nabore.bg

Литературен мегдан

Мемоари: Един наивник в „капан за контри”

Наскоро, отбивайки се у нас, Деян Енев ме изненада с поздрав и екземпляр от мемоарите на Ганчо Савов. Бях чул за тях, но не проявих интерес. Автографът му беше многозначителен: „На Вальо с приятелски чувства и спомени за общото в миналото ни. Ганчо.“

Четиридесет и една години не сме се чули и видели. Когато са го освободили от затвора, аз вече бях пенсионер и далеч от София.

С него бяхме колеги във вестник „Народна младеж“ – той сътрудник в отдел „Култура“, аз зам.-главен редактор. Шеф на техния отдел беше маститата специалистка по културната проблематика Лиза Матева. Ръководител с опит, характер, самочувствие и опора в широкия гръб на нейния съпруг Павел Матев.

Вестник „Народна младеж“ в ония години беше инкубатор на журналисти, който подхранваше всички други редакции. А неговият културен отдел – същински курник на ревнива квачка, която коткаше под крилата си все надарени петлета. Най-приле жен сред тях, работлив и всеотдаен, беше Ганчо Савов. Другите бяха „артисти“, с които можеше да се оправя само Лиза Матева.

С Ганчо Савов имахме един проблем. В редакцията  се получаваха покани за пресконференции,  коктейли и различни мероприятия на чуждите посолства. Разбрали се бяхме да ги получава и разпределя международният отдел. Те се оплакваха, че Ганчо Савов винаги ги изпреварва. Избираше си поканите, които го интересуват. Колегите го майтапеха с прозвището:

„Шпиончето“. Но то хич не го дразнеше. Той беше журналист с определен профил и езикова рутина. В писанията му от онова време не можеше да се срещне волнодумство и нещо „контра“.

Аз напуснах преди него редакцията. Като заместник-председател на Комитета за печата по книгоиздаването имахме нужда от нещатни сътрудници, специалисти в различни области. Ангажирахме Ганчо за нещатен консултант по славянските литератури и за преглед и пренасочване на книгите по линия на книгообмена със социалистическите страни. Беше ни много полезен.

Командировах го като наш представител на едно международно съвещание в Словакия, мисля че беше, по проблемите на детската литература. И до там беше нашето сътрудничество. На заминаване го бяха прибрали от аерогарата в следствения отдел на МВР.

Съдебният процес срещу него беше закрит. Призоваха и мене като прокурорски свидетел заедно с други колеги. Питаха ни само като какъв го познаваме. Аз заявих, че го познавам като кадърен, работлив, инициативен и най-вече като законопослушен. Разбрах после, че и другите прокурорски  свидетели са казали същото, сякаш предварително се бяхме договорили.

За една нощ прелистих мемоарите му „Капан за контри“. За моето свидетелстване разказва повечко, отколкото за другите: „Дори на явните натяквания на съдия Ташев към един от свидетелите да каже само, че определен факт е секретен, ядосаният свидетел го апострофира с приблизително следните думи:

„Другарю съдия, аз казах ясно, че това не е секретно и почвам да се учудвам кой ви е поставил тук, щом сте толкова некомпетентен.“ Понеже този прокурорски свидетел беше заместник-председател на държавен комитет и партиен функционер, съдията не се осмели да му противоречи.“

И аз помня, че се ядосах на съдията, но че съм бил чак толкова безочлив.

Ако някой днес се кани да ме беси, няма да е заради картонче в ръцете на „преподобна  Екатерина Бончева“, най-послушният дописник във вестника на Комитета за печата „АБВ“. Надявам се, че няма да е и по свидетелството на някогашен ста- жант във вестник „Народна младеж“, когото главният редактор бил спрял да разнищва клюка за Венелин Коцев и балерините от „Арабеск“. „Неговият“ главен редактор е „бил човек на ДС“, заключава стажанта. Вестникът от четвърт век го няма, а това момче изглежда още стажува там – карък въдичар. Хванал той на куката шаран до лакътя, а се хвали, че е цаца, колкото кутре- то му. По това време бях вече кандидат-член на ЦК на партията, а той ме смалява до „човек на ДС“, натегач с една звездичка на нашивката.

Като ще ме бесят, поне да е съгласно списъка на виновниците за не знам коя си национална катастрофа, попълван срещу „хонорар насущни“ от Методи Андреев.

Истината е друга. Не аз бях човек на ДС, а първият заместник на шесто управление беше „мой“ човек, защото бях кум на първородния  му син. Някой може да вметне, че съм бил човек на генерал Коцалиев, шеф на следственото управление на МВР. Ние бяхме с него един към друг „свои“ човеци като земляци, сродни души по зевзеклък и кодош. Щом минеше пеша по

„Славейков“, ще се отбие при мене все за „няма защо“, най-много да си хареса някоя книга и да я тури под мишницата. Често му се случваше, но не мога да забравя три повода:

Веднъж доведе известния журналист Тахов, наклеветен, че е автор на акростиха срещу Тодор Живков във вестник „Пулс“. Изчезна човекът за близо месец. Генералът изпроси кафе за тримата и помоли да звънна на директора на пловдивското издателство Петър Анастасов да не задържа одобрените няколко ръкописа на Тахов. Чист е бил човекът като сълза.

Не бил автор на акростиха и Божидар Божилов, колкото и да му се искало подобна реклама.

А на Тахов рече: „Срещнеш ли някоя пречка още, идвай тука от мое име. А сега си свободен. Ние като по-отговорни другари ще си говорим за дами.“

Друг път дойде „за нищо“. Аз му рекох: „Мога ли да те попитам за нещо.“ „Първо питай, пък ще видим може ли.“ „Какво толкова е направил Ганчо Савов, та съдът го окошари за цели деветнайсет години“.

– Защото е „Марко Тотев“. В цялото му творчество, кореспонденция, дневник не се откри и една дума срещу социализма, а той мрънка гузен. Да го питаха защо е пял на висок глас националния химн на Югославския „Хей, славяни“, щеше да признае и да се заизвинява.

– И все пак, защо? – попитах го.

– Хванал го на въдицата си колега резидент на Югославското разузнаване и го „помолил“ да му намери брошура със стенограмата на разговорите  между Тодор Живков и Леонид Брежнев в ловната резиденция на стопанство „Воден“ за политиката спрямо Югославия.

Тази стенограма се четеше на закрити партийни събрания за ограмотяване на апарата.

В който и свят да си, за такова прегрешение ще те шамаросат. А „Марко Тотев“ ще се кае горчиво и ще се преквалифицира старателно  като дърводелец,  библиотекар,  режисьор на „Престъпление и наказание“ в самодейния театър на Старозагорския затвор. При  такова усърдие годините минават една за две. Така че ефективно е изтърпял единадесет години.

В този затвор имаше и склад, отдаден ни под наем, за инкриминирани без съд и присъда книги.

Хванаха го в щрапалка за мишлета, а изтърпя адски болки в челюстите на стъпица за вълци.

Веднъж и аз гостувах на генерала на „Развигор“ 1, за да не изпусна тяхна изложба на улики, подредена за процеса срещу нумизмати. „Ела бе, – вика ми, не изпускай нещо, което веднъж се вижда. Съдебен процес няма да има. Събраха се високоплатени двеста адвокати. Ще се точи този процес сто години по „бързата процедура“. Затова го отложиха. Не дойдеш ли, няма да видиш най-скъпата монета, изсечена от злополучния император за един месец Юлиан Апостат (отстъпник), която на международния пазар се оценява за шест милиона долара. Скъпа е, защото са открити само два екземпляра и тежи само пет грама. Баба Еленка от Тополовград я е крила цял живот в чувал с вълна, за да я пази за гердан на внучката си, докато не дошъл Императорът на иманярите, облечен цял в бяло и в една найлонова торбичка с тридесет хиляди лева. Пуснал торбичката небрежно пред баба Ленка, прибрал паричката, за да я зашие в банските си гащета. И да е негова. Докато на плажа нашата нарочена Държавна сигурност го надуши и спаси монетата.

