nabore.bg

Литературен мегдан

На село

Разказ

 

                            В  памет на баба Рада  и дядо Петър

 

Когато бяхме малки,нашите ни  изпращаха с брат ми и братовчедка ми  всяко лято на село при баба и дядо.Сега с умиление си спомням всички онези незначителни и на пръв поглед дребни неща,които изпълваха дните ни на село.Старата къща на баба и дядо беше малка,но много удобна.Имаше си всичко- зимна и лятна кухня,няколко стаи,маза и голям двор с градина.Лятната кухня беше до мазата,под навеса.Баба Рада сама си беше иззидала печка от кирпич и глина,омесена с осил,дори и с коминче,което извиваше бял пушек Беше  я кръстила Радецки.На нея все нещо къкреше,а големия опушен чайник весело пееше и потропваше с капаче.

Баба- мила,строга,но справедлива и добра, неуморно се трудеше в градината.

Но нейната радост и гордост беше цветната градинка пред къщата.От ранна пролет,та чак до първите снегове,в нея буйно цъфтяха цветя и храсти.Минувачите удивено се спираха да пълнят очи с тази красота,а съседките все искаха семена и луковици и те да украсят своите градини.Баба беше естет и я подреждаше с вкус.Цветята в стройни редици по цветове,вид и сезон, оформяха кръгове,ромбове, триъгълници,а в ъглите и по оградата- гроздове нацъфтели храсти.Тя никога не оставаше празна,както повечето градини през лятото,които имаха тъжния вид на вече попреминала красавица. Не,нейната градина беше свежа ,все едно винаги беше пролет.

Сега се чудя как тази дребна и слаба женица успяваше хем да работи в градината, където лехите със зеленчук бяха като под конец,без нито едно буренче,хем да се грижи за многото домашни животни,да чисти и подрежда къщата,все едно чака посещение от старата си леля,да пере всеки ден в голямото дървено корито,да ни приготвя вкусотии, че дори и да ни шие дрешки на старата шевна машина „Сингер”.Като се замисля,май почти не съм я виждала да сяда.Все нанякъде бързаше,все нещо правеше.Сутрин ставаше с изгрева,а вечер си лягаше последна.Но тогава го приемах за даденост и много,много не се замислях.Тя беше толкова земна и практична. Чужди й бяха всички фантазии,всички необясними неща.Тя просто си гледаше съвестно безбройните задължения,без оплакване,без самосъжаление.Но винаги намираше време за нас, децата.Когато,макар и рядко заслужехме похвала,тя ни погалваше по главите и с искрена радост ни хвалеше.От тримата, аз бях най-голяма и се очакваше от мен да съм най-разумна,но беше тъкмо обратното.Все аз измислях всевъзможни лудории и бели,които създаваха на баба ядове и грижи.Но тя не беше злопаметна.След като ни нашареше през голите крака с дълги стръкове коприва, задължително и тримата, независимо кой е виновен,тя ни караше да обещаем,че повече така няма да правим.През сълзи,ние обещавахме,но скоро бързо забравяхме и хуквахме към следващата лудория.

Помня как веднъж с братовчедка ми извадихме от старата ракла на баба хубавата й булчинска рокля – бяла,с ръчно изработена дантела.Аз я облякох,а братовчедка ми се нагизди с дантелената покривка за маса,която баба изваждаше само за отбрани гости и затанцувахме балет …на свинята. Отворихме вратата на кочината и тя се юрна да излиза,но като ни видя да развяваме бели воали пред нея,така се втрещи,че остана на място и не помръдна.После бързо се скри в най-отдалечения ъгъл на кочината и крадешком,уплашено ни поглеждаше изпод наведената си глава.Роклята се влачеше в прахоляка и мръсотията около кочината,покривката – също.Белята ни остана дълго неразкрита,но един ден дойдоха гости на дядо – колеги от учителските му години и баба реши да се представи.Извади дантелената покривка,видя пораженията по нея и ахна.Сигурно се досещате какво последва,но не веднага.Тя беше деликатна жена и за нищо на света не би се злепоставила пред чужди хора.

