nabore.bg

Литературен мегдан

Огън върху скалата ...

 Разказ

 

               Студената мъгла отдръпна постепенно ефирната си завивка от гората и под плахите утринни лъчи, тънкият сняг започваше все по-осезаемо да блести. Скалата над острия дол, бе първото, което събудeното светило видя от потайното място, а върху нея, като изгубена украса от коледно дръвче, то съзря и пухкавото оранжево кълбо. Набиращите сила лъчи, увеличиха искрите по едрите, ледени зърна и на този приказен фон, червеният пръстен изгря, като току – що запален огън.

               Усетила живителното погалване през голите корони на дърветата, ярката топка козина се размърда и от лекото движение в средата й се появи малка, черна точка. Неусетно до нея изгряха на слънцето и две кехлибарени пламъчета, които премигнаха за кратко и отново потънаха в царството на Морфей, под нежната тежест на клепачите.

               Долът беше твърде изолиран и в този ранен час, нямаше кой да наруши спокойствието му. Пламъкът се прозина блажено и намествайки тънкото, гъвкаво тяло, върху мъха по оголената част на скалата, продължи приятната си дрямка. Беше ловувал само допреди час и лекото гъделичкане от пълния стомах, още изпълваше съзнанието му.

               Стана и протегна сладко снага. Главата почти опря предните лапи, а извитият, като лък гръбнак, издигнатата задница и дългият пухкав завършек на тялото му, описаха красива дъга на фона на снега. После приседна и загръщайки с опашка черните, като антрацит крака, внимателно се зае с утринния си тоалет.

               Бавно и прилежно, малкият език почисти гъстия, огненочервен кожух и завършвайки, приглади на няколко пъти лъскавите мустаци, стърчащи от двете страни на муцуната. Челюстите се разтегнаха в широка прозявка, а когато се затвориха и закриха оголилата се зловеща огърлица от зъби, той изтърси и без това бухналата си козина и пое по пътеката с леки насечени движения.   

               Гората вече се събуждаше и денят обещаваше, да бъде тих и слънчев. Беше чудесно време за разходка, а нещо непрестанно го караше да се движи, да търси и да любопитства, но още не осъзнаваше какво. Природата беше по-силна от него и без да обяснява защо, просто диктуваше действията му.

               Сънените му мисли го поведоха към дългата, обрасла с шипки поляна. Може би щеше да провери и гъстия синор, между двете ниви край язовира, а след лова да се отпусне в почивка, на някой тих и уединен припек. И той знаеше точно къде ... Когато слънцето се издигне достатъчно високо, нямаше по-удобно и спокойно място от малката ослънчена поляна. Там, далеч от пътя, сечащ дъбовата кория на две, се намираше родната му дупка със застиналата над нея, насечена от слънцето и ветровете, почти отвесна скала.

               Спомни си първите плахи излизания от скривалището и несигурното катерене по гънките, на покритата с лишеи и мъх каменна стена. Той пръв се осмели да го направи, докато останалите му братчета и сестричета скимтяха уплашено и притеснени се суетяха около единия от тесните отвори в основата й.         

               Слънчевата утрин и абсолютното безветрие подчертаваха спокойствието на гората. Острите му сетива не усещаха опасност и почти не долавяха обичайните шумове от селото, а това го караше да се чувства невероятно уверен и силен.          

               Гъстият храст растеше в самия край на поляната, вдадена като широк език в гората. Беше едър, клонест и жилав и всяка година с помощта на вятъра, снега и водата, упорито разхвърляше семената си наоколо. Силният порив за възпроизводство беше очевиден, а резултатът от него подаваше плахо тънки, бодливи вейчици от снега, приятелски затиснал, задушаващата ги през другите сезони на годината висока бяла трева.    

               Клоните му описваха плавни дъги във всички посоки и почти опираха снега, напомняйки фойерверк, с изобилието си от ситни червени зърна. Тази година хората го бяха пощадили и живите твари в района можеха, да се насладят на изкушението, апетитно омекнало след многото зимни замръзи.

               Рижият красавец често похапваше от дивата благодат, но сега съвсем не му беше до нея. Залисани в кълване на вкусните плодове, люлеещи се и пърхащи, да се задържат по извивките на шипковия храст, двата гривяка* не подозираха нищо за близката опасност. Пламъкът се бе прокраднал и ги наблюдаваше втренчено през плътната завеса на трънката. Стоеше замръзнал и хипнотизиран от гледката, а в съзнанието му вече се въртеше мисълта за силния, наситен аромат на тъмното им месо.

