nabore.bg

Литературен мегдан

Път за никъде

Разказ

 

Тя ставаше все по-затворена и все по-безразлична. Кога започна всичко не можеше да определи, но си даваше сметка за промяната в себе си. Всички живееха в някакъв стрес, в някаква луда надпревара с времето и събитията, в непрекъснато очакване на нещо и надбягване със слуховете. Като начало започнаха да сменят началниците и цялото обединение се изправи на нокти. Скоростта на промените не позволяваше дори да се запомнят имената и лицата им. Началниците от по-нисък ранг се побъркаха от въртележката, чудеха се пред кого по-напред да се подмазват. После се отдадоха на политически пристрастия и се замеряха с партиите си при всяко съкращение и назначение. Започнаха митингите. Кресливи тълпи разнасяха дървени бесилки с чучела, лепяха навсякъде безсмислени лозунги, карта на България, осеяна с черепи и живееха с мисълта, че правят нещо велико. Някакъв съмнителен поп нахлузи кубинки и започна да издига лозунги. Наелектризирана тълпа нахлу в библиотеката на държавно учреждение и започна да граби и да къса книги и документи, събирани десетилетия, а когато това им се стори недостатъчно, в коридора

на мозайката натрупаха голяма част от тях, запалиха ги и хукнаха другаде да изливат „градивната си ярост“. Беше смешно и тъжно, и жалко като в долнопробен водевил. Тя беше слушала от родителите си за подобно опиянение и едно отрезвяване, някога, много отдавна…

После дойде страхът от безработицата… След около година и половина – и самата безработица. Първо без работа остана мъжът ù. Беше като смазан – въртеше се по цял ден вкъщи, тичаше по различни обяви да търси рабо-

та, а там се подиграваха с него, дори някакво младо момиче го беше повикало с думите „Да влезе старeцът“, а той нямаше петдесет и пет. После тръгна на някакви курсове, които организираше Бюрото по труда, но тя беше доволна, защото престана да преживява, че той – квалифицираният инженер, е непотребен; започна да се среща с приятели, да купува вестници, да се интересува от политика. Тя реши, че и това е полезно за него и се зае да запълни празнината от неговата заплата.

Баща ù беше починал, но майка ù – мама Рени, както я наричаха внуците ù, все повече потъваше в някакво безмълвие, търкаше изкривените си пръсти, изпочупени някога в полицията, и гледаше с невиждащи очи през прозореца. Преди време, прибирайки се вкъщи, тя се бе намерила сред тълпа от въодушевени демонстранти, които носели страховита карта с черепите и се сблъскала лице в лице с човека, който никога не бе забравила и нямаше да забрави докато е жива.

Някога през 43-а той бе чупил кост по кост пръстите на 20 годишното момиче, макар че просто нямало вече какво да изстиска от нея. А после като че потънал в земята, говорело се, че е избягал. Сега се появил, и както

казваше майка ú, трепереща от възбуда, „Господи, същият, същият… Като го видях щях да умра! Господи, какво става, обяснете ми какво става!“ Никой нищо не можа да ú обясни. Увлечени в грижите си те дори не забелязаха как тя се сви, състари се, млъкна, погледът ú стана отсъстващ, ръцете ú механично се разтриваха една друга, спря да яде.

Дойде лекар, предписа лекарства, но те купиха половината от тях, защото нямаха пари и старата жена така си угасна без да разберат от какво точно – дали я уби срещата с онзи възкръснал инквизитор от демонстрацията, дали от безпаричието, което прекъсна лечението ú, дали от съзнанието, че тежи на децата и внуците си.

Младите се адаптираха по-бързо. В началото бяха изпълнени с очаквания, хранеха надежди, присъщи на младостта и неопитността, не усещаха как се рушеше един подреден живот, без да се гради нещо. Критикуваха, спо-реха, обвиняваха, приветстваха, не чуваха друг освен себе си, бяха опиянени от емоциите на тълпите, които изпълваха улиците. Но полека-лека започнаха да се оглеждат, да се затварят; започнаха да остаряват.

Синът ù беше потънал в работа, но им се обаждаше почти всеки ден, срещаха се понякога навън, близо до работното му място и за 10-15 минути изпиваха по кафе, като се откъсваха от света. Бяха много близки – майката и синът, тя гледаше младото му мъжко лице, посивяло от умора и безсъние, и се радваше, че той не я затрупва с оплаквания. Работеха двамата с жена му, но тя се страхуваше за тях, макар, че никога не го изрече на глас.