Друг път отивахме до старата чешма извън селото,с бързоструйните чучури,които изливаха кристална вода в каменните корита.Обичахме да се къпем там  в големите жеги.После си правехме ботуши и ръкавици до лактите като изискани дами от калта около чешмата и търпеливо чакахме да изсъхне върху нас.Много горди се връщахме в къщи и показвахме творението си на баба.Винаги се чудехме защо тя,не само не се възхищаваше,ами отново ни наплескваше.Сигурно заради калта по дрехите ни. След това ни изкъпваше със слънчева вода- казваше,че който се къпе с такава вода става златен.Все  се оглеждах в малкото огледало на стената,да видя не съм ли се позлатила вече,след толкова къпане със слънчева вода.

Когато запалихме сеновала и той едва не изгоря,присъдата гласеше:една седмица никакво излизане извън къщата.О,това беше много жестоко!”Как,ама съвсем ли бабо?” – „Да,съвсем”-гласеше категоричния отговор.

Опитвали ли сте се да спрете ручея,хукнал по стръмен,каменист склон? А вятъра?

.Затворени в стаите,докато баба работеше в градината,ей тъй,от скука скачахме меланхолично върху леглото на дядо,но ритъма ни увлече и заподскачахме,чак задъхани от смях.Знаете ли ги тези стари кревати,с дървени табли,изрисувани с пейзажи,езера с лебеди  и разтегнати пружини,които се крепят само на две летви в края?Под напора на лудите ни подскоци кревата рухна. Е,сега вече я загазихме.Тук щяхме да си имаме работа не с добрата ни баба,а със строгия достопочтен наш дядо.Никой досега не ми е вдъхвал такъв респект както дядо ми.Той никога не ни биеше,не се караше и не повишаваше тон.Той просто свъсваше рунтавите си вежди,поглеждаше строго със сините си очи,слагаше тежко ръка на масата и тихо отсичаше:”Още утре заминавате за  София!”Заканите на баба не бяха нищо в сравнение с това посред лято да ни върнат в София.Тя така опустяваше през лятото,че скуката, която изпитвахме понякога на село си беше цяло приключение.

Не знам как баба,тази кротка и добра женица въздействаше на строгия ни дядо,но винаги след нейната намеса,тежката присъда за връщане в София се отлагаше.

Дядо ни беше вързал люлка под саята.Стъпвахме на високия праг на дама и се засилвахме.Люлката летеше високо,високо,но не ме беше страх.Но тя не можеше да се мери с люлката,която дядо Иван-брата на дядо ми Петър ,правеше за нас.Много обичах да ходим на гости при него.Натоварвахме се всички на малката магарешка каручка на съседа и сред смехове,дърпане и бутане потегляхме.Магарето бавно пристъпваше, слънцето галеше главите ни,баба,весела,засмяна,ни подвикваше да сме по-кротки,но само така,колкото за авторитет.Селото,в което живееше дядо Иван беше на около десетина километра и населено само с турци.Единствена българска къща беше на дядо Иван.Винаги съм се чудила защо той не живее в нашето село,а е избрал това турско. Попитах дядо ми защо е така,но той само мълчеше.Попитах и баба,а тя лаконично    отвърна”защото така е решил”,с което окончателно сложи точка на  разговора.

Пътувахме с каручката през ширналото се поле,а после навлизахме в най-приказната гора,която съм виждала.Вековни дъбове,широко разположени един от друг,хвърляха причудливи сенки.Те бяха толкова грамадни и стари,че сигурно са видели през дългия си живот не една епоха,не една съдба.Казваше се Заклетата кория.Попитах защо се казва така и дядо,засмукал цигарата,леко подръпвайки юздите на магарето,ни разказа следното:По време на турското робство,този район се управлявал от един бей.Казвал се Синан бей.Бил добър,мъдър и благороден човек.Грижел се еднакво добре,както за турците,така и за българите.Бранел ги от набезите на турски орди,дошли да палят и плячкосват,не съсипвал селяните с непосилни данъци.След смъртта му,признателните хора му издигнали гробница в корията,в която всеки оставил по жълтица.Заклели се,че дори един клон от гората няма да бъде отсечен.Оттам идвало и името на гората – Заклетата кория.Под страх от божие наказание никой не посмял да посегне на златото. След години,когато хората станали атеисти,то било ограбено.