Ще видиш и хиляда корубести като миди византийски монети, които иззехме учтиво от един сръбски кинокомик, на когото се радваха зрителите на Балканския полуостров. И други неща ще видиш. Не пропускай тази наша изложба.“

„Капан за контри“ не намери място сред мемоарите на моите акрани. Очаквах нещо, като „записки от мъртвия дом“ на каторжника в Омската крепост (Ф. Достоевски), а прочетох преразказ за преживяно от хора, които аз не познавах.

От книгата му взех само послеписа на сестра му. Тъкмо свидетелство като нейното ми липсваше – картината на времето.

Радиожурналистката, поетесата Теодора Ганчева, говори за онова, което го няма в другите тридесетина мемоара. Тя заслужава читателски поклон и възхищение. Напусната е от съпруга ѝ, известен писател. Уволнена е от Радио София. Прехранва се с дописки под чуждо име, самоотрича се, за да облекчи съдбата на своя брат. Не се спира пред нищо, дори и пред онова, което не е за вярване. Четири пъти измолва среща със Самодържеца. И той я приема, но не откликва на нейните обяснения и молби. На последната им среща Тодор Живков не сдържа нервите си. Освен че изменил на държавата ни, той обидил и лично него. Поставил го в неудобно положение спрямо Леонид Брежнев заради разговора им на четири очи.

Теодора Ганчева сама се сравнява с Антигона, олицетворението на роднинска вярност. Но Антигона е мит, безплътна алегория и толкова.

В руската памет има по-човешки пример на такава саможертва. Жените, любимите, сестрите на отвързани от позорните стълбове офицери през декември 1825 година, са тръгвали от Дворцовия площад в карети, шейни, пешком, етап след етап, крепост след крепост, острог след острог, „в глубине сибирски  хруд“, за да не се върнат никога повече в лъскавите салони на „Северната Палмира“. В руската памет са вдигнати по-високи неръкотворни пиедестали  за ДЕКАБРИСТКИ- ТЕ, отколкото за Пестел, Бестужев, или Рилеев.

***

Подочух от общи познати, че Ганчо Савов подготвя допълнено преиздаване на мемоарите си. Добре ще бъде. Съчувстващите му читатели чакат нещо, каквото няма в първото издание. Чакат неговия хладнокръвен анализ за престараването на съдиите и защо го възмездиха с толкова безмилостна Монтехристова или Жанвалжанова присъда.

Дали след толкова време за размисъл не съзнава, че е свършил ненужна услуга на мърляв и мързелив сръбски шпионин, който не си е мръднал задника.

Колегата Георги Тодорчев, Гошмата, невероятният познавач на Америка след петнадесетгодишно кореспондентстване там, забелязал, че нашето военноморско аташе е притеснено и угрижено. Оплакал  му се, че в София очакват данни за акваторията на няколко големи американски пристанища. Страхувал се да установи контакт с докери и лоцмани. Гошмата го успокоил: „Фасулска работа.“ И го завел в някаква книжарница за технически списания. Попрегледали и купили десетина. Аташето си отдъхнало. След време подарил на Гошмата скъпа писалка. От София го похвалили и наградили даже.

Така Гошмата донесе пълната програма на кампанията против пушенето в САЩ и я подари на своя състудент, министър-председателя Георги Атанасов. Нашата разведка открадна формулата на верото и то се произвеждаше в България като наше откритие. Но формулата против пушенето не бе внедрена. Разбрах колко ефективна е била тя, когато и аз стъпих на „осветената“ страна на Америка и не срещнах в офиси и по улиците пушачи. Но за това друг път.

Как и кога наивната песъчинка Ганчо Савов е попаднала между зъбците на голямата политика, той не е разбрал. А е имал предостатъчно време за размисъл.

Може би загадката е скрита в тайнствената луда гора (Дели орман, Лудогорие). Тя се задъхва от зной, от история, „повече, отколкото може да понесе“.