Дъщеря ù потъна в грижите за собственото си семейство, както всяка жена, която тича на работа и гледа две малки деца. Първите месеци след смъртта на баба си идваше често. Вадеше от чантата си пакетирани продукти и казваше набързо: „мамо, донесох ти малко, да не висиш по магазините…“ Посещенията ù ставаха все по-редки, обаждаше се по телефона: „Как сте, татко, още ли е такъв…“ Още беше такъв мрачен, изпълнен с вина, че не може да си намери работа.

В края на годината закриха и малкото, което беше останало от тяхното обединение. Когато каза на децата си, че вече е без работа още същата вечер дойдоха и двамата. Седнаха около масата, опитаха се да бъдат бодри: „Е, все нещо ще се измисли“ и макар че тя се усмихваше, сърцето

ú беше свито от напрежение и страх. В определения срок отиде в Бюрото по труда да се регистрира, там, докато поемаше попълнените формуляри чиновничката – младо намръщено момиче, грубо я попита: „Не бе, госпожа, не те питам каква си била, питам те какво можеш да правиш?“ „Всичко“ – бе отговорила тя. „На този адрес търсят чистачка за офис.“ Тя взе листчето с адреса и започна да чисти.

След пет месеца фирмата фалира и отново затърси работа. После започна да преписва на машина дипломни работи, да чертае, да чисти по къщите, да гледа почасово болни, деца… Не се притесняваше. Важно беше, че не гладуват, че не висят на ръцете на децата си. Мъжът ú стигна до точките на малка пенсия, страдаше, опитваше се да прави нещо, но не се получаваше. Връщаше се вкъщи, висеше пред телевизора с часове, без да може да каже какво точно гледа. Понякога ремонтираше дребни електроуреди на съседите, но спря, след като те започнаха притеснено да му подават стотинки или левче за услугата, като се стараеха да не го гледат в лицето.

Тогава се обърна към дома си – въртеше се около внуците, ковеше, чистеше тавана или мазето, опитваше се дори да готви, но повече седеше мрачен, правеше се че чете или с часове решаваше кръстословици. Рядко излизаха. Докато майка ú беше жива и двамата се грижеха за нея, а след смъртта ú, във внезапно зейналото свободно време се стараеха да не се карат, да не си подхвърлят неприятни думи или недомлъвки. От време на време се срещаха със стари приятели, но в повечето случаи само се канеха по телефона и все намираха причини да не отиват.

Един следобед дойдоха синът и снахата, седнаха в кухнята и след като сложиха бутилка и чашки на масата, синът се поокашля и съобщи:

 – Отивам с договор в Канада, засега за две години. Вземам и тях. – и кимна към жена си.

Настъпи тежко и напрегнато мълчание. Баща му пребледня, стана от масата, разходи се като че ли търсеше нещо, върна се и като се стараеше да изглежда спокоен, започна да разпитва – къде ще са точно, какво ще работи, ами жена му какво ще прави, а внукът – не е ли по-добре да продължи с училището тука…

Като останаха сами, тя дълго убеждава мъжа си, че това не е трагедия, хиляди хора заминават без договор, а синът – ето и договор за работа има; успокой се, животът си е техен, те не са малки, знаят какво правят. Но когато загасиха лампата, тя захапа възглавницата и дълго, мълчаливо плака.

Животът им потече в ритъм от писмо до писмо.

В края на първата година от заминаването на сина, дъщерята и зетят, от три месеца безработен, дойдоха в една съботна вечер и седнаха на терасата. Двете жени останаха в кухнята да направят набързо някаква салата. Както режеше лук дъщеря ù каза без да я поглежда:

– Батко ми е намерил работа, изпрати ми договор и документи, вече ги подписах, уредихме си и паспортите… – и понеже майката я гледаше застинала с ножа в ръка, добави: – Ти, какво? Отиваме докато тук нещата се понаредят, ето и Петър е без работа, а там ще работи, няма да сме сами, с брат ми ще сме заедно, ще можем да ви пращаме и по някой лев… Майко, моля ти се, разбери…

Тя разбираше, всичко разбираше, но сърцето ù се сви…

Когато излязоха на терасата, разбраха, че Петър беше казал вече на баща ù и видимо всичко бе спокойно. Заговориха за подробности около заминаването, защото се разбра, че те вече имат и билет за самолета в края на месеца.

А после, после дните се завъртяха като убийствена рулетка...

