nabore.bg

Литературен мегдан

Момчето се завръща ...

Разказ

 

Вятърът шумоли в листата на едрите кестени, а аз шляпам със сандалите на брат ми по асфалта. Още са малко големи, но след година ще са ми точни ... А както баба казва ... „Бива ли да се изхвърлят, такива съвършено нови обуща ...!?”.

Вече чувам жуженето на ролкови кънки зад блока. Приятелите са излезли, а аз не съм ги усетил. Някой влачи лагерна количка нагоре към центъра. Ето, спря, обърна я и тръгва надолу. Шумът се усилва и гъргоренето набира сила, докато се превърне в истински рев, заглушаващ всичко наоколо.

Минал е едва час от обяд, а вече умирам от глад ... Майка, както винаги ми даде само двайсет стотинки. Продавачката толкова бавно взема кифлите с мармалад от тавата, та чак ме изнервя. Вече ги изяждам с поглед, докато ги завива в грубата кафеникава хартия. Подава ми ги ... топли са. Първата почти не я усещам. Едва започвам да се наслаждавам на втората и тя свършва ...

Хуквам обратно към двора на блока и с още пълна уста, почвам да завивам фунийка. Момчетата естествено не са ме дочакали и са започнали нова игра. Включвам се в движение.

Надвечер е ... Косарите пак са нападнали градската градина. Трошат клони и превиват младите борове. Време е за лов ...

Този път си направих страшно силна прашка. Мишинът е от една чанта на майка, която не е носила отдавна. Дано скоро не се сети за нея ... Ластикът е от самолетна гума. Жесток ... хем мек и лесно се опъва, хем невероятно силен. Имам достатъчно гайки и сачми от лагери, но за всеки случай си нарязах и парчета желязо с ножовката на татко в мазето.

С приятелите имахме добра слука ... ударихме трийсетина бройки. Изчистихме ги и ги прибрах в нашия хладилник. Утре ще си направим разходка по Тунджа. Ще ловим риба, ще се къпем, а накрая ще запалим огън и ще ги изпечем ...

Отдавна се е мръкнало. Едва изкачвам стъпалата до петия етаж ...

 

Пак сме на реката ... Взех на татко брадвичката и ножа с дръжка от рог. Горд съм, а момчетата от махалата страшно ми завиждат. Всеки иска да ги подържи и аз не отказвам. Нека изпитат удоволствието ... усещането е велико.

Пилетата ги мазахме с масло, докато са на шиша и въпреки това станаха малко сухи. Изядохме ги. Мислехме, че ще стигнат ... но май сме се подценили. Само хлябът стигна и остана. Къпахме се до насита, а след последното влизане в реката изядохме и него ...

На връщане, близо до белянката ни срещнаха двама по-големи от брат ми. Взеха ми брадвичката и ножа копелетата. Опънах им се, но ми удариха два шамара и ги взеха. Татко ще ме убие ...

Татко не ме преби ... Малко се кара, но ми се размина боя. Каза само, че не трябвало да се бабаня с тях, а да ги нося прибрани. Другия път ще знам ...

 

В махалата жегата е страшна. Дали да не изпия едно ледено при бай Агоп. Той пък добре ли е ... затворил е будката в най-горещото време ...

Отивам на сладкарницата. Обед е и пенсионерите още ги няма. Изпих една лимонада, но комай от нея ожаднях повече. Масите лепнат ужасно и както винаги е пълно с мухи. Хванах си доста и ги прибрах в една кибритена кутийка. Имам и белички от вчера ... мога да отида за риба, тъкмо ще убия времето. Още е много горещо и никой от аверчетата няма да излезе.

Майстор съм ...!? Егати рибата ... цели две върбови вързеници. Тежки са и току опират земята, докато ги нося. Бай Стефан – художникът от първия етаж ме срещна ... „Ти си ги спукал, бе Лъчко ...!?“. Стана ми хубаво, стар рибар да те похвали ...

Запътвам се към сладкарницата. Вече захладня и пенсионерите ще са там ...

Страхотен кеф, дадоха ми по левче за всяка ...!? Бягам бързо към закусвалнята и едва дочаквам да извадят кифлите от фурната. Четвъртата ми даде малко зор ... А сега мога да изпия и едно ледено при бай Агоп. Глупости, какво ледено нали съм богат, ще изпия голямо мешано ... от дванайсет стотинки ...

 ***

 - Може ли да ми платите, защото се сменяме с колежката ...

Отпивам от студеното кафе и посягам към цигарата ... но и тя е угаснала в пепелника ... Вятърът люлее клоните на старите кестени, а из въздуха се носят белите листенца от цветовете. Ето ... паднали са дори в кафето ми ...

Тръгвам си ... Вървя по тротоара, а плочките са същите и асфалтът е същия. Малко избелял и напукан, но същия. Само дето вече не е пред сладкарница „Рила“, а пред бистро „Дъблин“ ...

Поглеждам си коленете ... Не са ожулени, а сандалите са нови и са ми по мярка ...

Завивам зад ъгъла, решен да си купя кифла с мармалад. Уви ... закусвалнята предлага само дюнери и пици ... на парче ... Пак си останах гладен, по дяволите ...!? Точно, както някога ... след две кифли с мармалад ...

 

Воден ЧАИРОВ

Септември 2013 г.

 ------

Воден Чаиров е литературен псевдоним на инж. Лъчезар Воденичаров. Роден е в Ямбол. Там завършва Математическата гимназия "Н. Лобачевски" (сега "Атанас Радев"), а висшето си образование получава във ВИАС - София. Воденичаров е инженер-конструктор по специалността "Промишлено и гражданско строителство". След дипломирането си през 1988 г. остава да живее в София и оттогава досега се занимава с проектиране и строителство. Както сам казва писането му е хоби, което се е появило покрай лова, риболова и непрекъснатите му контакти с природата. Желанието на автора за споделяне на случки и жизнен опит се родило спонтанно и неусетно преживяното в гората и планината, започнало да се превръща в разкази, а натрупаните знания и умения ... в статии. Лъчезар Воденичаров има написани около петдесет разказа (на тема лов и дива природа) и още толкова статии, които са отпечатвани в различните ловни издания – „Лов и куче”, „Български ловец”, „Лов и риболов” ... В началото на 2012 г. излезе първият му сборник ("Ловни разкази"), финансиран изцяло от приятели, които решили, че е крайно време това да се случи. Сега Воденичаров (Воден Чаиров) подготвя втора книга с разкази, описващи живота на интересни представители от дивата българска фауна.


Воден Чаиров (Лъчезар Воденичаров)

Воден Чаиров (Лъчезар Воденичаров)

"Ловни разкази" е първата книга на автора