Още не пристигнали в малката схлупена къщица на дядо Иван,той засмян ни грабваше от каруцата и бързаше да ни покаже голямата люлка,която беше вързал за нас. Литвах чак до небето.На прага на къщата стоеше жената на дядо Иван.Тя беше сляпа.Малко се страхувах от нея.С пръсти тя опипваше лицата ни,”да ни види”. Изпитвах неприятно чувство – все едно паяк лазеше по лицето ми.Двете с баба се прегръщаха и тихо си поплакваха за времето,когато са търпели гнета на властната си свекърва.Беше някак страшно да видиш как от безжизнените очи на сляпата извират сълзи и се стичат по бледото й лице.Сядахме всички под сянката на големия орех,баба постилаше  домашно тъкана покривка и изваждаше армаганите -варена кокошка,баница,вино.Дядо Иван разчупваше топлата пита, и донасяше паница с мед.Той беше пчелар.Обичах неговия мед – дъхаше на цветя и липа,на слънце.

     На Петровден дядо имаше имен ден.Почти цялото село се изсипваше у нас.Той беше уважаван и обичан човек,викаха му Даскала,а и няколко години беше кмет на селото. Още седмица преди това баба вече се суетеше в кухнята,правеше сладки с орехи, къпани в пепелява вода,за да са трайни,локумки,масленки.Два дена преди това колеха няколко кокошки, патица и яре.За нас,децата това беше черен ден.С часове плачехме за милото си другарче в игрите – ярето,което припкаше с нас.С възмущение отказвахме да ядем от изпеченото яре.Та това си беше чист канибализъм.Рано.рано сутринта изнасяха на двора дълги маси в две редици и една централна за ВИП гостите.Баба ги застилаше с бели покривки и започваше да ни раздава заповеди:”ти донеси бързо вилиците и лъжиците,дето са на маста в кухнята,ти-чиниите,онези с цветчетата,ама много внимавай да не ги счупиш,ти,бягай кажи на дядо си”.и т.н.Суетнята,белите маси и очакваните гости бързо прогонваха тъгата ни по ярето и весело препускахме наоколо. Гостите се точеха почти през целия ден – едни си отиваха,други идваха.Смехове, закачки и песни до късно огласяха нощта.

    Като узнаехме,че леля,сестрата на майка ми ще си дойде на село,настъпваше празник

Баба се разшетваше в кухнята,братовчедка ми се държеше по-нахакано,подкрепяна от близката закрила на майка си,а аз,аз очаквах леля,защото тя беше невероятно интересна жена.Беше дребна и слаба като баба,имаше нежни,красиви ръце.Тя беше учителка като дядо,но беше вегетарианка и малко мистична.Разказваше ни фантастични приказки, които измисляше в момента,с такова поетично чувство,че неусетно ни пренасяше в един  друг красив и нереален свят.Пееше патриотични песни,рецитираше стихове. Изпитваше фанатична обич към дъщеря си,може би,защото,както по-късно разбрах,не я е  получавала от мъжа си.Но на леля скоро омръзваше селския живот и тя бързаше да се върне в София.Години след това,преди смъртта си,леля разправяше,че я чакали нейните приятели от друга планета,с които тя редовно контактувала.