               Разстоянието до храста не беше голямо и завършващият скок нямаше, да е особен проблем. Само трябваше да подбере подходящия момент и с малко късмет, едното от глупавите пернати можеше, да навести стомаха му. Под прикритието на последните гъсти вейки, бавно и внимателно той направи две леки стъпки напред и очите му фиксираха избраната жертва. Тялото се приведе, а жилавите мускули застинаха в очакване на сигнал. Натегнат като пружина, вече беше готов за атака, когато снежните зърна под единия му крак подадоха и след краткия издайнически шум ... мощен плясък на крилата издигна уплашените птици над шипката.

               Вече се бе изстрелял и не можеше, да спре импулса. Политна нагоре и извивайки шия, протегната към недосегаемата цел, бе посрещнат от бодливите клони на храста. Задържа се с усилие върху тях, но после изгуби равновесие и пропадна надолу към земята, увличайки след себе си множество от сухи бодли и съчки.

               Беше изненадан, но не ядосан и с неестествено завъртяна глава изгледа отдалечаващите се птици. Изтърси се и внимателно облиза предните крака и долната част на гърдите си. Днес късметът им проработи, но едва ли щеше да е за дълго. Снегът този път му попречи, но иначе беше с него и докато покриваше с белия си килим земята, вкусните червени плодове щяха, да продължат да бъдат непреодолимо изкушение за жертвите му.  

               Стигна синора и предвидливо тръгна от подветрената страна. Малкият чувствителен нос умело отсяваше миризмите, процеждащи се през гъстите стебла на камъша, когато изненадващо рязко изкрякване от нивата, го накара да се закове. Гъвкавото тяло се приведе бавно към снега, а веднага след това инстинктът безпогрешно пое управлението му. Без да се колебае, избра едно по-чисто място и оттам ловко прескочи канавката. Безшумен, като сянка пристъпи напред, но не се показа, а спирайки внимателно заоглежда нивата.

               В първият момент не забеляза нищо обезпокоително. Но той – първият, винаги беше измамен и Пламъкът добре знаеше това. Отдръпна се обратно навътре и още по-предпазливо прокара поглед наоколо. Отдавна не бързаше, както в младежките си години. Всъщност, откакто получи незабравим урок от двукраките. Когато всичко изглеждаше тихо и спокойно, точно тогава те бяха най-опасни. Ако се движеха, ги усещаше рано и не бяха толкова страшни, стига да не водеха с тях злобните си, четирикраки гадини, които всеки път изгаряха от желание да го срещнат.

               Тънките, сухи стебла се клатеха и прошумоляваха леко, под плахите пориви на вятъра, но видимостта към откритото пространство беше прекрасна. Ясният слънчев ден караше очите да ликуват и да поглъщат с радост контрастната картина. Мисълта за топлото, пърхащо тяло на едрия, керемиденочервен петел вече го обсебваше, а кристалният въздух и ярката светлина, създаваха едно повече от измамно усещане за близост.

               При последната им среща му се размина, а за Пламъка остана само едно от дългите пера на опашката, но някой ден все щеше да го излъже. А може би, вече му бе дошъл редът и честите дрезгави кукуригания с опъната към небето шия, бяха последният му пламенен зов.  

               И точно тогава, той чу ясното хрупане на снега под двата тежки, тромави крака. Стъпките бяха още далеч и за кратко, изкушаващата мисъл за фазана се върна, но инстинктът мигновено я изтри от съзнанието и накара гъвкавото тяло да се стрелне, отдалечавайки го бързо под удобното прикритие на синора.

               Вече се бе отдалечил достатъчно от опасността и спря, за да се ослуша. Тъкмо обръщаше глава назад, когато шумното излитане на петела, придружено от възбудения му, каканижещ глас, бяха прекъснати от силния гръм. Ушите с ужас посрещнаха опасния звук, а сърцето му се сви и краката го понесоха устремно напред, като разтеглен от вятъра пламък.     

               Беше гладен и бързаше, но когато подминаваше пътечката, идваща от неговата поляна, нещо го жегна и стомахът му се сви. Но не от глад, а от една сладка, лепкава миризма, носеща се оттам ...

               За трета поредна година, поривът изпълваше съществото му и нямаше препятствие, което да възпре вълшебното усещане от този зов. Правеше последни напрегнати крачки между трънките, когато красивата причина за вълнението му излезе безшумно от сянката на скалата и бляскавата й копринена козина грейна в искри на слънцето.

