nabore.bg

Литературен мегдан

Непобедимият квартет на Кочана

Разказ

 

Отдавна никой не помнеше името му, какво оставаше

за презимето. Така тръгна от едно време, от казармата.

Веднъж старшината го попита откъде е. Той каза отривисто

по устав: „От Кочани, другарю, старшина“ Старшината го

погледна, примига и проточи: „Кочаново ли? И къде е то?“

„Съвсем не! От Кочани, другарю старшина, ние сме от

Кочани, Смоленско. Ние сме планинци…“ Старшината се

подхили и излезе. От тогава му остана прякорът Кочана,

а името му си беше Илия Кехайов. И в милиционерската

школа в Симеоново две години по-късно пак си беше

Кочана, и в управлението също, и така си остана дори

след пенсионирането му.

Пенсионираха го сред първите през 1991 г., макар че

още не беше навършил 45. Девет години работи какво ли

не, беше по строежи, по бензиностанции, автомонтьорски

работилници, поддържаше автопаркове, тежковози, докато

един ден не го срещна случайно съученик от техникума,

и от дума на дума, седнали на чашка, го покани на работа

във фирмата си. Не беше сложна – трябваше да отговаря

за охраната и да преценява кое от автомобилите за скрап

можеше да се използва, кое да отива за вторични суровини.

Освен това трябваше да наблюдава „разфасоването“ на

колите. Не беше трудно, парите бяха много прилични,

даваше му право сам да си организира работата и да си

подбира хората и той се съгласи. Така се видя началник на

един паркинг с работилница за стари коли.

Той обичаше колите, техниката, случи на колеги и

работата потръгна.

В паркинга имаше две едри немски овчарки, Ком

и Марс, които респектираха с големите си размери и

зъби. Кочана се „сработи“ и с тях. Около два месеца се

проучваха взаимно, но изглежда мълчаливо се разбраха,

защото Кочана престана да ги връзва и кучетата спокойно

лежаха около него, дори когато работеше с шумни

машини, или се разхождаха по паркинга с небрежен

и независим вид. След около половин година Кочана

донесе един двумесечен бордър териер и го пусна в

двора. Тери, (рошавият симпатяга си дойде с името),

няколко дни страхливо се криеше зад стопанина си, но

любопитен надничаше навсякъде, където можеше да се

пъхне. Овчарките го гледаха отвисоко, но не го закачаха

и Кочана по всякакъв начин показваше, че е доволен от

поведението им. Постепенно новият член на „колектива“

се отпусна. Започна да се доближава до овчарките, а те

не го закачаха, дори по-големият – Марс го подуши, тихо

изръмжа и го бутна с муцуната си към другата овчарка.

Ком го изтъркаля веднъж, затисна го с лапа, но Тери

не заскимтя, не се опита да избяга и това се хареса на

старите кучета. Така те го признаха за един от тримата.

Всички в паркинга внимателно наблюдаваха какво се

случва и останаха изненадани от трите животни.

Само Кочана не беше изненадан. Той наблюдаваше

кучетата и вече различаваше знаците и извличаше инфор-

мация от поведението им. Животните също разчитаха

безупречно всеки жест, всяко движение на шефа си. Когато

единият от синовете му понякога идваше да го вземе с

колата, кучетата присядаха на разстояние, мълчаливо

следяха жестовете му и видеха ли го да тръгва усмихнат,

втурваха се към него, въртяха опашки, а Тери се хвърляше

на гърдите на сина му и се стараеше да го близне по ли-

цето. Младият мъж се смееше високо, бранеше се, а

кучетата се укротяваха едва когато Кочана се наместваше

на седалката.

Работата вървеше, макар че кризата настъпваше по

всички линии. Наложи се да разширят паркинга за коли

в движение на шофьори, които живееха наблизо, но все

по-рядко ползваха колите си. Не увеличиха персонала.

Съученикът му през зъби му каза, че няма да назначават

нови хора, макар че работата не намалява. За да не

намаляват и заплатите, тези, които работеха в монтьорната

също започнаха да дават нощни смени като охрана. След

един дързък опит за кражба, Кочана издейства сигнален

пистолет и разрешение за леко оръжие за нощната охрана.

Проведе кратък курс по стрелба и безопасност, направи

нов график за работа и също започна да дава нощни

дежурства.

Обикновено дежуреха нощем по двама, но Кочана

дежуреше сам. Макар че беше най-възрастният, физи-

чески беше добре съхранен, тренираше редовно – навик

от казармата и школата, тичаше, плуваше, ходеше на лов,

по планини сам или заедно с приятели, или с жена си.

Синовете му бяха породени, ожениха се един след друг,

вече имаха малки деца и не им беше до екскурзии.

Една вечер дежурството започна нормално. Беше

топло. Кочана нахрани кучетата и като се настани в двора

на паркинга, силно осветен от два прожектора, разгъна

вестник. По едно време кучетата станаха неспокойни,

изправиха се на крака, ушите им щръкнаха. Кочана ги

огледа, остави вестника и се надигна да обиколи наоколо.

Беше тихо и спокойно, и въпреки това животните, особено

Тери, бяха неподвижни като вкопани. У Тери заговори

ловджийската му природа, беше се присвил на задните си

крака с издължена шия и залепени уши плътно до главата,

като пред скок или преди да се напъха в лисича дупка.

Кочана го погали и тръгна бавно към оградата покрай

стената на работилницата. На втората или третата крачка

нещо изпука и настъпи пълна тъмнина. Кочана изчака

да се адаптира към тъмното и като не различи нищо,

безшумно, сантиметър по сантиметър продължи да се

движи, този път към входа на работилницата, с гръб към

стената. След няколко секунди видя три сенки, които се

прокрадваха към сортираните, подредени материали за

предаване на следващия ден. Кочана направи крачка,

но преди втората нещо го удари по гърба, той залитна,

извика и се подпря на стената. Видя как едно от кучетата

с огромен скок се насочи някъде зад него и падайки по

очи, не видя какво се случи, но чу оглушителният лай

на Тери и псувните на някой от нападателите. Опита

се да стане, но втори удар го прикова към земята. За

секунди загуби съзнание, но се съвзе от режеща болка.

Някой го теглеше за якето, но така че главата му се

влачеше по земята, а през бесния лай на кучетата се

чуваха откъслечни човешки гласове, стонове, ръмжене

и дрънкане на тенекии. Както го влачеха, Кочана с мъка

и пъшкане измъкна от колана си сигналния пистолет и

като го повдигна малко над главата си изстреля ракета.

И припадна.

Когато се съвзе след операцията, първо видя жена си,

която му се усмихна и се разплака, после и синовете, които

по ред му стиснаха ръцете, набодени с игли и маркучи.

Едва на следващия ден пуснаха съученика, който му

разказа подробности от нощното приключение.

Нападателите били петима. Разучавали дълго кой

кога дежури и тъй като той дежурел сам, решили да

нападнат тогава. Били подготвени добре – с превоз, с

техника и съоръжения, дори си имали охрана. Двама

трябвало да го „обезвредят“. Спасили го кучетата. Тери

увиснал на ръката на първия нападател и „го извадил

от строя“, като го нахапал многократно и разкъсал

мускулите на ръката, с която го ударил. Загубил доста

кръв, а Тери не му позволил да мръдне. Втория удар

му нанесъл другият, който се движел покрай стената на

работилницата. Ударът счупил ребро, което се забило

дълбоко в дроба му. Марс го измъкнал от мелето за

якето му, но в последните секунди преди да загуби

съзнание, Кочана успял да изстреля сигналната ракета.

Ком настигнал третия преди да се метне в колата им и го

повалил, крадецът се борил отчаяно и намушкал кучето

по хълбока, то пък се извило и разкъсало мускула на

един от бутовете му и на три крака го довлякъл в двора

на паркинга.

– Така че – завърши разказа си съученикът-шеф –

имаме четирима ранени: ти, двамата крадци и Ком. Да

ти кажа цяла нощ сме били като на пожар. Най-трудно

беше с кучето, зор докато събудим ветеринаря. Тука първа

докарахме жена ти... Но вече всичко е наред. Ти ще се

оправиш, зашиха Ком и те чака, а за крадците – не ми пука.

Изпяха си всичко. – И се засмя – Аверите им избягаха,

а са били петима. Слава богу твоите любимци свършиха

добра работа. Страшен квартет сте… Овчарките ръмжат

и ръфат, а оня дребосък хапе и дига аларма до небето,

беше събудил целия квартал. Висяха на прозорците като

на представление, но никой не ти помогна, нали? Дори

полиция не повикали! Статисти!... Кучетата и ракетата

свършили работа… Ами ако беше сам… Не ми се

мисли…

И на вратата, преди да прекрачи прага, съученикът

му за първи път го нарече по име:

– Оздравявай, Илия, трябваш ми, заедно с твоите кучета.

 Излязоха повече хора от хората… – и му се

усмихна – Айде, доскоро, господин Кехайов.

 

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА

От сборника с разкази „Истории без грим“


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова