nabore.bg

Литературен мегдан

На Галата

(Откъс от роман)

 

Така се получи, че през следващите пет-шест дни Владимир не ѝ се обади нито веднъж. Биляна ходеше сама до близкия плаж. Вземаше си храна и плодове и се връщаше в късния следобед, малко преди залез слънце. В жилището бяха само двете с Ваня, тъй като Панайот, съпругът ѝ, след пенсионирането си, прекарваше голяма част от времето си в малкото им селско имение, където се грижеше за лозето и овощната градина.

– Владимир няма ли да дойде някога с теб на плаж? - внимателно я попита Ваня. - Ти покани ли го да дойде у нас, да се запознаем?

– Да, поканих го... Той обеща, че ще дойде някой ден за сутрешното ни кафе... Но скоро не ми се е обаждал. Сигурно няма възможност да отсъства от дома си... Но след два дни е големият празник "Вяра, Надежда и Любов" и аз се надявам поне на този ден да бъдем заедно...

 

Всеки ден, когато лежеше на пясъка, Биляна с надежда се оглеждаше да види червените плувки на Владимир. Дори веднъж дълго бяга по плажа след мъжа, в когото се беше припознала. "Толкова ли не може да отдели няколко часа за мен? Или още е много зает с ремонтите?..." - си мислеше с мъка Биляна. Но същата вечер, след припознаването, Владо ѝ се обади по телефона.

– Утре се каня да дойда да ви видя с Ваня... Удобно ли е? Надявам се, че преди отиването на плаж ще изпием по едно кафе, макар и малко... – пошегува се той.

–  Ще предам на Ваня... Тя почти всеки ден ме пита дали не си бил с мен на плажа и защо досега не си дошъл да се запознаете. Ние с нея сме сами и няма никакъв проблем... Аз отивам на плаж към десет часа, така че ще имаме време за кафе...

Владимир пристигна у Ваня малко преди девет часа в пълна  екипировка за риболов.  Когато си свали раницата и я постави в коридора, нещо в нея леко издрънча.

– Заредил съм се добре с храна и напитки... Нищо няма да вземаш, освен някаква постелка и хавлия за плаж... И ако може да си обуеш нещо подходящо... Ще ходим с теб на Галата...

– Но аз очаквах да отидем там на празника... А той е утре...

–  Утре не мога... – прекъсна я Владимир. – От София пристига една братовчедка на жена ми - Любка се казва... Ще празнуваме  именния ѝ ден заедно на село - в къщата на заварената ми дъщеря... Там ще направим голямата софра... Зет ми е голям майстор на барбекюто.

Биляна слушаше със свито сърце. Опитваше се да разбере сложността на положението, но така ѝ стана мъчно, че не можа да се зарадва истински на изненадващото отиване на Галата.

Изпиха си кафето, Владимир благодари на Ваня за посрещането, а тя от своя страна му благодари за рибките, които ѝ беше изпратил по Биляна и излязоха, за да не изпуснат автобуса за Галата. Почти през целия път до автогарата мълчаха. Беше излишно да обсъждат създалата се ситуация с празника "Вяра, Надежда и Любов", в който Биляна влагаше  толкова много символика... А само един ден след този празник тя трябваше да си замине. "Значи днес е последната възможност да бъдем заедно... Утре, на празника, пак ще бъда сама на плаж... Съдба... Така ни било отредено... " - си каза тя, като си спомни често употребяваната от Владимир фраза.

Пристигнаха на нос "Галата" и тръгнаха по опасната камениста пътека към малкото безлюдно заливче, което Владимир нарече "нашето място". Той вървеше напред и посочваше с крачките си къде трябва да стъпва Биляна, за да не се подхлъзне.

Наближаваше обяд и септемврийското слънце вече препичаше.  Биляна се съблече по бански и си постла хавлията на пясъка.

–  Няма ли да направиш място и за мен?... Сега сме сами...

– Най-после!...  –  с лек укор забеляза Биляна. – Намери време и за гостенката си... Впрочем аз не се чувствам твоя гостенка... Ако  ме беше поканил у вас, може... Дали щях да дойда е друг въпрос, но очаквах покана... Нали казваш, че си споменал на Тина за гостуването на "редакторката"... Или това е било някаква шега?