          Ако беше в добро настроение и не бяхме направили никаква беля/е,случваше се и това/,дядо ни събираше под старата лоза пред къщата и ни разказваше интересни случки от живота си:Като поручик през първата световна война бил пленен от французите,но според него това не било плен,а направо си било почивка и развлечение. Французите били толкоз мили и сърдечни,така приятелски се отнасяли с пленниците. По цели нощи пиели и играели карти с тях.Подозирам,че и момчета са вкарвали в лагера.Един французин дори предложил на дядо да остане за постоянно във Франция и се ангажирал да му осигури работа като учител.Дядо отказал.Не можел да се раздели с Родината,със село и близките си.За времето си дядо ми е имал високо образование –полувисше - педагогика.Беше учител по математика.Говореше френски свободно. Преди да постъпи в колежа по педагогика,завършил Априловската гимназия.Там,само тогавашния елит на България можел да си позволи да учи.Не,че родът на дядо ми бил от висшата класа,не……..просто се случило нещо.

Къщата на село за мен имаше особено привличане.Не само като дома,в който съм изживяла толкова прекрасни лета,домът на обичните ми баба и дядо,а и защото в нея имаше нещо тайнствено,загадъчно.От разказите на баба бяхме научили,че свекърва й,майката на дядо е била строга,властна жена,с непоколебима воля.Тя сама дирижирала всичко в дома си.Грижела се за реколтата от безбройните им ниви,лозя и ливади,за стадата добитък,за слугините и ратаите.Къщата била голяма,просторна,дворът – равен,оборите чисти и спретнати.Къщата всъщност била конак и при бягството си,подгонени от руските войски,турците я продали на безценица.За съжаление са я съборили  преди много години,а после построили сегашната къща.А аз така обичам старинни къщи……В градината зад къщата се садял необходимия за дома зеленчук. Един голям камък пречел на лехите.Прабаба ми взела лост и сама,след упорито подкопаване успяла да го прекатури.Какво било изумлението й като видяла отдолу голям биволски чан,пълен със жълтици.Разтреперана тя бързо ги скрила и не казала на никой.Започнала да купува ниви,лозя и ливади.Мъжът й не й се месел.В този дом кокошката пеела.Тя имала трима сина.Единият бил моряк и загинал при плаване, другият на младини- градинар в Унгария /дядо Иван/,а третия – най-малкия и обичан – дядо ми,бил още ученик.Майка му решила,че за скъпото й чедо най-достойна ще да е Априловската гимназия.Накупила му дрехи по последна мода,дала му предостатъчно пари и го пратила да учи.За бохемския си живот в Габрово дядо само намекваше,но то се подразбираше ясно.След колежа по педагогика в Русе и след войната,дядо се върнал на село да учителства.Оженил се за баба,която казваше за себе си:”Аз бях от елита на нашето село,от рода на Таврите.”и заживели при властната му майка.По-късно разбрах, че в Киевското княжество е живял народ,наречен „таври”Предвождани от своя княз,те дошли в помощ на българския цар Иван Асен втори заедно с него да си върне престола, заграбен от Борил.В знак на благодарност той се отплатил като им отстъпил земи за заселване на север от Велико Търново.

За тормоза,който свекървата нанасяла върху младите си снахи,баба не говореше,но от някоя,случайно изплъзнала й се дума,разбирах,че не й е било леко.Дядо бил учител в няколко села и често отсъствал от къщи.А и бохемът в него не бил угаснал и среднощните гуляи,хазарт и жени не му били чужди.Баба,като добра съпруга търпеливо понасяла всичко.В онези времена думата „развод”била равносилна на смърт за жената.

Когато властната й свекърва легнала на смъртния си одър,дядо пак отсъствал от къщи. Старицата отчаяно призовавала сина си да му каже къде е скрила останалите й жълтици

Баба я умолявала на нея да каже,но,нали била „чужда кръв”,свекървата отказала.Не разкрила тайната си и когато дядо дошъл,тя агонизирала.Умряла с отворени очи,впити във вратата,очаквайки любимия си син.

