nabore.bg

Литературен мегдан

Отчаян бунт

Разказ

 

Близо два часа Шопето, с официално име Петър Коцев, се налива в кварталното кафене първо с бира, после с ракия, а от трийсетина минути с каквото му падне. Главата му тежи, подпира я на лявата си ръка, а с дясната намира чашата, примъква я до устата си и отпива по глътка. И той самият вече не знае какво пие, но, макар и смътно, си спомня заради какво точно е почнала запивката.

Стопанката на заведението известно време не прибира празните чаши и Шопето, като надигне празна чаша до устата си и извие врат да погълне последната капка, усеща, че нищо не е останало, недоволно я тупва на масата и посяга към следващата. Когато това се повтаря няколко пъти, с усилие извива врат към тезгяха и се провиква: „Дай още едно“, но го казва завалено, с труд произнася думите. Стопанката не бърза с пълната чаша, но Шопето не забелязва паузата и отново опитва да изстиска капки от вече изпразнените.

В кафенето влизат и излизат хора, оглеждат масичката, пълна с празни чаши, въртят глава, подхилват се, поглеждат гнусливо или съчувствено към пияния и го отминават. Стопанката казва нещо на мъжа до нея и сочи с очи Шопето. Мъжът си взема бирата и след кратко колебание сяда на празния стол до пияния.

– Абе, Шопе, какво става? Що си се намотал така? Спри да пиеш, ще ти стане лошо, бе човек, удар ще получиш.

– Да получа? Още да получа, че аз един получих вече. Получих гооо – проточва глас Шопето. – Изрита ме, изрита ме мамицата му и говедо.

– Какъв удар, бе, какво говедо… – продължава мъжът – Какво е станало, та си се докарал така?

– Изхвърли ме, без работа съм, разбра ли? Изхвърли ме… – и въпреки че езикът му се заплита, че фъфли, всички в малкото салонче разбират за какво става дума. И лека-полека около Шопето се оформя кръг от съчувстващи слушатели.

– Че как, бе, Шопе, нали ръцете ти бяха златни, нали в къщата му работи, нали за съдружник те канеше.Харесваше го, агитираше за него, свестен бил, човек бил... Пари ли ти даваше, бе?

– Даваше ми, агитирах, вярно е. И не само на мене даваше. Ама като си настани задника на мекото – пияният хлъцна и проточи глас – вирна си гагата... Забрави...

– Да не си сгафил нещо?

– Аз ли? Ш-ш-што го не питаш к’во съм сгафил? Съдружник! Голтак съм аз, не съм за негов съдружник! Че и борчлия ме изкара и не ми плати всичко, даде ми 250 лева – за к’во първо... двеста и петдесет лева... – и от зачервените очи на мъжа се отронва пиянска сълза. – Цяла зима на къщата му съм работил, назначи ме уж на постоянна работа, ама и до ден-днешен договор не ми даде… сега и на борсата не мога да отида… Двеста и петдесет лева! На петдесет и две години съм, бе, кой ще ме вземе?

– Че що му работи без договор, без заповед, сега и да го съдиш не можеш.

– Нема да го съдя аз! Ще го убия! – и Шопето рязко вдига главата си, смръщва вежди и удря с юмрук по масата.

Чашите подскачат и жената от бара тревожно поглежда към тях. – Ще го пална това копеле, знам всеки ъгъл в къщата му, ще го пална, да пукне дано. За десет месеца всеки ден от сутрин до вечер съм му правил етажа, всеки ден ми висеше на главата, и накрая к’во – даде ми 1200

лева!... Че това са по 120 на месец, бе, по 120 лева! Ама жената работеше още, та връзвахме сметките някак… А и обеща да ме вземе на щат във фирмата… Взе ме, ама за няма и шест месеца – ни осигуровки, ни болнични, нищо не е внасял копелето. На борсата не мога да ида… Кажи ми бе, Фанта, кажи ми бе, как се живее така – аз безработен, жената без работа, гледа бебето, та дъщерята да чисти по къщите, за да внесе някой лев... Зетят късмета си търси на майната си и нищо не намира още… Кажи бе, Фанта, как да го бъде! Ще го пална, па ще го излежа… Барем в затвора, дома ще останат с едно гърло по-малко…

Шопето гаврътва ракията от чашата на Фантето, щото неговата е празна. Фантето се мръщи, после се усмихва.

Пред кафенето спира полицейска патрулка, едно от момчетата влиза в кафенето да купи разни неща, а другото сяда пред една от масичките навън.

– Това е, решено! Ще го пална! – реве Шопето, псува и подпира глава на двата си свити юмрука.

Полицайчето на бара се обръща, гледа го внимателно и пита жената:

– Какво му е на тоя, та се е разкрещял, на кого е на-брал яд, та чак ще го пали?

– Остави, – казва жената – пияна работа. Ама човекът е закъсал, работи тука уж на щат във фирмата на един катил в махалата, а оня го изхвърли така, че даже и на борсата не може да отиде. Използва го като добиче и го изрита… Ама и той си е виновен, добър човек, като обещае нещо – прави го. Лани цяла година му прави етажа, дето сега си живее чорбаджията, но и за него му плати стотинки. Няма пари човекът… – и жената му подава една празна кутия.

Полицайчето слага в кутията двете кафета, два кроасана и сандвичи и бавно, внимателно, тръгва към колегата си. Вървешком чуква по рамото Шопето, навежда се:

– Приятел, давай по-кротко да не си навлечеш беля без време… Върви да се наспиш.

Шопето се сепва, вдига глава, следи с поглед полицая с кутийката как подава кафето и кроасана на колегата си, прави опит да се изправи, но не успява. Мъжът до него му помага, подкрепя го и като го хваща здраво за лакътя, тръгва към изхода. Шопето върви несигурно, с клатушкане, и ако не е здравата ръка на мъжа до него, ще се просне на плочките пред кафенето. Като стигат близо до двамата полицаи, неочаквано се изправя, спира за малко, подпира се на масата им и високо, макар и завалено заявява:

– Па може и да не го палнем… – и продължава по пътя си, поддържан от здравата ръка на Фантето.

 

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова