nabore.bg

             „Всичко българско и родно,

                               любя, тача и милея…”

                                                Ив. Вазов

Когато чуя химна на моята татковина България ,,Мила Родино“ , в чужбина и у нас,  сe просълзявам от умиление и гордост, че ние, българите имаме талантливи, трудолюбиви и носещи победи  за страната ни млади хора в различни спортове, научни сфери  и международни олимпиади.

Когато чуя възторжения български марш ,,Върви народе  възродени“ , в  сърцето ми сякаш зазвъняват камбанки, а  душата ми прелива от любов към всичко ,,българско и родно“ .

Когато погали слуха ми нежна естрадна песен, чувствам една лека приятност и носталгия по миналото им време.

Когато долети ехо от тъпан, проплакващ глас на гъдулка, игрив ритъм от стар акордеон, българското ми сърце не трае, иде ми да хукна и българско хоро да захвана.

Когато ми ,, надуят“ главата  високите децибели  на съвременната ни чалга музика, ми иде да си натъпча ушите с каквото намеря под ръка. Или да забия нанякъде , на тишина и спокойствие….

И си мисля: откъде се появи тая псевдокултура, откъде се изля върху нас тая словесна и музикална мътилка? Егоизмът, омразата,деформациите на морала?...

И още: дали в нашата мила Родина е останало все още нещо  ,,българско и родно“ , което да ,,любим, тачим и милеем“ ?

Помощ спасяват ме!

 Бях малка китна държава. Райско кътче ме наричаха. Възпяваха ме в чудесни стихове и песни.

Гордееха се с моята красота, национално  богатство и  просперитет.
Гордо се вееха знамената над пионерските лагери и се славеха трудовите подвизи на работническите колективи.
В полята зрееха златни жита, а по нивята шетаха работливи стопани…

Народът ми бе сит, спокоен и честит.
И небето по-светло синееше...
Но... съвсем неочаквано се появи отнякъде огромна хала!
Открадна пшеницата, изхаври нивиците, помете фабриките и заводите, прогони работници и чиновници на улицата. Настана глад, немотия, безработица. Народът залиня, оголя,  обезвери се.
Синове, дъщери и внуци се запиляха зад граница, там да си търсят горчивия късмет,  другите останаха тук на сух хлебец, потопен в марината от изядената вече туршия.

И спасителната кофичка кисело мляко!
Днес съм една бедна, обрулена, окрадена  държавица.
Адска дупка ме наричат! Бездна за волни помощи и присвоени народни  богатства… Възпяват ме само родни и безродни  сатирици  в своите басни, епиграми, афоризми и  феерични шоу програми.

На виц съм заприличала...
Бях малка, красива и горда, а сега съм зад борда.

 Валутния!...
„Помощ! Спасяват ме!”

Мълчание

Мълчанието, според моите скромни разсъждения, е типично българска черта.

Мълчим, когато ни ,,водят“ за носа.

Мълчим, когато ни залъгват с минимални заплати и мижави пенсийки.

Мълчим, когато вкочанени от студ чакаме по спирки и по гари, закъсняващите с часове влакове и автобуси.

Мълчим, когато ни ,,удрят“ в кантара.

Мълчим, когато цените станаха олимпийски шампиони по висок скок.

Мълчим , когато с думи ,,стрелят“ в челата ни . Мълчим, когато ни питат децата ни: ,,Тате, защо нямаме...като другите!

Мълчим, когато се погледнем в огледалото. Защото няма какво да си кажем?

Мълчанието било...,,злато“ ?!... Може би!

За сладкодумците е златото, а за мълчаливите – блатото!

Извод

Когато бях малка, исках да порасна. Пораснах. Сега искам да съм дете.

Когато не се чувствам добре, искам да съм здрава . Когато оздравея  ми се ще да съм в болнични, за да не ходя на работа.

Когато съм гладна искам да съм сита. Когато съм сита, мисля за глупости.

Когато съм самотна, искам да съм влюбена . Когато съм влюбена  се разболявам, не ми се яде, не ми се ходи на работа, мисля  отново за глупости.

Е...и?

Изводът, който си правя е следният:

Човек никога не знае какво му се иска –  посреща това, което дойде!

При лекаря 

- Добър ден, господин докторе! 

- Добър ден. Кажете?
- Уж съм силен човек, а ме повали болестта  „отчаяние”. Много съм отчаяна.
- От какво, госпожо?
- От всичко. Даже от себе си.
- Обяснете!
- Чувствам се в душевна, физическа, социална криза. Просто не издържам повече.
- Спокойно, госпожо. Състоянието ви ми е познато. Това  е прословутия,  болезнен български синдром. Всички сме обхванати  от отчаянието. Цялата страна. Ще ви призная, че и аз съм в такова болестно състояние. За сега медицината е безсилна…

- А има ли някаква… надежда, перспектива?

- Има, разбира се! От двайсет и пет години в Народното събрание само за това се говори. За ефикасното и скъпо лечение в чужбина, за новите вълшебни лекарства.

- Кога най-после…

- Търпение, госпожо! Ще ги има, но първо за държавните и политическите персони, за вечно безработните социално слаби, за по-близките със средствата за масова информация, за кредитните милионери… Да, ще има, ще има и за нас, хората, но трябва да се чака, поне още 20 години… Обаждайте се регулярно. Да ви напиша ли рецептата… предварително?
- Благодаря, докторе! Няма нужда, аз вече оздравях…

Донка КОЛЕВА, Провадия