Тази гора е султански армаган за Махзар паша – синът на великия везир Рашид Мустафа (1802-1858 г.). След Освобождението чифликът е купен от бащата на Иван Багрянов. Национализира му го народната власт през 1948 година и го превръща в правителствена резиденция за най-скъпи и скрити гости.

Там Тодор Живков се е уединявал с приятели като афериста Робърт Максуел, с баварския канцлер Йозеф Щраус. С Леонид Брежнев, щом е осъзнал, че Априлската власт зависи от благоволението на сменящите се Кремълски властелини.

Там, във Воден, на 21 септември 1973 година се спотаили на четири очи Тодор Живков и Леонид Брежнев.

Домакинът струвал-правил, но измолил изключителни икономически и политически изгоди за България: 11 милиона тона суров петрол на ниски цени и правото да ги реекспортираме в трети страни; допълнителни доставки на нефт, електроенергия и суровини. Финансиране на земеделието. Тайна субси- дия от 600 милиона долара.

Леонид Илич се опъвал, за да не събуди ревността на другите братски страни.

Живков напирал: „Нищо не е това за вас. Няма да пипате общия бюджет. Ще кръцнете от областите и републиките. Възложи го на Подгорни, той да кръцне. Няма да се разчуе. Ще знаем само ние двамата.“

Пазарлък между Хитър Петър и Настрадин Ходжа. И двамата считат, че са излъгали другия. Дърти наивници. Шило в торба крие ли се. Нали навсякъде има хора, на които се плаща да слухтят.

Разчуват се тайните договорки. Другите страни от социалистическото братство претендират за български привилегии. Но те ще си останат предимно за „най-вярната и любвеобилна сестра“. Докато не се появи Михаил Горбачов с неговата ария „Хороша страна Болгария, а Русия лучше всех“ и отсече: „Дружбата си е дружба, сиренето е с пари“.

Но във Воден, в дервишкото теке, се договори нещо повече, и неотменимо. Тодор Живков издейства да се тури точка на югославския ламтеж за Пиринския край. Маршал Тито преглътна слюнката си. Тодор Живков обяви своята неоспорима победа в Благоевград пред акредитираните у нас дипломати и пред света.

Посрещна ги не под Триумфална арка. Беше развързал държавната кесия за обновяването на окръжния град, импозантен център с каскада и фонтани, Американски университет, както се оказа по-късно, а тогава Партиен дом, театър, водопровод, няколко завода, най-модерната на Балканите цигарена фабрика. Възложи тази задача на Лазар Причкапов, човек, който нямаше спиране, не жалеше себе си, не жалеше и строителите.

Дано песъчинката Ганчо Савов схване къде е попаднала без да иска и да предполага. Ще му олекне. Ще се извиси поне в собствените си очи, и не само в тях.

 

  Валентин КАРАМАНЧЕВ

 ------------

 Откъс от книгата "Патила и страдалчества на книги и люде"


Валентин Караманчев

Валентин Караманчев

Ганчо Савов

Ганчо Савов

Книгата със спомени от затвора на Ганчо Савов

Книгата със спомени от затвора на Ганчо Савов

Савов със сръбската писателка Гроздана Олуич, Белград, 1990 г.

Савов със сръбската писателка Гроздана Олуич, Белград, 1990 г.

Стенограмата от поверителните разговори между Брежнев и Живков за Югославия изяде главата на Генчо Савов

Стенограмата от поверителните разговори между Брежнев и Живков за Югославия изяде главата на Генчо Савов

В Благоевград Тодор Живков навремето произнесе култовата си реч срещу Югославия. Снимката е от посещението на дипломатическия корпус в града. Вляво от него е първият секретар на ОК на БКП Лазар Причкапов

В Благоевград Тодор Живков навремето произнесе култовата си реч срещу Югославия. Снимката е от посещението на дипломатическия корпус в града. Вляво от него е първият секретар на ОК на БКП Лазар Причкапов