               Притеснена, но видимо благосклонна, младата горска хубавица обсеби изцяло съзнанието му. Още след първия поглед, тя го приласка с едно нежно подушване и заслепен от девственото излъчване, той изгуби напълно мислите си. Следваше фините, грациозни движения, като привързана към нея сянка и така неусетно, плахото ухажване премина в непринудена и страстна игра.  

              Кратките мигове на начално опознаване почти бяха отминали, когато тя без да се колебае спря играта и с бавни, неуверени стъпки го поведе към дупката. Той тръгна замаян от вилнеещите в тялото му хормони, а кратките спирания и ласкавите срещи на погледите им, го накараха да се предаде изцяло на завладяващата, странна магия. 

      Ласките вече преливаха от желание и те почти бяха изпаднали в транс. Страстта набираше стремително сила, когато дочутият опасен шум прекъсна любовната им игра. Напрегнатото, учестено дишане ставаше все по-осезаемо, докато накрая непосредствено пред тях изригна в злобен, истеричен лай.

               Настръхнали, двамата посрещнаха опасността, без да отстъпват и в първия момент това донякъде стресна натрапника. Съскайки с приведена глава и широко отворени челюсти, Пламъкът избута с рамо половинката си назад и смело атакува зъбатия си противник. Познаваше го и този път нямаше късмет. Срещу него не беше предпазливият, неопитен младеж на двукракия, а майката ... суха и жилава черно-бяла женска, с дълга, нашарена от белезите глава и несъразмерно големи зъби.  

               Залогът беше твърде голям, техният и несъздаденият още живот на потомството им. Нямаха право на грешка и въпреки, че на нея и липсваше опит, Пламъкът знаеше, какво е да се браниш. Беше живял достатъчно, а силният му инстинкт за оцеляване, неведнъж го бе спасявал в подобни ситуации.

               Вече няколко години успяваше да ги надхитри ... и дребното остро куче и упорития му стопанин. Сега обаче беше различно. Налагаше се да избави не само себе си, а за да успее трябваше да разбере най-важното, колко противника има навън. И решавайки да приложи обичайната си тактика, той се приготви за дълга и ожесточена отбрана.

               Знаеше, че при по-упорита борба нервите на двукракия няма да издържат и не след дълго всичко щеше, да стане ясно. Обикновено срещайки невероятната му твърдост, той се отказваше от лова и притеснен, започваше да вика злобната си гадина. А имаше ли с него и други, те почти сигурно проговаряха и естествено се издаваха.

              Ако беше само един, може би щяха да се измъкнат, но иначе се налагаше да бъдат особено предпазливи. Бяха на собствена територия и познаваха всяко разклонение на дупката, а това несъмнено им даваше предимство, но трябваше да измислят, как да удържат напъните на зъбатата муцуна.

               Може би, ако я примамеха към дъното на коридора с падналия камък и успееха да минат зад него, битката щеше да е много по-лесна. Женската щеше да е в безопасност, а той нямаше да има проблем с опазването на тесния отвор от натрапника. Зъби в зъби, без да може да го атакува някъде по тялото, това бе възможно най-сигурната отбрана. И нямаше да им се налага да бягат, защото двукраките отвън бяха по-голямата беда и докато териера можеха, тях нямаше как да излъжат.

               За последните две години остана сам ... ликвидираха или прогониха братята и сестрите му. А за да оцелее отново, трябваше да издържи поне час. Сега упорството бе най-силният му съюзник и макар да рискуваше няколко дълбоки рани от големите, бели зъби, беше важно да устои.

               Тунелът усили неимоверно мощния, дебел глас и Пламъкът за миг се разсея. Страхът от двукракия извика силен прилив на паника и той понечи да се отдръпне назад. Но точно в този момент, окуражен от близостта на стопанина и пиян от владеещите го бесове, петнистият дявол се хвърли към него и впи дългите си зъби в лявата му буза. Болката беше ужасно остра, а правейки опити да се откопчи, той без да иска я усилваше.

               На няколко пъти отново чуха виковете, отправени към жилавата гадина, но тя не им обръщаше внимание, а все по-ожесточено се нахвърляше върху тях. Беше почти два пъти по-дребна, но като малък, зъбат демон, се премяташе из тесния тунел и когато острите й зъби достигнеха някоя част на тялото, се забиваха безмилостно и раздираха или откъсваха части от кожата. В редките случаи, когато успяваше да се добере до муцуната й, тя се завърташе, като свредел и още на първия оборот успяваше, да се измъкне от хватката му.

               Беше сам ... любимката му не смееше, да атакува. Само от време на време, когато той и противникът му се вкопчеха челюст в челюст, тя посягаше плахо напред и със светкавично клъвване успяваше да помогне на приятеля си. Може би надеждата за предстоящото създаване на живот, макар все още неясна, далечна и подсъзнателна, я подтикваше да бъде внимателна.

               Постепенно яростта в атаките на противника му започна да намалява. Това го караше да мисли, че вече почти е спечелил, а предчувствието за бъдещите ласки, го даряваше с нови, свежи сили. Радостта от успеха бе твърде близо, но ангажиран в устрема на битката, той дори не усети кога, неуверено и със свито от страх сърце, неговата красавица плахо напусна укритието.

               Беше излязла през изхода зад гърба му и той разбра това едва, когато в ушите му отекна гръм, а изтъканият от злоба териер мигом престана да го напада и заднишком, чевръсто напусна дупката.

               Нямаше много време за мислене, трябваше да действа преди да се е върнал. Притаен до тесния отвор изчака няколко дълги секунди и когато дочу гласа на двукракия и ясния шум от давене, се стрелна като сянка навън. Очите му имаха нужда от кратка адаптация към светлината, но той не се забави дори миг, а със светкавични, заучени движения изкачи почти отвесната каменна стена. И вече беше на ръба й, когато козината му усети вълната от втория силен гръм, блъснал със смъртоносната си сила скалата.  

               Тичаше като вихър между дърветата, а сърцето му се късаше, но беше безпомощен. За пореден път се измъкна, но изгуби младата си любов. Искаше му се да се върне, но инстинктът бе по-силен от него и неизменно го караше да бяга. Опита се да пребори демона и вече почти бе успял, когато тя се предаде на страховете си ... и  тръгна ...                         

               Знаеше, че остромуцунестият дявол няма да го преследва. Далеч назад бяха останали и той и гърмящото желязо, но вълнението все още го тресеше. Изкачи ръба на кариерата и спря, застивайки с поглед назад. Мястото беше високо и от там прекрасно виждаше малката поляна под скалата. Двукракият боботеше нещо на едрозъбата си гадина, а докато връзваше безжизненото тяло на клонестия дъб пред дупката, тя заслепена от ненаситната си ярост, вече висеше във въздуха, друсайки алената козина на половинката му.

               Не искаше такъв изход, но днес съдбата не беше с него. Беше твърд и находчив, като баща си и вече години наред за него не съществуваше друга опасност в тази гора ...              

               Беше отчаян и уж тръгна уверено по пътеката, когато един внезапен порив го спря. Краката му сами се отклониха наляво и го насочиха надолу, към реката. Денят бе твърде напреднал, но можеше да потърси някоя ранена птица около нея. От два дни не беше ял почти нищо и вече изпитваше сериозна нужда от храна.

                 Усетил опасността едрият мъжки ешил* се притаи, привеждайки глава към водата, но това не му помогна особено. Изкушаващият дъх блъсна чувствителния нос на Пламъка и го накара, да се закове. Без да мести очи от посоката, той правеше крачка след крачка, бавно и напрегнато. Гъстите, сухи папури препречваха погледа до целта, но миризмата беше толкова ясна, че той всъщност я виждаше.

               Вече бе скъсил достатъчно дистанцията, когато нещастната жертва направи отчаян опит да излети, но счупеното дясно крило беше предопределило съдбата й. Без капка колебание, Пламъкът също се изстреля от брега и само миг след това, пърхащата птица беше блъсната от оранжевата сянка. И докато острите, бели зъби се впиваха в тялото на патока, след едно кратко завъртане във въздуха, кълбото от вплетените едно в друго животни, изпляска шумно във водата.

               Беше мокър до кости, но доволен от себе си. Невероятно яркото, февруарско слънце съвсем бе скъсило сенките на върбите и трябваше вече да се прибира. С още топлия улов в уста, той тичаше забързан между шаварите, растящи край високия, пясъчен бряг. Тази зима не беше навестявал дупките под него, но сега нямаше време да се отклонява.

               Изкушен по-скоро да се скрие от светлината, за да утоли спокойно глада си вече ги подминаваше, когато не носът, а зрението му го изненада. Малкото червено петно на една от купчините пясък пред входовете, накара сърцето му да учести ритъм.

               Приближи и спря за миг очарован. После пристъпи внимателно напред и когато мекият, кехлибарен поглед, иззад сладката, рижа муцуна срещна неговия, изучавайки го, той се усмихна срамежливо, но ласкаво ... и пусна едрата патица в краката й ...

 

Воден ЧAИРОВ

Януари 2013 г..

 ---------------

*Гривяк – Едра птица, представител на семейство гълъбови.

**Ешил – Зеленоглава патица.


Воден Чаиров

Воден Чаиров