nabore.bg

Литературен мегдан

На пазар в Македония

Разказ

 

Някъде след 90-та година, когато комунизмът си замина, се усети раздвижване на човешката маса. Поникна  и разцъфтя куфарната търговия. Първи я пренесоха у нас руснаците, които завладяха битаците в страната. Щом те са се емнали от толкова далеч на мини гурбет, защо и ние да не тръгнем в съседните страни, си казахме. Ей къде е Турция, Македония... Бяхме си закупили евтино всякакви ненужни вещи от Руския пазар и не беше лоша идеята да ги пласираме изгодно  в чужбина.   Моят приятел, Наско, имаше Москвич 412, уж подобрена версия на 408. Всъщност руснаците, на които им беше писнало от подигравките на японците, че от една тяхна правили две свои, бяха създали поредното автомобилно недоразумение. Не е ясно, Насковата, с извинение, кола, какво разстояние беше изминала сама и кое с чужда помощ – теглена с въже или бутана. Но въпреки, че в автоморгите му предлагаха 150 лева  -  обидно ниска цена, той,  воден от сантиментални и русофилски чувства,  държеше на своето -    200 лева и  си стискат ръцете. Алчните купувачи също не отстъпваха, скланяха само до 175. Но Наско беше волеви човек и не се съгласяваше. Така  до последния си дъх  москвичът  остана пред жилищния блок, в който още живеят – да са живи и здрави  дълги години – той и жена му Бистра! Двамата с него сме израснали заедно на село.  Дворовете ни бяха един до друг, една ограда ни делеше,  и  ние ловко   се катерихме, дори без стълби и се    прехвърляхме  веднъж аз у тях, друг път той у нас.  Наско  все беше засмян, притежаваше в изобилие чувство за хумор,  и в най-незначителната случка търсеше повод да се киска. Така се и казва – Атанас Кискинов.  И сега, преселели се в града, подържаме още приятелските си отношения. По време на едно  гостуване, доста пийнали, на Наско му хрумна смахнатата идея да тръгнем с неговия москвич за Македония. За да сме припечелили  нещо и най-вече,  да докажел на приятелите си, че колата му е способна  и на по - дълъг  преход от Пловдив до Калояново и обратно. Домашната гроздова ме беше направила неразумен и аз тутакси се съгласих. Извадихме си  паспорти, напълнихме багажника със стока  една събота  и потеглихме. С бутане, естествено, защото акумулаторът от много време беше отказал  съдействие. За изненада – най-вече на стопанина  му, москвичът се мобилизира и устремно ни понесе към  целта...  След един завой, някъде преди Кюстендил, ни спря катаджия и поиска свидетелството за управление на МПС. Наско се смути,нескромно допускайки, че е превишил скоростта и не успя веднага да намери книжката. Ние също започнахме да търсим, но безуспешно. Съвестният служител на МВР доста ни изчака, после отиде до колата си и  се върна с кочан актове. Преди да започне да пише, иронично попита : „Какво стана, намерихте ли я“. За негово и наше удивление, Наско бодро рапортува : „О-хо, откога я намерихме“ -  и поднесе изрядния си документ, който бил забравил под картата до задното стъкло. Старшината изглеждаше съкрушен . Приятелят ми го успокои  с думите: „Другарю старшина, не се притеснявайте, има толкова нередовни водачи. Все ще попаднете и на такъв“. Той, обаче, нямаше поводи за шеги на границата.  Беше времето на сръбското ембарго (Македония още зависеше от Сърбия) и митничарите щателно проверяваха багажниците за туби бензин. Ние носихме само една - за връщане. От България към Македония  и обратно, преминаваха  много лъскави   возила и  цели камиони, но тях не ги спираха -  водачите им само    подаваха паспортите и някакви пропуски. Чиновниците  поглеждаха паспортите и ги връщаха. Пропуските прибираха в джобовете на служебните си облекла. На мен те много ми приличаха на  100 маркови банкноти, но аз не познавах добре тогавашната немска валута, затова не бях  сигурен. След като провериха паспортите ни, Наско ми даде знак да бутна колата и тръгнахме, без да подаде пропуск.  Това силно възмути  блюстителите на реда  по границите и те ни наредиха да отбием в страни и да отворим багажника за проверка. След като освободихме пътя, моят приятел започна трескаво да търси ключа, за да го отвори, но  въпреки старанието си,  не успя да го намери. Това усили съмненията на митничарите и те започнаха  внимателно да оглеждат москвича, дори лягаха под него да  търсят скривалище, в което евентуално да има наркотици. Опитните служители бяха убедени,че този, така наречен автомобил, е за камуфлаж, нарочно  нает от контрабандистите за заблуда. Бяха сигурни, че в него има кокаин за милиони...  След повече от  два  часа  молби и уверения, че сме скромни  хорица, тръгнали за малко алъш-вериш при съседите, ни пуснаха, като  преди това бяха отворили със специален лост багажника,та се наложи да завързваме капака с тел...  Щом стъпихме на македонска земя, Наско, икономист по образование, работещ като обикновен счетоводител, се преобрази. Знаех, че  е патриот и обича историята, но сега съзрях елементи и на национализъм -  личеше си по  особения блясък в очите. Вие - започна той - си мислите,че сте в чужбина. Фактически тук е България ! Ние сме били велика държава. По времето на първото българско царство, особено при Симеон Велики, тя е била най- голяма в Европа. За Русия не съм много сигурен, смутолеви той, но нашите деди са се къпали и на Бяло  и на Адриатическо море, а не както  сега – да се блъскаме всички българи само на Черно, съвсем почерняло от мръсотия... Световните обстоятелства не са били в наша полза, но един ден ще си върнем величието, бас държа... Сега с македонците имаме малки различия, защото сърбите ги подкокоросват, но те са наши братя и един ден ще прегърнат отново майка България...  В Скопие, на първия малък пазар , когато се оглеждахме за място на което да подредим експонатите си,  един го попита,  не много любезно, защо сме дошли. Наско, чийто пламък в очите още блестеше, със строгостта на учител по история пред двойкаджия, му обясни, че тази земя е била българска и един ден пак ще бъде. И е естествено да идваме тук на пазар. Затова – натърти той.  Не се наложи да разстиламе найлоните. Трябваше спешно да напуснем оказалата се вражеска, територия, защото оня тръгна да вика полиция...  В следващите няколко минути,  Наско, вероятно от вълнение, допусна още две  съществени грешки. Знаех, че акумулаторът още на минутата, щом двигателят спре, предава богу дух и запретнах ръкави  да бутам. На трийсетия метър приятелят ми се сетил, че не е дал контакт, та бутах още трийсет. За капак - щом москвичат запали – отпраши с мръсна газ.  Добре, че улицата беше права, та  не  изгубих колата от поглед.   След 500 метра жените все-пак успели да надмогнат ревящия двигател и да му съобщят, че не съм в колата. После, на втория битак, където имаше много българи, научихме, че  на първия, по-малък, се събирали само сърбомани, които  не допускали чужда конкуренция, камо ли българска. Там, на спокойствие, за някакви си 4-5 часа, се отървахме от повечето боклуци. Продавахме толкова евтино, че много български търговци си купуваха от нас. Все-пак отчетохме, че сме на далавера, защото обърнахме динарите в марки, т.е. - в западна валута.  После поехме към Пловдив. Отново -  учудващо безпроблемно. Даже на границата, виждайки празния багажник, ни казаха „прав ви път“. Пътят не беше прав, имаше много завои. Уверих се, че сме се завърнали живи и здрави, едва когато  спряхме  пред входа на блока ни в Пловдив и започнахме да прибираме останалия багаж. Аз развързах тела и видях, че Наско  бръкна в джоба си и извади ключа на багажника. Пред входа светеше лампа и той видя, че сме зяпнали с уста. Разбра, чак когато прихнахме да се смеем.  Заради тоя ключ висяхме повече от два часа на границата, като отгоре на това му разбиха и багажника... След краткия разбор надделя мнението, че това е било  успешно пътуване. Аз бях против, но се оказах  малцинство. След това събитие,  съвсем логично приятелят ми се отказа да продава москвича. Макар, че - честно казано -  и да беше искал, едва ли щеше да му намери купувач - започнаха да внасят западни автомобили, които изненадващо се оказаха по-добри от съветските...

