nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Министър Георги Йорданов спаси Дамян Дамянов от самоубийство

Един ден влязох в дома на един от бившите ръководители на партията, държавата и на българската култура – Георги Йорданов. Домакинът и съпругата му Мария намираха различни поводи да прогонят тягостния разговор за ВЧЕРА И ДНЕС чрез сърдечно гостолюбие. За кратки мигове аз също се отказах да съизмервам плюсовете и минусите на миналото и настоящето, затова захвърлих мечовете на злостта и се оставих само на чистите човешки добродетели от кротост, толерантност, обич. И в долните редове ще опитам да разкажа някои от тях, но с уговорката читателят сам да прецени дали трябва да бъдем още слепи и глухи за истината и лъжата, или цял живот да гледаме и дишаме през марля по време на свински грип. Защото дори и сега определени партийни догми ни заставят да им служим с угодническо покорство и безразсъдство.

 

А не бива да е тъй.

 

В стихиите на днешното враждебно противоборство всеки е длъжен да брани личната си нравствено-духовна цялост и интелектуално притежание...

... За моя изстрадана болка сред тях бяха и тези, които се наричаха колеги и приятели на знаменития ни поет Дамян Дамянов и заемаха високи номенклатурни постове в какви ли не творчески съюзи, партийни комитети, министерства и пр. Така беше и през 1984 г., когато Дамян отново изпадна в поредната си и тежка душевна криза. Затова обмисляше как час по-скоро да свърши със себе си и да изтрие земния си път на мъченик, който, дори вече всепризнат и обичан поет, не се смяташе за честит като човек, съпруг и баща. Чувстваше се самотен, угнетен, отхвърлен. Особено силно се разрази това състояние след смъртта на майка му леля Надка. Депресията продължаваше да разтрошава духа му, докато един ден буквално пред очите ми посегна на живота си (опита да изцеди газта на запалката си, след като беше правил и друг подобен опит). Видял се в чудо, впрегнах всичката си воля, та чрез енергията на думите да вдъхна сили и кураж в умиращата душа на поета. А в тези обречени мигове не мислих за друго, освен как и с какво да го задържа на тази земя. А когато открих първата спасителна пролука, мигом хукнах да отварям с голи ръце ръждиви железни порти на догматизма. Ала имаха ли сърца тези, които удрях за помощ по пещерните им вкаменелости? Дребни и нищожни личинки, те изслушваха думите ми с ангелска кротост, но оставаха безтрепетни. Нищо не предприемаха, освен да ме убеждават да не се захващам с такава непосилна задача около Дамян,

 

защото нищо нямало да излезе.

 

Като познавах обаче добре пословичното му трудолюбие и дисциплинираност, а и като си внуших, че мога да използвам други похвати за спасението му, мигом реших да заснема филм за него, като по този начин да го отклоня от гибелните мисли. А не беше никак лесно, нито сгодно да го правя точно в този момент. Пък и кой щеше да ми постеле персийски килими под нозете? Освен това вече снимах многосерийния си филм „Спасените“ за кървавата трагедия на международна група от 21 деца, станали жертва на хитлеризма и сталинизма. Предстояха ми освен дългосрочни и тежки, но и животоопасни пътувания в почти четирите континента на света (по-нататък ще опиша трагичната одисея). В същото време съзнавах, че с моето импулсивно решение да заснема филм за Дамян губех (за някое време или завинаги) „благословения шанс“ да реализирам не само вече замислените си филмови сериали, но и да разруша завоювания си безспорен престиж на изследовател от планетарен мащаб, заедно с творчески успехи, внимание, награди, слава, пари. Хвърля ли се такова нещо в неизвестното, след като през изминалите 15 години бях вече преминал през неизразими номенклатурни и административни препятствия за утвърждаване на темата, освен самолетни аварии над Минск, тежки автомобилни злополуки в Калифорнийската пустина „Мъртвата долина“, влошено здраве и още какво ли не. И особено, когато вече знаех как някои тогавашни псевдоестети гледаха с примигващи очи физическото състояние на поета и отбягваха какъвто и да е контакт с него. Тогава можех ли да разчитам, че ще ми разрешат да правя филм за такъв човек? Отделно от това кое от тогавашните литературни и режисьорски величия щеше да отстъпи мястото си на екрана за Дамян с неговия физически недъг от неподвижност, пъхтене, подсмърчане, кашляне, неясен говор? Киното е скъпо изкуство. Мъчително се организира творческия дух и още по-трудно се естетизира конкретен социално-нравствен и хуманен проблем в изображение, освен слово и режисьорска трактовка, докато всичко накрая се превърне във вълнуваща пластична цялост. Пък и всеки режисьор, а преди това и сценарист, с години чака разните редакционни и сценарни художествени съвети, идейни комисии, ръководства и др., докато приемат темата му. А моята за Дамян щяха ли да утвърдят, и то без да беше включена в идейно-художествения, производствен и бюджетен план на Студията, което обикновено траеше с години? Така че не беше нито време, нито сгода да спирам работата по предния си многосериен филм „Спасените“. Защото, освен крайно сложен и отговорен в постановъчно отношение, но идейно-политически беше актуално значим с неговото планетарно хуманно и антимилитаристично значение. А на всичко отгоре касаеше не само тесните пространства на България, но и още 15 държави в четирите континента на света. Тогава как по никое време да се захващам с нов филм, та дори и за такъв поет като Дамян с неговата величина? Освен това аз не съм от тия,