– Опитваш се да бъдеш язвителна, но няма да ми развалиш хубавото настроение... Днес съм с теб и нищо няма да го помрачи! – каза Владо, смести се на хавлията до Биляна и посегна към нея за първи път, откакто тя беше в неговия град.

Макар че наоколо нямаше жива душа, Биляна изпита неудобство от тази близост под открито небе. Леко отклони ръката на Владо, седна и се огледа наоколо. Малкото заливче беше пусто, но личеше, че някога са идвали хора на това място. Рибари ли бяха или просто и те като тях търсеха усамотение?... Малко настрана от мястото, където беше постлала хавлията си, Биляна видя порутена рибарска колиба, а пред нея - изкорубено дърво, което служеше за пейка. Там някъде се виждаха и следи от огнище. "Днес сме по някакво чудо сами тук... – си мислеше Биляна.  –  Но до края на деня има време. Може да дойде някой позакъснял рибар..."

– Щом не ме искаш, отивам да наловя миди и скариди... Ще заложа и въдиците - може да се улови някоя рибка... А ти си направи един хубав плаж, че не ти останаха дни...

– После, ако искаш, мога да дойда при теб - да ти помогна с нещо за обяда... Но сега ще се поразходя малко ... Няма да влизам сама във водата, че тук ми се струва дълбоко... Само ще се понамокря малко и ще се пека...

– Внимавай с камъните... Не се отдалечавай много от мен! Искам да те виждам къде си...

Kогато Владимир приключи с улова, запали огъня и се залови с приготовлението на обяда. Биляна седеше на един голям камък в плитката вода и наблюдаваше чайките. Спомни си текста на позабравена вече стара градска песен и започна да си тананика:

                „ Чайките бели ще ти напомнят

                 за любовта ти, що ми подари...

                 И край морето бродя аз самотен –

                 чакам да се върнеш отново пак при мен..."

Биляна беше уверена, че това морско приключение на Галата няма да се повтори никога... Погледна към Владо – той беше клекнал край огнището и бъркаше нещо в тигана. "Не ме повика... Явно е решил сам да се справи с мидите – не му е за първи път, пък и обича да готви..."  – си каза Биляна. Когато ѝ гостуваше я беше молил да го остави сам в кухнята. Приготвяше с удоволствие вкусните си специалитети, стига да имаше необходимите продукти за тях...

Биляна стана от камъка и тръгна по тясна пътека нагоре в гората. Въпреки ранната есен тя беше постлана с отронени листа и когато се поизмори от изкачването, седна на пътеката. Беше само по бански и внимаваше някой трън да не се забие в полуголото ѝ тяло. Огледа се да няма съчки под нея и легна по гръб... Обичаше да гледа късчета небе между клоните на дърветата. Слънцето едва, едва се прокрадваше и проблясваше в очите ѝ. Тя се унесе в мисли – къде е, какво прави тук – и едва дочу далечния глас на Владо, който я търсеше вече.

– Тук съм... Върви нагоре по пътечката... Лесно ще ме откриеш, ако се качиш...

– Добре! Стой там, където си... Ще те намеря...

Докато Владо се изкачваше към нея, Биляна свали целия си бански костюм и остана съвсем гола. Той я забеляза и отдалеч започна да събува плувките си... "Какво правиш с мене ти?!... Като някоя тинейджърка си... Кой мъж може да устои на такава гледка?!“ – говореше Владимир задъхано и не усети как един остър шип се заби в бедрото му. Едва след като станаха и започнаха да обличат банските си, и двамата забелязаха бликналата кръв... Малко след това се чу звън и една козичка, търсеща зелена шума, се озова близо до тях.

– Яяяяя!.. Още една козичка! – пошегува се Владо. - Само че тя не е гола като теб, палавнице!...

–Тази козичка не е сама... Има и други... Ето там е и козарят... – каза със смях Биляна. – Дано не ни е видял!...

– И да ни е видял, радвал ни се е!... Такава гледка рядко може да види човек като него... Хайде да слизаме, че мидите изстинаха, а сигурно си вече и гладна!...

След вкусния обяд от морски дарове, приготвен собственоръчно от Владимир, след кратката дрямка на  топлия пясък и след голямото къпане в морето дойде време да се разделят с това романтично кътче, което и Биляна започна да нарича „нашето място“. Когато се изкачваха по пътя към фара слънцето вече клонеше към залез.