Един ден, след като дълго беше обикалял някъде, мъжът ù се прибра изморен и някак празен. Вечеряха набързо и като прехвърляше вестника в ръцете си, изведнъж изохка, побеля и почти припадна. Докато го товареха на линейката, лекарят от „Бърза помощ“ каза, че инфарктът не е толкова страшен, но общото му състояние не е добро и кръвното му налягане е много нестабилно. На втория ден го извадиха от интензивното, тя седеше на стол до леглото и държеше ръката му, а той я гледаше с огромните

си очи, като че ли търсеше по лицето ù отговор на своите мисли. През нощта получи масивен инсулт и след няколко часа без да дойде в съзнание почина.

Нито тогава, в болницата, нито на погребението можа да пророни сълза, сърцето ù беше като вкаменено. На четирийсетия ден помоли малката дъщеря на сестра си да дойде за известно време при нея.

– Сега съм сама, – ù каза – изведнъж стана широко. Моля ти се, постой малко при мене, пък и ти е по-близо до работата…

Момичето я целуна и още същата вечер се пренесе. Към края на седмицата дъщеря ù, цялата в черно, заедно с мъжа си и децата отлетяха.

Животът потече между две телефонни позвънявания. Децата ù се обаждаха веднъж седмично, ту дъщерята или синът, ту снахата или зетят. Не се оплакваха, но не криеха, че им е тежко; все я питаха как е, как е братовчедка им; молеха я да се грижи за майка им и момичето се грижеше. Полагаше усилия да я извади от вцепенението ù. За рождения ден ù подари булонка, малко обичливо пухкаво животинче; водеше я на концерти, на театър, викаше приятелките ù и те идваха, смееха се, смееше се и тя като си спомняха разни неща от миналото, но те си тръгваха и тя отново потъваше в очакването на телефонния звън и стъпките на племенницата си.

В края на първата година децата ù изпратиха първите долари и започнаха да ù пишат, че ще ù пращат редовно, за да може да отиде при тях поне за пет-шест месеца. Тя видимо се оживи, настъпващата зима вече не я при-тесняваше толкова, започна да учи английски – с френския нямаше проблеми, започна да рови исторически и географски енциклопедии и справочници, удивляваше се като дете на шокиращите данни и в апартамента започна по-често да се чува смехът ù, разходките ù с кучето станаха по-дълги. През пролетта децата ù изпратиха необходимите документи, тя отиде в посолството и много любезно ù обясниха какво трябва да направи. В края на април получи и билета.

Заживя с мисълта за предстоящото пътуване.

Една вечер, като се прибираха с булонката от разходка завари входната врата леко открехната. Бутна я с пръст и в първия миг сърцето ù спря – антрето беше пълно с разхвърляните дрехи от вградения гардероб, вратите зееха, стаите бяха обърнати наопаки, чекмеджетата измъкнати, на пода се търкаляше всичко, което можеше да бъде смъкнато, свалено или разсипано, в кухнята нямаше един буркан останал пълен, краката ù стъпваха на захар, сол, брашно, ориз; капакът на шевната ù машина беше счупен, а до нея се търкаляше кожената кутия, в която беше сложила билета и готовия си паспорт – и двете бяха накъсани на ситно. Крадците очевидно са търсили пари, но тя имаше само 20 лева от пенсията си, сложени в същата тази кожена кутия. Като сa видели билета и паспорта очевидно са продължили да търсят долари. А тя, по съвета на племенницата си, бе ги внесла в банка. Започна да се задушава като гледаше парчетата от билета и паспорта, обърна се и бързо излезе. Булонката се затича след нея. Вървеше, почти тичаше без посока като безпаметна, кученцето се разлая и тя го вдигна на ръце. Останала без сили се стовари на една пейка и също като при погребението на мъжа си не можа да заплаче. Изминаха часове, когато случайни хора видяха вцепенената ù фигура странно облегната на гърба на пейката, прегърнала скимтящата булонка…

Племенницата ù слушаше лекарят, без да усеща сълзите си.

– Госпожице, състоянието на леля ви е непредсказуемо, преживяла е шок. Боя се, че развоят на нещата не е добър…

– Но, защо, – питаше момичето – не казвате, че има нещо критично… – Докторът потърка ръце една в друга, попипа слушалката си, овесена на врата, погледна я в лицето и каза: – Тя, просто не иска да живее… Срещу това медицината е безсилна…

След една седмица я погребаха.

 

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА

 


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова

Новата книга на авторката.-

Новата книга на авторката.- "Всеки носи своя кръст". Сборникът с разкази се продава във всички големи книжарници. Може да се купи от издателство "АРИАДНА", площад "Славейков "№ 11, с 30% намаление.