 

дето лесно свиват байрака, щом съм го развял вече.

 

Така беше и сега.

Щом неканено се залових да правя филм за Дамян знаех, че ще стане, дори ако трябваше да преплавам океана с кратунка. Особено пък, когато въпреки дългия си вече режисьорски опит, очаквах съпротивата срещу мен да бъде не бурна, а унищожителна, освен лукава и зла. И тъй излезе. Още от първия ден всичко се развилня отгори ми като мътна река в буря с гръм и ослепителни светкавици. „Опонентите“ ми немилостиво заблъскаха гърбината с неокастрени пръти – веднъж срещу мен, втори път и срещу Дамян. Но поне да бяха малко. А те като четниците на Хаджи Димитър се нахвърлиха отгоре ми с победителско „ура“ и иди ги спирай с голи гърди. Защото цифром и словом такива бяха точно двадесет и двама „отявлени“ врагове – мои и на Дамян. И то все мастити писатели, критици, тлъсти началници, главни редактори, сред които и някои „първи“ приятели на поета, макар че не излизаха от дома му. Да речем Климент Цачев, Лиляна Михайлова, Евгени Константинов, Донка Акьова, Колю Петров и още други, които вече не искам дори да споменавам. Всички се надпреварваха да ме убеждават, че Дамян не ставал за кино, че не е интересен филмов обект, освен че бил физически отблъскващ, неестетичен и пр. А и щял ли да каже нещо запомнящо се като „екранен герой“, когато при говорене нищо не му се разбирало? Ала всички тези клетници не разбираха, че аз не исках да правя филм за психо-физическото изражение на твореца, а да въплатя на екрана трагичната му същност като човек и творец. Чрез филмовия си „похват“ от иносказателно внушение и въздействие над зрителя търсех режисьорски код не да го овековечавам, а да го натоваря със задължение и обществена отговорност, като по този начин забавя или отложа решението му за самоубийство. Да го заставя да намери други мотиви за тежката си участ на инвалид, съпруг, баща, поет и да подчиня на нова преоценка отговорностите му пред живота.

 

Защото беше като паднал в тъмен кладенец слепец

 

и исках да го измъкна от мътилката с изплетено от самия мен въже, но пресукато през душата и тялото му. Ала като виждах, че нито един от писателската „каста“ около поета нито разбира концепцията ми, нито протяга ръка за помощ, тогава с отчаяна надежда нахълтах в кабинета на министъра на културата Георги Йорданов. Но когото човекът е човек, такъв няма нужда от цветни етикети за представянето си. Защото само от няколко думи министърът схвана трагизма на положението, оцени спасителните подбуди, които влагах във волята си да заснема филм за Дамян и като стана от бюрото си, стисна ръцете ми:

– Одобрявам идеята ти, Станко! Трябва на всяка цена да спасим Дамянчо. Той е поет с национално значение. Такива като него са малцина не само за България, но и за света. Имаш пълната ми подкрепа! Но не се отделяй от него, моля те! Грижи се като за най-скъп човек и ми се обаждай по всяко време. А срещу това ще внеса предложение Министерството да ти отпусне 2000 лв. творческа помощ (Още на мига обаче отказах това, а и Георги Йорданов е още жив да го потвърди, както и архивните документи са на лице. Макар че в същото време аз вече направо мизерствах с отпуснатата ми само за 4 месеца заплата на режисьор първа категория според съществуващата тогава нормативна таблица. А на всичко отгоре правех филма си повече от три години, като съзнателно протаках снимачния период, защото по този начин удължавах живота на Дамян).

И тогава в края на разговора ни министърът простена:

– Ех, Дамяне, Дамяне, каква беля щеше да направиш...Ще те изтървем и няма кой да ни прости после. Къде е той сега? Моля те, Станко, качвай се в колата ми и го доведи тук...

Е, след толкова мъки, неприятности, чупене на нерви, понасяне на какви ли не унижения, без да изключвам и материалната си несретност, накрая филмът стана. И получи не само висока оценка от разните иделогически и художествените комиси, одобрение от ЦК и дори от Георги Джагаров като тогавашен зам. на Тодор Живков заедно с неговата свита от Държавния съвет, но и от огромен брой телевизионни зрители. А на Международния филмов фестивал „БАЛФЕСТ“ през октомври 2010 г., същият филм получи престижната награда на журито, а преди това бях награден и с ордена за хора с добри сърца... Когато днес по този повод пиша тези редове, и то след 25 и повече години, ще допълня чрез въпроси още факти за Георги Йорданов, които оттогава ни споиха в приятелство:

– Защо, приятелю, тогава ти единствено пое отговорността и нападките на цялата клика от клеветници и интриганти да подкрепиш филма за Дамян, когато знаеше, че това ще ти донесе куп ядове? Защото всичките, сред които някои бяха дори негови съпартийни другари, до един не щяха да чуят нито името му, нито че ще се снима филм за него. А знаеха с какъв замисъл пристъпих към това. Знаеха и за безпаричието, за болестите му, за безработицата на жена му, за тежкото му многочленно семейство. При все това бяха против него и филма. А всички се пишеха писатели, поети, хора с благословени сърца и нежни души от себераздаване. А не си помръдваха дори миглите от съчувствие и разбиране. Докато ти – висшия партиен и държавен ръководител, заместник-министър председател на България, министър на културата и пр. не ме изруга в гръб с високомерие като тяхното, а заедно с мен се втурна да измъкваме от черните бездни на смъртта знаменития поет. Така, благодарение на теб, Дамян продължи да живее

 

още 12 години след двата му опита за самоубийство.

 

Но не само това. По лична твоя препоръка приканих тогавашния директор на Националната психиатрична болница проф. Темков, както и моя приятел от нея д-р Жоро Койчев, да поемат грижите около спасението на поета. После пък по мое предложение ти нареди да му се даде секретар в помощ при писателската му работа. Не знам как го направи, но пак по мое предложение само дни след това му предостави и служебна кола с шофьор Кирчо за лично ползване, както и за семейството му. После пак по мое предложение, а ти чрез Левчев като председател на Съюза на писателите, жена му беше назначена там на синекурна длъжност. А когато ти казах, че предстои 50-ият рожден ден на поета, за когото искам да заснема моменти от честването му и да ги включа във филма, а сливенската партийна номенклатура не искаше, тогава пак ти лично в мое присъствие нареди по телефона да му организират юбилейно честване в най-представителната зала в Сливен. След това (пак по мое настояване и с твоя подкрепа) Министерството отпусна допълнителни средства към бюджета на филма, за да се проведат в чест на Дамян литературни срещи в Минск, Ленинград, Москва, Русе, Бургас, Созопол и пр., които да влязат във филма. Тъй че едно ли, две и три ли бяха нещата, които двамата с теб правехме и раздавахме за нашия общ приятел Дамян – ти като негов съученик, съгражданин, министър, държавник, а аз, освен като приятел, но и с човешкото си задължение към него. За щото през младостта ми, макар и по препоръката на Радой Ралин, двамата с Владимир Башев отпечатаха във в. „Пулс“ първото мое стихотворение „Ръката“... Така, че те питам още веднъж и те моля да отговориш: защо правеше всичко това,

 

макар че оттогава измина повече от четвърт век?

 

– Станко, всичко, което ми припомняш след толкова години, е вярно – отговори Георги Йорданов. - Но в малката ми човешка грижа за Дамянчо, както и за други, в драматичен миг от живота им няма нищо изключително. Подкрепих филма ти за Дамян, защото бях убеден, че той ще е потребен на българската култура и литературна история. Може само да се съжалява, че днес не се прави почти нищо, за да се оценят достойнствата на големия поет и да се документира неговият необикновен живот. Още повече, че познавам слънчевата дарба на Дамян още от нейния изгрев, до днешния й блясък. Бях негов съученик, приятел, вдъхновен читател и почитател още от първите му ученически стихове. Затова продължавам и сега да мисля, че всичко казано и сторено за един от най-популярните съвременни български поети до недалечното ни минало, е недостатъчно. Защото животът и поетичното дело на Дамян Дамянов са неоспорим човешки и творчески подвиг...

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател

 


Бившият министър на културата Георги Йорданов

Бившият министър на културата Георги Йорданов

Писателят и режисьорът Станко Михайлов

Писателят и режисьорът Станко Михайлов

Поетът Дамян Дамянов

Поетът Дамян Дамянов

Стихтворецът в своя кабинет със съпругата си Надя. Снимка - фотоархив Тодор Славчев

Стихтворецът в своя кабинет със съпругата си Надя. Снимка - фотоархив Тодор Славчев

Съпругата и децата на поета

Съпругата и децата на поета