nabore.bg

Литературен мегдан

Памет

Разказ

 

През 2014 г. няколко пъти ме се наложи да пътувам до гр. Пещера. Вече няма жп връзка с града и откъдето и да тръгна, винаги се налага да пътувам от Пазарджик до Пещера и обратно с автобус. Пазарджишката гара дълго беше в ремонт, (дори не съм сигурна, че е приключил) и често по неясни причини ми се налагаше да се прибирам вместо с бързия „Слънчев бряг“ с пътнически влак. В едно такова пътуване за София, на гара Септември, във вагона, в който бях, се качи възрастна жена с двама млади мъже и едно младо симпатично момиче. Двама младежи с раници отстъпиха местата си на възрастната жена и спътницата й, преминаха в другата част на вагона, а в страни до седналите жени, мъжете, които се качиха с тях, импровизираха нещо за сядане от големите торби в ръцете си. След като се настаниха, очевидно продължиха разговора си от преди качването във вагона, като през цялото време говореше възрастната жена.

-Знам го.Бяхме съседи. Не мога да кажа че бяхме приятели, той беше по-малък от мене, ама са имаха с големия ми син. Няколко пъти – два ли – три ли, едно след друго беше кмет на селото, нещата вървяха, хората не се оплакваха, работеха си, бяха доволни от земята си, гледахме и тютюн, добре вървеше. Ама се размътиха времената: минахме онова там с имената, възродителния процес, хората се бунтуваха отначало, някои си дигнаха багажа и тръгнаха да си търсят друго място… Пък при нас бързо утихна, все повече слушахме по другите места к’во става…

Като дойдоха промените, уж тръгнало добре, така казваха, ама скоро първо младите почнаха да си си търсят хляба далече от селото и останахме кажи речи все хора къде мойте години, па и направо стари хора. То, каква ти работа, най-вече тютюн гледаме, ама намаля тютюна, селото ни е планинско.Чат - пат идат някога туристи, гледат, напълнят кръчмата, па си тръгнат, няма нищо интересно. Па и как да дойдеш, няма с к’во, рейсовете са нарядко…То дето беше по-рано интересно или го няма вече, или овехтя - и кой да го гледа, да го оправи, направо се рути.

Почнаха да сечат гората, планината стана като човек с опадала коса, ама Родопа си е Родопа, пази си ни. Тогава за последно беше кмет моя съсед –и нещата вървяха все някак. После се мениха кметовете, друга власт, други кметове, ама другото си е същото.

Добре ама изведнъж и при нас планината се събуди, като че ли времето се намеси  – то е природа, не бяха баш такива дъждове по седмици, ама си валя с порой и бури, и едно свлачище, беше заспало, както викаха нашите старци, взе та се събуди и помете няколко къщи. Плъзна от високото и къщата на съседа ми, тоя дето беше кмет, не се срути, ама остана наполовина. Дойде човека да види бащиното му и дядовото му, па може и прадядовото му наследство на какво дередже е, попъшка, попъшка, па реши да прибере каквото е останало и кога натрупа малко пари, щото той вече мина шейсетте, от мене е по-стар – та като натрупа малко пари да струпа нещо като вила. Щото и той, жена му умря, нема работа, и сигур има къде десетина години как се премести в града при големия син – има ги двама, та да не се порути къщата съвсем, и те да дохождат, бащиния им е. Та доде да види каква е белята.

А къщата му се беше разбутала като резната с нож: едната стена беше паднала изцяло и одаята и половината от стълбището, та чак мазето се беше озъбило на голи тухли, а другото някак се беше запазило. И той до късно нощем рови къде с ръце, къде с мотика, к’во може да се използва, отделя го настрани. Работа като работа.

Ама един ден го гледам седи син зелен на голем дялан камък, дето за темел ги турят, седи, поклаща се напред – назад, а на скута си някакъв вързоп държи и му викам „К’во ти е бе човек, к’во става, това с майстор се вдига за седмица, призле ли ти?“, А той не продумва, гали на скута си нещото, вързопа, ама като че не вижда и не чува, отнесъл се нейде… И аз отидох въз него, да видя що му е.

- Ей т’ва тука – и той отгърна вързопа, показа се една щавена кожа, ама суха и корава като дърво, а под нея друга кожа с вълната навътре, ама вълната почернела и се сипе като трици, като я барнеш и каза“ - Ей т’ва тука е рода ми…, корена ми.  Тая книга е Библията и са записвали кой кога е роден, от коя и от кого, кога е умрял и от какво… Прадядо ми, - били са петима братя и две сестри, и прадядо ми бил най-големият, и тоя що бил след него - са посечени, че не склонили на друга вяра. Сичките от селото тогава били потурчени – да оцелеят. Колко са отказали, толкоз глави са отсекли. На живите, дето приели другата вярата раздали жито, щото голям глад било… Потурчени сме били. Прадядо ми, бащата на моя дядо се казвал Георги, а брат му – Димитър породени били. Георги бил най-големия, а след тях имало още трима братя и две сестри. Прадядо ми имал седем деца. И след като заклали двамата, за да оцелеят, другите взели турската вяра. Коренът ми е български…

Кажи сега, какви сме ние… Те са живели с оня си бог, ние си живеехме с тоя бог, а кажи, ми, каква ни е разликата – само дето тях ги заклали, а ние сме живи, но кръвта ни е и от тях. Това за цялото село ли ни е? Знай’ш ли ти от кои си, откъде ти е коренът? Аз моя го открих… На тез години… То… другите може и да не са знаели, и откъде да го знаят, кога сме ровили в темелите на къщата, само додавахме отстрани, дигахме нагоре…И от тати не съм чувал нищо, може и да не е знаел…Или не е искал главата да ни мъти…

Слушах и нищо не можех да кажа. Нищо. На сички от нашето село ни викат дьонмета*, имаме си и ходжа, идва от друго село веднъж на седмицата при нас, говорeше, че от край време все сме си турци, че сме дошли тука с турски кервани. Може и да е било така с някои… Но и аз видех: прадядо му Георги написал кога са децата му раждани, кога са раждани братовите му деца, не написал кога са го посекли. Някой след него написал кога са го посекли с брат му, завил е Книгата и я скрил под големия темел, надал се е някой да я намери… И я намери. Сеч е била голяма….

Кажи ми, със сеч ли иде бог, какъвто и да е, който и да е … Почвам да си мисля по-различно за ония, дето искаха да бягат от тука, други пък не щяха пък ги гонеха, едни си смениха имената, други не щяха… Слепи ли сме, кажи ми, бе, момиче, в една планина живеем, една земя тъпчем, кажи - какво да кажа аз на мойте внуци, ако речат да питат нещо – като двама са с български имена, а двама са с турски, а са от един корен, една кръв носят. Сичките хора са с червена кръв, сичките са от майка родени, сичките земята ни прибира, като му доде времето….  Може ли сичките хора, дето са еднакво правени, раждани и еднакво умират да имат различни богове… Защо са им … Кажи ми де, учена си. Или те се бият, па ние да теглим...

Момичето не отговори, само я погали леко по ръката. А всички покрай тях – мълчахме.

 

Дима НИКОЛЧЕВА-Дудулова

 

-----------------------------------

*дьонме – друговерец (турц)/


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова