nabore.bg

Литературен мегдан

Нищета

Разказ

 

Тя седеше на пейка пред Транспортна болница и с огромния си задник беше заeла половината от пейката. В едната си ръка държеше кифла, с другата крепеше чанта, която изглеждаше много малка на фона на тялото й и с пръстите си отчупваше от време на време микроскопични хапки, слагаше ги в устата си и бавно, с усилие дъвчеше. Пред нея, на тревата стоеше мургаво хлапе, следеше с поглед как чупи трохички, слага ги в устата си и преглъща на сухо. Жената го гледаше право в лицето, от време на време ръката й, която поднасяше хапката към устата, внезапно мяташе парче от кифлата към детето, а то невероятно сръчно го улавяше и мигом го пъхваше в устата си. По едно време тази игра омръзна на едрата дама и тя с крак бутна хлапето.

          - Махай се. Хайде, махай се!

          Детето се дръпна назад, да не може да го стига с крака си и отново се отпусна на сухата трева. Жената повече не му обърна внимание, загледана в нещо над главата му. Хлапето се обърна и видя на входа на болницата друга жена, много по-слаба, и както му се стори по приятна на вид. Тя бавно се запъти към фургона, който изпълняваше ролята на малко магазинче. Още преди да стигне до фургона, хлапето беше вече до жената, каза й нещо, като я дръпна за ръката и посочи магазинчето. Жената се понаведе, казаха си няколко думи и го поведе със себе си към фургона. Едрата жена започна да ги следи с поглед. След малко хлапето и другата се появиха – той с по една кифла в ръцете си, а тя с чашка кафе и се запътиха към пейката. Като наближиха, детето забави крачките си:

          - Не искам при тая леля - каза хлапето -  тя ме ритна.

          - Сигурно нещо си й попречил, не виждаш ли чe трудно се движи.

          Хлапето се втренчи в едрата жена на пейката и като се обърна към другата, попита:

          - Защо е толкова дебела. Аз видях, тя яде по много малко...

          - Сигурно е болна от нещо. Нали виждаш, само тялото и краката й са дебели. Иначе главата й, лицето й са си… нормални...

          Като наближаваха към пейката, детето полугласно заяви:

- Не искам при нея, - отхапа огромен залък и попита:– Като ги изям, ще ми купиш ли още?

          - Като ги изядеш, ще видим.

Жената се настани в самия край на пейката, другата дори не се помръдна. Без да поглежда съседката си, дебелата попита:

          - Защо му купуваш? Така ги учат, да просят...

          - Не му давам пари, купих му кифлите и вижте как яде. Дете... Ако му дам пари ще му ги вземат...

          - Като не му дадеш, и не занесе нищо – ще го набият. По-хубаво му дай пари да не го бият...

          - Е, може пък да му се размине боят.

          - Никога не се разминава – каза бавно дебелата, - боят на никого не се разминава, на никого... Рано или късно все си патиш – виновен–невинен, все тая...

          След малко мълчание, в което двете жени скрито се оглеждаха взаимно, новодошлата попита:

          - Имате ли деца?

          - Нямам и няма да имам. Едно време исках да имам и щях да го родя, но онова животно, мъжът ми, ме преби и пометнах. После кажи речи-всяка година забременявах и всеки път помятах, така от само себе си. Казаха, че нещо ме повредил като ме ритал. Не ги задържах. Нямам деца, - повтори тя – нямам и не ги искам.

          Замълчаха и двете. Първа дебелата наруши паузата:

          - Що не питаш за мъжа ми, защо ме преби

          - Защо те преби?

          Дебелата за първи път се обърна към съседката си по пейка и я огледа внимателно и подробно – видя й се приятна на вид, с меки кафяви очи, посивяла коса, свита на кок, с поддържани стари обувки на ток, с бяла пола и черна блуза на тънки бели райета, дето ги продаваха едно време по евтините сергии в подлеза на гарата. Нищо не беше скъпо, но по тялото на тази непозната, почти възрастна жена, стоеше добре и не издаваше цената си.

          - Защо те преби? – повтори жената и зарови в чантата си за кърпичка. Дебелата видя наред с женските дреболии бележник и книга. Изгледа я продължително.

          - Защо ли? Ми-и-и, да си излее яда. Работеше в железниците и като почнаха да съкращават – той беше от първите. Два дена не беше се прибирал. Като зяпнах да му се карам, че го нямаше никакъв, той се развика, че сега ще си стои в къщи денонощно, щото аз ще тичам на улицата да се чукам и да го храня. Пиян беше. И аз се развиках и стана, каквато стана. Тогава не бях такава – тя замълча за секунди - като тиква кръгла, бях като тебе, нормална жена и бременна. Ама като заудря – като се сбихме, щото и аз бая удрях – стана белята. Пометнах. Докато лежах в болницата плачеше до мене, и все плачеше, всеки път като помятах плачеше, ама к’ва полза.

          - Къде е сега?

          - Умря. Две години се мота от работа на работа, после за повече пари се хвана на строеж, ама не беше дип строител, и на втората година падна от скеле. Преби се. Умрял веднага. Барем той не се мъчи...

          - Ами ти? Ти от какво живееш сега, какво работиш?

          - Работех каквото ми падне, продавах на пазара зеленчуци и месо, по сергии продавах дрехи – огледа я и като примижа каза – от блузите, като твойта съм продавала, по къщи чистих, по фирми, на бензиностанция работих... Абе работех, не крадях...

          - И все сама ли си?

          - Отдавна съм сама, той ми беше за всичко, ама нямахме късмет.

          - Защо не си осиновихте дете, сега щеше да ти е по-леко.

          Жената изкриви устни в нещо като усмивка.

- Да осиновим... Се си мислехме, че може да си имаме наше. Като умря, на третата или четвъртата година един негов приятел ме помоли да гледам братовото му дете - брат му и снаха му били в чужбина, пък той щял да почва работа с тировете, а не искал да го дава в дом за сираци. Даже се зарадвах, няма да съм сама, момчето ще е с мене. Обеща и да ми дава пари, да ми помага. Даде ми десет хиляди от старите пари, доведе детето, приятно такова, очите му играят, ама не е глупаво. Записахме го в кварталното училище, подредих му легло, маса да учи. Всичко в началото тръгна добре. Върна се, той си учи, помагам с каквото мога, - не съм професор, ама все съм позапомнила нещо от гимназията и техникума. Разбирахме се уж „лельо така, лельо иначе...“.

Ама чичото като замина, не се вестна повече. Търсих го, казаха че напуснал и минал на друга работа, ама къде и те не знаели. И хлапето остана при мене. Взех го на десет, на тринайсет години започна да бяга от училище, да ме лъже, учителите да се оплакват. Бре викам си, хлапашка работа, ще мине. Говоря с него, обещава „няма вече“. Куче искаше - взех му, джобни пари поиска да си има – давах му. Все си мислех – ще мине, възрастта му е такава. Къде ти...

          Един ден се прибирам – гледам, обрали ме до шушка. Викам полицията, идват и ми казват – вътрешен човек ви е обрал госпожа, бравата не е насилвана, знаел къде какво имате, знаел е кога ще си дойдете от работа и е имал време да изнесе всичко. Ама казвам ти, копелето мръсно ми беше оставило дюшека на пружината без чаршаф, с една възглавница и едно старо одеяло, една тенджера, две чинии и две вилици и лъжици, и каната за вода на котлона, оставило и масата, и два стола. Всичко - и печка, и бюфет, и чиниите даже беше изнесло. Да не говорим за дрехи, за одеяла, възглавници... Разпитваха съседите, а те - хъката - мъкъта – признаха, че им се видяло съмнително дето моят храненик с камион изнасял багажа, ама нищо не попитали, мислели, че се местим.

          На десет го взех, на шестнайсет ме окраде - жената се загледа някъде пред себе си - Идеше ми да умра, ама се оправих. Нали ти казвам, работех и лека–полека си събрах дома отново.

          - Какво стана с кучето?

          - Кучето ли? Около две години след обира един ден задраска на вратата ми, изпосталяло, изподрано, като краставо. Близна ме, умилква ми се, прибрах го. Зарадвах му се – жива душа. Окъпах го, изчистих го, нахраних го, място му намерих у дома, на ветеринар го водих. Казвам му - ще си стареем двамата, ама и това не стана. Една вечер ми измъкна мръвка от устата, нахранено вече - първо него хранех, после аз сядах да ям; та таман сядам и като скочи, мръвката ми от устата взе! Ударих го, да не посяга, а той се врътна и ме ухапа. Ухапа ме, госпожа, дето за втори път от улицата го прибрах. Изхвърлих го, ама го пребих – всичкото, дето ми се беше набрало на душата на него си изкарах. И го изхвърлих. През цялото време ми се зъбеше, ръмжеше, но си подви опашката и избяга, щях да го убия, ако не се беше измъкнал. Раната не беше голяма, загноя малко, та ходих да ми правят инжекции някакви, но мина ... Ама ядът ми беше страшен. Все на мене стават такива работи...

Жената отново замълча и се опита да оправи гънките на полата си.

- И от тогава почнах да пълнея. За три месеца сложих 24 кила – като че ме помпаше някой. Е, сега виждаш на какво приличам, а не ям, госпожа, не ям, виж, много вода пия... Лекувам се, по доктори ходя вече сума време...

          - Работиш ли?

          - Работя, че кой ще ме гледа. Работя в железниците. Седя зад едно гише – билети продавам. От хората само ръцете им виждам, лицата им почти не виждам, а и да ги видя – не ги запомням. Но ръцете им помня – всяка ръка е различна, госпожо, но рядко виждам добри ръце...

          - А момчето? Какво стана с него?

          - В затвора е. Дадоха му двайсет и пет години за обир, за наркотици и не знам още за какво. Викаха ме като свидетел за оня обир у дома и гледах като го съдеха. Каза че съжалявал, ама не е вярно. Той и утре да излезе пак ще е същия. Семката му е лоша...

          - И все сама ли си? На колко си години?

          - Стара съм вече, Направих четирсет и пет. Пък и кой ще дойде при мене! Като ме гледаш да не мислиш, че съм много пъргава край печката или добра за леглото... Пък и да ти кажа, вече мразя хората, мразя и живота си, ама е грехота да си го взема сама. Ей тъй, като си поговоря с някой, докато чакам ред да ми дойде, малко ми поолеква, но то е защото ни аз те знам, ни ти ме познаваш. Ако не беше грехота, отдавна да съм си нахлузила въжето...Мразя живота си... Мразя го, ама на, живея...

Жената се изправи тромаво, оправи полата си, махна с ръка без да поглежда другата и бавно, с клатушкане се затътри към двора на болницата.

 

 Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА

www.dima-nikolcheva.com

 

 

 


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова