Литературен мегдан
- search
- Всички
Мило ми е
„Всичко българско и родно,
любя, тача и милея…”
Ив. Вазов
Когато чуя химна на моята татковина България ,,Мила Родино“ , в чужбина и у нас, сe просълзявам от умиление и гордост, че ние, българите имаме талантливи, трудолюбиви и носещи победи за страната ни млади хора в различни спортове, научни сфери и международни олимпиади.
Когато чуя възторжения български марш ,,Върви народе възродени“ , в сърцето ми сякаш зазвъняват камбанки, а душата ми прелива от любов към всичко ,,българско и родно“ .
Когато погали слуха ми нежна естрадна песен, чувствам една лека приятност и носталгия по миналото им време.
Когато долети ехо от тъпан, проплакващ глас на гъдулка, игрив ритъм от стар акордеон, българското ми сърце не трае, иде ми да хукна и българско хоро да захвана.
Когато ми ,, надуят“ главата високите децибели на съвременната ни чалга музика, ми иде да си натъпча ушите с каквото намеря под ръка. Или да забия нанякъде , на тишина и спокойствие….
И си мисля: откъде се появи тая псевдокултура, откъде се изля върху нас тая словесна и музикална мътилка? Егоизмът, омразата,деформациите на морала?...
И още: дали в нашата мила Родина е останало все още нещо ,,българско и родно“ , което да ,,любим, тачим и милеем“ ?
Помощ спасяват ме!
Бях малка китна държава. Райско кътче ме наричаха. Възпяваха ме в чудесни стихове и песни.
Гордееха се с моята красота, национално богатство и просперитет.
Гордо се вееха знамената над пионерските лагери и се славеха трудовите подвизи на работническите колективи.
В полята зрееха златни жита, а по нивята шетаха работливи стопани…
Народът ми бе сит, спокоен и честит.
И небето по-светло синееше...
Но... съвсем неочаквано се появи отнякъде огромна хала!
Открадна пшеницата, изхаври нивиците, помете фабриките и заводите, прогони работници и чиновници на улицата. Настана глад, немотия, безработица. Народът залиня, оголя, обезвери се.
Синове, дъщери и внуци се запиляха зад граница, там да си търсят горчивия късмет, другите останаха тук на сух хлебец, потопен в марината от изядената вече туршия.
И спасителната кофичка кисело мляко!
Днес съм една бедна, обрулена, окрадена държавица.
Адска дупка ме наричат! Бездна за волни помощи и присвоени народни богатства… Възпяват ме само родни и безродни сатирици в своите басни, епиграми, афоризми и феерични шоу програми.
На виц съм заприличала...
Бях малка, красива и горда, а сега съм зад борда.
Валутния!...
„Помощ! Спасяват ме!”
Мълчание
Мълчанието, според моите скромни разсъждения, е типично българска черта.
Мълчим, когато ни ,,водят“ за носа.
Мълчим, когато ни залъгват с минимални заплати и мижави пенсийки.
Мълчим, когато вкочанени от студ чакаме по спирки и по гари, закъсняващите с часове влакове и автобуси.
Мълчим, когато ни ,,удрят“ в кантара.
Мълчим, когато цените станаха олимпийски шампиони по висок скок.
Мълчим , когато с думи ,,стрелят“ в челата ни . Мълчим, когато ни питат децата ни: ,,Тате, защо нямаме...като другите!
Мълчим, когато се погледнем в огледалото. Защото няма какво да си кажем?
Мълчанието било...,,злато“ ?!... Може би!
За сладкодумците е златото, а за мълчаливите – блатото!
Извод
Когато бях малка, исках да порасна. Пораснах. Сега искам да съм дете.
Когато не се чувствам добре, искам да съм здрава . Когато оздравея ми се ще да съм в болнични, за да не ходя на работа.
Когато съм гладна искам да съм сита. Когато съм сита, мисля за глупости.
Когато съм самотна, искам да съм влюбена . Когато съм влюбена се разболявам, не ми се яде, не ми се ходи на работа, мисля отново за глупости.
Е...и?
Изводът, който си правя е следният:
Човек никога не знае какво му се иска – посреща това, което дойде!
При лекаря
- Добър ден, господин докторе!
- Добър ден. Кажете?
- Уж съм силен човек, а ме повали болестта „отчаяние”. Много съм отчаяна.
- От какво, госпожо?
- От всичко. Даже от себе си.
- Обяснете!
- Чувствам се в душевна, физическа, социална криза. Просто не издържам повече.
- Спокойно, госпожо. Състоянието ви ми е познато. Това е прословутия, болезнен български синдром. Всички сме обхванати от отчаянието. Цялата страна. Ще ви призная, че и аз съм в такова болестно състояние. За сега медицината е безсилна…
- А има ли някаква… надежда, перспектива?
- Има, разбира се! От двайсет и пет години в Народното събрание само за това се говори. За ефикасното и скъпо лечение в чужбина, за новите вълшебни лекарства.
- Кога най-после…
- Търпение, госпожо! Ще ги има, но първо за държавните и политическите персони, за вечно безработните социално слаби, за по-близките със средствата за масова информация, за кредитните милионери… Да, ще има, ще има и за нас, хората, но трябва да се чака, поне още 20 години… Обаждайте се регулярно. Да ви напиша ли рецептата… предварително?
- Благодаря, докторе! Няма нужда, аз вече оздравях…
Донка КОЛЕВА, Провадия

Донка Колева е родена в село Синдел, Варненска област. Израства в село Житница, където завършва основно образование, а средно - в Провадия. Завършва Икономическия техникум във Варна. В момента работи в СД „Броня 4″ - град Провадия. Печатала е сатирични творби във в. „Хумористичен вестник”, „Трета възраст”, „Луд труд”, „Пардон”, „Стършел”, „Всичко за всеки”, „Провадийски глас”, „Шега” и в някои руски вестници. Участва в алманаха „Маскарад”, в сборника „Смешни афоризми”, в трите сборника „Законите на Мърфи в ефир”, в „Антология” - афоризми от варненски автори. Нейни афоризми звучат всяка неделя по програма „Хоризонт на Българското национално радио в предаването „Законите на Мърфи”. Автор на сатиричните книги „Просветки” (2016) и “Галерия” (2017).