Дълго разпитвах баба не са ли търсили златото,не са ли го намерили.Тя,отегчена от мен ми каза само”Не съм чакала нито на злато,нито на Бог да ме нахрани,само на двете си ръце.Златото ще се покаже само на този,на когото иска,на този,който ще е най-достоен да го намери.”С това тя приключи по въпроса със златото.Но аз не се предавах, продължавах да я разпитвам,дали някой друг не го е търсил,не го е намерил Тя ми каза,че според нея то си е още в земята и си чака стопанина.Къщата,стария конак била съборена,нищо не открили в нея.Така,това съкровище,заровено някъде там,в градината, или на двора,или в оборите,огрява това скъпо за мене място с тайнствена светлина, която изплува само понякога,само пред някой достоен.Явно никой от нас не е достоен за златото.Но една юлска нощ,двете с братовчедка ми стояхме прегърнати на двора и се любувахме на пълната луна,огряла двора,къщата,градината.Изведнъж в градината блесна син пламък, който извираше от земята .Бяхме малки и глупави и ужасно се уплашихме.Помислихме,че блатната вещица е излязла на разходка,яхнала метлата си да лови луната с паяжина. Изтичахме в къщи и цяла нощ си разказвахме страшни приказки. На сутринта разказахме на баба за нощното си приключение,а тя се засмя и каза,че сигурно сме сънували.Все пак ни попита къде точно сме видели пламъка. Показахме мястото,но и така никой не потърси златото.Дали още си чака стопанина, дали не се е появил достойния за него?

Често на гости при баба идваше нейната приятелка баба Пейка.Тя  много ни обичаше и ни се радваше,понеже си нямаше свои деца.Правеше ни кукли от царевичак и шарени парцалчета.Ходехме при нея почти през ден,тя ни гощаваше с палачинки, решеше ни  косите и ни разказваше за традициите и обичаите на село,как на сватбата младоженецът откъсвал главата на жива кокошка на прага на къщата,а кръвта оплисквала булката,за да й вземе страха и тя да го слуша.Разказа ни и легендата за Калакоч могила:По тези земи живял зъл тиранин – цар с красива,но порочна царица и само една дъщеря,неземна хубавица- Антола..Земите били богати,плодородни,но избликнал извор и всичко залял – посеви,ниви,пасбища.Царят обявил награда на този,който го избави от тази напаст. Наградата била царската дъщеря.Явили се безброй кандидати,но никой не дал решение за проблема с извора.Всяка вечер Антола тайно се измъквала от стражите и се срещала с красивия овчар Велизар.Любовта им била обречена- той овчар,а тя - принцеса.Една нощ,връщайки се от среща с овчаря,тя подслушала баща си,който обяснявал на жена си какво трябва да се направи за пресушаване на извора.На следващата нощ Антола съобщила на любимия си какво е чула и той се явил пред царя с предложението за помощ от бедата.Царят прозрял,че е предаден,защото само той,магьосника  и жена му знаели какво трябва да се направи,затова наредил на стражите да хвърлят Велизар в тъмница и да му отсекат главата.Принцесата паднала в краката на баща си и признала, че тя го е предала.Царят наредил да пуснат овчаря,а дъщеря му да заровят до кръста в земята и всеки,който мине покрай нея да хвърли камък.Така се образувала Калакоч могила,а от сълзите,проляни от хората за красивата Антола избликнал извор с минерална вода.В ясни,лунни нощи над могилата се носела тиха музика от кавала на Велизар,плачещ за своята принцеса. Наскоро направиха мащабни разкопки и откриха римска крепост,колесница,бани.

 Къщата ни беше обрасла цялата с бръшлян,а между него –увивни рози.Прозорците едва гледаха към света под буйните кичури бели розички сред тъмнозелените листа на бръшляна.Дядо искаше да го окастри,че се въдели змии,но ние не давахме и дума да се издума.Къщата за нас беше замък сред непроходими дебри,а ние с братовчедка ми – принцеси,затворени в омагьосана кула от зла вещица и търпеливо очаквахме двамата принца да ни спасят.Брат ми ни беше довереник и изповедник.Възлагахме му задачи как да убие вещицата и да развали  магията.За целта той си издяла от дърво подобие на меч.Е,вярно,беше доста крив и дръжката му едва се крепеше,но нали все пак беше меч?Прототип на вещицата беше съседката ни баба Гина.-много стара,превита на две,с остър като клюн нос.Наистина много приличаше на вещица.А беше толкова добра и сърдечна.Все ни канеше да влезем в малката й порутена къщица, да ни почерпи със сладко от ягоди и мляко.Ние умирахме от страх,че влезем ли ще ни омагьоса и ще заподскачаме като жаби.

Летните следобеди по нареждане на баба трябваше да прекарваме в сън,или в четене.Предпочитах второто,но скоро книгата падаше от ръката ми и мечтите ме отнасяха далеко.В нагорещения августовски следобед  всичко притихваше,дори и листо не прошумяваше.Във въздуха витаеше смътна тъга и печал.Но щом слънцето наклонеше червените си лъчи на запад,всичко отново оживяваше.Ние скачахме от леглата и с радостни викове се втурвахме в поредната щура игра.Тичахме на двора да се гоним с козите,върнали се от паша,подхвърляхме нещастните кокошки и си правехме състезание коя от тях ще излети най-високо.Ставаха злополуки с кокошките,я счупен крак,я крило,за което разбира се изяждахме поредната порция пердах.Но после с какъв апетит сърбахме вкусната кокоша чорба на баба.Никога  не съм яла по-вкусна супа от нейната.

             Когато станах на 15 години,тези детски игри вече не ми допадаха и се заоглеждах за компания на моята възраст.Селото беше малко,но си имаше всичко.И хоремаг/кръчма/,и сладкарница,и фурна.Хоремага винаги беше задимен и препълнен,но само от мъже,там жени не ходеха .Служеше и за магазин за хранителни стоки,на практика в него се продаваше почти всичко,необходимо за бита тогава.Дядо,винаги когато ходеше там, ни носеше бонбони,шоколад,или купешка луканка.Много беше щедър.Даваше ни  пари за пасти и боза,които си купувахме от сладкарницата.Тя беше място за социални контакти.Там младежта се събираше на по чаша лимонада,или сайдер,там се завързваха флиртове,прехвърчаха любовни искри, там беше весело и забавно.Месните момчета гледаха на мен със страхопочитание,понеже бях от София,а в техните очи,София беше нещо велико.Да,действително тогава дълбока пропаст делеше провинцията от столицата.Това се чувстваше както в облеклото,така и в държанието. Ние софиянци бяхме самоуверени,нахакани,със свободно поведение.Горките младежи от село,не знаеха цената си и притеснено се свиваха.Аз си избирах някой що-годе по-приличен кавалер и се понасяхме към киносалона,който се помещаваше в училището. Прожекциите бяха чернобели,с накъсани ленти,често спираха и прекъсваха,но кой ти гледа,не филмите ме вълнуваха тогава.По-интересно ми беше да гледам публиката,да се смея на закачките на младежите и да се подигравам на плахите опита на кавалера си да ме ухажва.След филма,в топлата лятна нощ ,вървяхме с него мълчаливо до дома и точно преди да си вляза,той набираше кураж да ме попита дали искам утре вечер пак да ходим на кино.Като малка кокетка отговарях уклончиво и го оставях цяла нощ да се чуди ще дойда ли утре,или не.За тежест на другата вечер не отивах и се появявах в сладкарницата след ден,два.По укорения му поглед разбирах,че напразно ме е чакал. Спечелвах го отново само с една усмивка.Да,но вечерните ми скитания не се харесваха на баба и дядо.Като повечето възрастни хора,които вече не могат да се радват на прелестите на младостта,те бяха строги моралисти.Наложиха ми вечерен час – 9 часа в къщи.Не се трогнаха от доводите,че филма свършва в 10,нито от факта,че според мен съм доста голяма на цели 15 години,за да се прибирам толкова рано.За голямо разочарование на кавалера ми трябваше да се прибирам по светло. Това затъмни ореола ми на самостоятелна и важна софиянка.Рискувах да загубя репутацията си сред местната  младеж.Една вечер се прибрах дори след 10 часа.Сещате се какво се случи след това,нали?Бях наказана без никакво вечерно излизане.Измислях какви ли не хитрини да се измъкна от зоркия поглед на баба,но уви,винаги ме излавяше.Хрумна ми обаче една идея.Точно в 18часа брат ми и братовчедка ми неистово огладняваха за пасти и боза.Започваха да хленчат и молят дядо да ме пусне с тях да ги придружа до сладкарницата и да задоволят ненаситния си глад за сладко.Той отстъпваше пред горещите им молби,но с уговорката да не се отделят от мен.Те послушно и бавно ядяха пастите си,чакайки ме да се върна от срещата с гаджето,дори една вечер заспали на масата в сладкарницата.Но и този номер вече не минаваше пред дядо.Тогава прибягнах до отчаяно решение.Под прозореца на стаята,в която спяхме с братовчедка ми растеше голяма,разклонена липа с ниски,удобни за катерене клони,които опираха в прозореца. Та вечер,когато баба и дядо си легнеха/а те си лягаха рано/ тихо се спусках по един от клоните на липата и „здравей свобода!”Братовчедка ми активно участваше в авантюрата.Бяхме приготвили от одеала подобие на човек ,завит през глава в моето легло,който да послужи за заблуда на баба,ако случайно влезеше в стаята ни. Братовчедка ми трябваше да каже на баба да не ме буди,защото като се разсъня ще будувам чак до сутринта,както често се случвало.Веднъж баба влязла и братовчедка ми умряла от страх,но слава богу,наивната ни добра баба се хванала  на приказките за безсънието ми и тихо заключила вратата отвън.

