nabore.bg

Литературен мегдан

Най-нежните ръце

Грубости? От грубости не ме е страх!

Но виж, ръце, протегнати за ласка...

Най-нежните ръце, това разбрах -

най нежните ръце са най-опасни!

Най-нежните ръце, разбрах, оставят,

в душата белезите най-дълбоки.

Че никой удар, тъй не наранява,

подобно тях - помахат ли за Сбогом...

 

 Аз съм там...

 

А как копнея някой да ме чуе...

Да ме види - Боже, аз съм там!

Надничам зад решетките от думи -

отчаян и така ужасно сам.

 

Не думите - копнея някой да обича мене!

Аз, този, дето вдъхнах им живот.

Зад листите хартия и мастилото студено

 едно сърце пулсира - жадно за любов!

 

Едно сърце пулсира - чува ли го някой?!

Не ме ли виждаш... - Боже, аз съм там!

Ела! Ела, така отдавна чакам...

Отчаян съм и тъй ужасно сам.

 

Ако ли, преди да дойдеш, аз си тръгна

 

 Ако ли, преди да дойдеш, аз си тръгна...

Ти знай - за теб мечтаех все.

Ти знай, че много, много се измъчвах,

от това, че никой нямах си до мен.

Ти знай, че завистливо гледах,

към всички нежно сплетени ръце.

Че моите - треперещи студени,

да сгрее тъй и никой не пое...

И устните им топли, също,

проклинах щом се доближат.

Останал аз самият без целувка.

Без устни, дето мойте да горят...

 

Ако ли, преди да дойдеш, аз си тръгна...

Ти знай, че липсваше ми цял живот.

Че цял живот, аз тебе търсих -

едничка моя, истинска любов.

 

Не искам вече богини! А просто жена...

 

Пиедестал? - Не ми останаха вече...

Но седни тук... На земята... До мен.

Изморих се от тези богини далечни,

от които единствено болка - друго не взех.

Които въздигах високо в небето...

А аз все тук! - На тази пуста земя.

Оставах си сам - без никой до мене.

Не искам вече богини! А просто жена...

В чиито прегръдки да чувствам утеха.

И да отнема от мен, онази печал,

която натрупах дълбоко в сърцето -

по трънливи пътеки с години вървял...

 

Пиедестал? Съжалявам! Нямам в момента.

Имам си само тази прашна земя.

Ако искаш седни до мене, на нея.

Ако не - си върви! Богини не ща!

 

Пътят на безпътните

 

 Казваш, че днес аз съм безпътен.

Аз пък ти казвам - това е добре.

Че когато равен и гладък е пътят

 той нищо не ще донесе.

 

Ти ще вървиш просто през дните,

а прахта ще върви по твойте нозе -

додето накрая душата ти стигне.

Е, това вече не е добре!

 

А в тази бездна, дето днес е пред мене -

вярно са падали много души.

Но в нея аз виждам едничко спасение -

тя провокира човек да лети!

 

Кольо КОЛЕВ, Бургас