–     Искам да ти покажа още нещо, което никога не си вижала... Имаме време за още едно приключение!  –  каза Владимир.

–     Няма ли да станат много за един ден? айде да го оставим за утре!...

–     Да ти напомня ли, че утре ще ходим на село... Нали ти казах, че там ще празнуваме именния ден на братовчедката Любка... А вдруги ден ти вече си заминаваш... Така че сега е моментът!

Когато пазачът на фара ги покани във вътрешността му, Биляна се стъписа от височината на витата желязна стълба, която водеше към най-горната площадка с въртящото се светлинно тяло. Още от дете тя имаше фобия от височини и не смееше да пристъпи към стълбата, но Владимир я увери, че ще бъде плътно зад нея и няма да допусне да ѝ се „завие свят“, както Биляна се опасяваше.

–     Гледай само напред и нагоре!... Аз съм до теб!

–     Твърде голямо е за мен това изпитание... – му каза Биляна и започна да брои наум железните стъпала.

Щом се изкачиха горе на широката площадка, в най-високата част на фара, Биляна ахна при вида на това, което се откри пред очите ѝ – необятно синьо-зелено пространство, сливащо се със синевата на небето, по което нямаше нито едно облаче... Владимир стоеше плътно зад нея и със силните си ръце я беше обгърнал през кръста така, че тя не можеше да пристъпи и крачка напред към бездната пред нея... На Биляна ѝ се поиска да разпери ръце и да полети над тази морска шир, която блестеше като сребро от светлината на залязващото слънце. Няколко минути стоя така като вцепенена и не смееше да погледне надолу. Топлият дъх на Владо, който дишаше учестено зад нея, ѝ даваше смелост и я връщаше към действителността... „Боже мой, това като че ли ще е един от най-безоблачните дни в живота ми!... Благодаря ти, Боже, че ми го подари!...“  – си каза тя и изви глава към Владо, която я целуваше нежно по шията...

–     Ето това исках да ти покажа... Тази красота не можеш да я видиш никъде, освен тук, на фара... – ѝ шепнеше той, когато усещаше с ръцете си как Биляна потръпва от възторг. – Но трябва вече да се прибираме, че след малко слънцето ще залезе, ще захладнее и бързо ще се стъмни...

Слизането по витата желязна стълба беше още по-голямо изпитание за Биляна, защото сега тя задължително трябваше да гледа надолу. Но Владимир предвиди това и стъпи преди нея на първото стъпало, хвана я за ръка и я поведе...

–     Сега ще гледаш моя гръб и ще стъпваш смело... Когато си с мен, не трябва да се страхуваш от нищо!

–     Ти си на път да избиеш от мен всякаква фобия... – му каза Биляна, когато излязоха от вътрешността на фара и благодариха на пазача за възможността, която им предостави. Усмивката му многозначително говореше за това, което виждаше у тези възрастни вече, но много влюбени мъж и жена...

 

Денят, в който бяха сами на Галата вдъхнови  Владо и той написа на Биляна в едно от следващите си писма малка лирична „поема“, в която имаше стихове, напомнящи моряшкото писмо на един голям поет („Ти помниш ли морето и машините...“):

      Ти помниш ли морето през септември

      и каменния залив?...

      Ти помниш ли рибарската колиба

     със пейката отпред –

     старо, изкорубено дърво?

     Спомняш ли си стръмната пътека

     и трънката, забила се в плътта?...

     А фара? Спомняш ли си фара,

     от който искаше да полетиш?

Тези мили стихове послужиха на Биляна като основа, за да напише по поръчка текста на една песен, с която Вокална група „Ретромелодия“ се подготвяше за участие във Варненския фестивал „Море на спомените“. В текста имаше такива стихове:

      Спомням си морето през септември

      и Галата с притихналия залив.

      Спомням си рибарската колиба

      със пейка – изкорубено дърво...

            Припев: Море, моя късна любов,

                   ту нежно си с мен, ту сурово...

                   Море, моя тиха любов,

                   да се върна при теб съм готова!

  

Александрина ШАХАНОВА

 ..................................................

 

 Откъс от незавършения роман „Облаци“ от Александрина Шаханова от Русе, глава IV, част 5

    


Александрина Шаханова

Александрина Шаханова