Брат ми беше доста по-малък от мен и аз се чувствах отговорна да го пазя,закрилям и гледам.Веднъж той с кански рев влетя в къщи,целия облян в кръв със спукана глава. Баба се спусна към него да го мие и превързва и сред хлипане,рев,сълзи и сополи успяхме да разберем,че моята приятелка от горната къща хвърлила камък по него.Знаех защо го е направила- бях й отмъкнала гаджето под носа и тя,като не набрала смелост да се разправи с мен,си отмъстила на горкото дете.Изскочих бясна и нахлух при нея.Боя беше върховен.После баба трябваше и мен да превързва  и цери.

          Докато починаха баба и дядо,при всеки удобен случай все тичах на село да се заредя с топлота и красота,каквито липсваха в големия град.

Да,ние тримата с брат ми и братовчедка ми така се обичахме,толкова близки бяхме.Как живота днес ни раздели,как алчността,егоизма,гордостта и хората около нас ни отчуждиха един от друг.Как се забравихме,все едно,че никога не ги е имало тези светли,чисти детски години…

А може би,след като баба и дядо си отидоха, рухнаха устоите на истинското, патриархално семейство с традициите, ценностите,с морала?

Къщата на село осиротя.Не се мяркаше пъргавата,дребничка фигура на баба,заета с някаква работа,няма го дядо,засмукал неизменната цигара,загледан в асмата.Къде са котките,легнали на припек сред цветята,кокошките,ровещи на двора?Бурените неуморно превзеха чистата,подредена градина на баба,комина заспа.Къщата се приведе надолу като старица,оплакваща нерадостната си самота.Няма я онази светлина,която извира сякаш от земята,тишината трайно се настани и обгърна всичко.

След време продадоха къщата.

 

 Марина ДИМИТРОВА


Марина Димитрова е родена в София в семейство на интелектуалци. Работила е в Стопанско Обединение като инспектор, а след това в семейната си частна фирма. Пише проза и лирика, публикувала е във „Вестник за жената”, „Минаха години”, сп. „Туризъм и отдих”.

Марина Димитрова е родена в София в семейство на интелектуалци. Работила е в Стопанско Обединение като инспектор, а след това в семейната си частна фирма. Пише проза и лирика, публикувала е във „Вестник за жената”, „Минаха години”, сп. „Туризъм и отдих”.