детайли от жена му. Участта му на инвалид го направила за година-две неподвижен труп. Прикован на високото си легло персон и половина в средата на кабинета, поставено там специално заради страданието му, той лежал с месеци в пълна изнемога и неподвижност. Нямал никаква надежда, че ще се оправи, нито че отново ще седне на бюрото си над поредна своя творба. Но може ли истинският творец да не заглуши воплите на злощастието и да не разпръсне облачния прах на отчаянието, превръщайки страданието и нещастието в свои победи над изпитанията? Писателят знаел как да притъпи тежката си участ и да даде простор на напиращите у него гласове на герои, но физически бил вече заключен за своя свят. Тогава измислил специален дървен чин, който в мярката на леглото да се поставя над него заедно с пишещата му машина. Жена му Надя също беше безмерна с жизнеността и отдадеността си като негова съпруга и веднага пристъпила към осъществяване на изобретението. Когато било готово, поставили приспособлението в полегат ъгъл към подпряното на високи възглавници тяло на писателя и сложили отгоре му заредената с листове машина. Подчинен на волята си да твори дори в това състояние на пълна вкамененост, той месеци наред прекарвал над машината и пишел своите есета, спомени, разкази, пътеписи, проекти за бъдещи книги. А какво свещено място отсъждаше Боян Болгар за българския език и писменост може да се види от един случай, който бил преживял и който няколко пъти слушах по време на литературни четения. Доколко нетрайна и измамна може да бъде понякога човешката памет, днес тя сигурно е замъглила някои детайли и у мен след толкова години. Ала необичайното в този факт се е врязало в съзнанието ми незаличимо.

Писателят летял със самолет за някаква северна страна. Един от пътниците до него бил монголец. Дългото пътуване отегчило Болгар и той разтворил книга. Монголецът надникнал в текста и заговорил на руски. Когато Болгар пояснил, че е българин, спътникът му се втренчил в него и със застинала във въздуха ръка запитал:

– Българин?

Писателят кимнал и го изгледал учудено. Тогава монголецът скочил на крака. Постоял миг в някакво ритуално свещенодействие, после сторил поклон и изрекъл:

– След хляба само на човешката писменост е отредено правото на поклон и молитва! Аз се прекланям пред величието на вашата българска писменост, създадена от светите солунски братя Кирил и Методий! С техните букви пиша аз и моят народ. Приемете от мен и народа ми моя благослов и преклонение!...

Боян Болгар останал изумен от този странен израз на почитание на монголския си спътник към българските духовни светци. Почти просълзен от вълнение и гордост, че на десет хиляди метра един чужденец коленичил пред родната ни писменост под погледите на толкова пасажери, той не смеел да отрони дума. Поклонът бил като възпев на величието и светлината, които излъчвала българската култура в душата на монголеца и писателят изпитал тръпка, каквато никога не бил преживявал дотогава.

Да, небето придавало смисъл на най-ценното човешко благо – писмеността и това писателят не можел да отдели от никое Божие творение, нито да го сравни с какъвто и да е друг земен дар. И сигурно затова докрай той остана в плен на свещеното словесно послание, с което до смъртта си ваеше прослава на чистата човешка духовност.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател


След автокатастрофа Боян Болгар лежал неподвижен 2-3 години в къщи

След автокатастрофа Боян Болгар лежал неподвижен 2-3 години в къщи

Писателят като млад през 40-те години. Надолу са кориците на част от книгите на писателя.

Писателят като млад през 40-те години. Надолу са кориците на част от книгите на писателя.