 

***

  След година пак отскочихме до Македония, но с други приятели – Иван и Роза. И колата беше по - за пред хората  -  Лада. Преди 10-15 години това мило семейство предприе по-дълго пътуване – до Щатите и сигурно там им е харесало, защото нищо не споменават за връщане. Макар, че имат няколко коли в гаражa си, сигурен съм, че си спомнят много добре ладата, преди нея  москвича.  У нас тя беше лекарка, той агроном.  В Америка са на по-ниска социална позиция,  но на по-висока икономически такава.   С ладата  имахме известни проблеми в чуждата- наша Македония. Но ги преодолявахме със смях.   Имаше и търговия – все-пак живеехме в България,  но  акцентът   беше  върху желанието да посетим места, които до скоро  са били наши... Нямахме търговски успех, но бяхме много доволни от това, породено от патриотични подбуди, пътуване.  Когато се връщахме, изпреварвайки с лекота останалите участници  в движението, Ваньо гордо каза: „Сигурен съм че тази лада не е правена в понеделник“. Понеделник беше  критичен ден  за автомобилостроенето в първия   във всичко, включително и в пиенето, Съветски съюз. Основно -   заради махмурлука на работниците след неделното натоварване...  Сега ще се пренеса малко по-насам във времето, защото се сетих  за един колега от училището, който имаше лада – дрънчаща бракма, със сигурност правена в няколко поредни понеделника, до която аз паркирах своята корса, за да изглежда като нова... Мисля си, че ако започнат да съдят собствениците на коли в България, аз ще се отърва само с условна присъда, а Емо направо ще го оправдаят...   Веднъж отидохме с него на улица Иван Вазов – меката на обувките в Пловдив. Емо не можеше да намери свободно место и аз му посочих една странична улица. – Не може, забранено е спирането – каза той.  Ще мине паякът и ще я вдигне.  –  И какво, да не би да ходиш да я прибираш – съвсем чистосърдечно  го попитах. Емо определено се засегна. Затова, когато един ден пред школото, редом до по-възрастната ми  от дванайсетокласник,  корса, спря много добре изглеждаш фолсфаген пасат, тои подигравателно се обърна към мен:  „Нещо да кажеш?“  Въздъхнах, но му честитих новата придобивка, която  беше едва 10 годишна...

 Вече наближавахме границата, когато жена ми  забеляза отзад прясна диря от моторно масло по асфалта. Пред колата, обаче, нямаше такава, което  ни наведе на мисълта,че е възможно и ние да сме причина за екологичното замърсяване. Спряхме ладата и Ваньо се наведе да провери случая. „Пробката  се е развинтила, но още си е на мястото. Щеше да падне  след няколко километра, но дотогава вече щяхме да сме си в България...“ – успокои ни той.  Имахме  гориво в резервоара, та направихме бартер с македонците – дадохме им бензин, те на нас масло. Затегнахме здраво пробката (стиснатите западняци не продават колите си с ключове) и се  върнахме по живо по здраво  в Пловдив...

                                                                                                      

       Георги СЛАВКОВ


Георги Славков

Георги Славков