nabore.bg

Тежката дума

Между нас казано: И статуите ... пикаят

Във всекидневните битки за хляба картините са повече тъжни

 

Както си вървя – между оградата на една голяма институция и редицата дървета – ей така, сама и потънала в мислите си, нещо ме дръпва. Казвам „нещо”, защото наоколо няма никой. Сърцето ми се побърква от тоя неяснота, обръщам се и виждам между дърветата една бяла фигура. Виждала съм ги някога в Рим. Незнанието ми метна една вълна от радост – виж ти, колко е красиво, виж ти...Докато разбера, че така се изкарва хляб. Че цялото това мълчание и тази статичност, тая дреха от боя е просто част от една работа. Както всичко у нас става, бялото мълчание идва късничко, както късно се появиха редица модни линии, пък и какво ли не.

Но е тук. Тук е, за да покаже, че битката за хляб може да вземе всякакъв образ. В тази тъжна картина има нещо, което ми допада: мълчанието.

 

Е, то е част от професията, коя статуя говори?!

 

 Бялата ръка ме дръпна, за да ме накара да видя коя е тази неподвижност между старите софийски дървета, да видя, естествено, и паничката за паричката.

„Дай” е казано без думи. Уморително е у нас да се сблъскваш всеки ден с протегнати ръце. Но тъй като точно тази сутрин бях прекалено уморена от многословие, празнословие и кичести изрази, само въздъхнах. А защо все повече се сблъскваме с накичени фрази, с неестествени езикови форми? Защото гневът и хаосът в България се ожениха и сега се плодят. Медиите механично произвеждат страници, написани с претенциозния език на кукичката. Да закачат вниманието на читателя. Той пък, наистина уморен от всичко, се разнообразява с тези „остроти”, които са най-подходящи за обхваналото го безразличие. Политика? Личности? Нещо си? Аман! Сега да видим какво пише тук...О, някой си министър или депутат е характеризиран чрез сравнение с ехцибионизма. Избирам възможно най-безобидната дума, защото професорите ми и у дома са ме учили как да измитам грозната, неподходяща, неетична, некнижовна и прочее дума от речника си. 

 

Но такива думи ме преследват навсякъде.

 

Започнахме така да си говорим, диалогът ни стана груб, обиждаме се по улиците, магазините...Спасение е класиката, ако имаш пари да си купиш някоя книга, ако не си продал библиотеката си срещу хляб или ако не си закъсал дотам, че да нямаш пари и за дребната вноска за някоя читателска карта.

Остриетата на нечия позиция срещу някаква личност или политика са унизително грозни. Те са грамада от обиди, анализите се изграждат чрез тези обиди, а не чрез простичко казани и ясни слова. Може да не ми харесва Д. Атанасова – и поради това, че кариерата й не е определена от нейната компетентност, а от други обстоятелства; и поради това, че няма стил на интелигентен човек (и може да приеме висока позиция,      макар да съзнава, че няма знания за нея), и поради това, че също атакува неинтелигентно. Но ако трябва да я характеризирам,

 

няма да изрека думи, които не съответстват на цивилизования диалог.

 

 Въпреки че те така цветно биха изразили една същност. А нивата на медиите изобилства от подобни бурени.

Никъде няма спасение от тях. От този същия диалог...Седя си в градинката на едно утринно кафе и до мен е шумна компания от някакви, да речем, представители на народа и защитници на общобългарските интереси. Те обсъждат политическия момент. Следва добре извикана псувня. Какво да се направи? Мястото е обществено, значи – на всички ни. Не мога да ги изгоня. Нито да ги помоля да си говорят кротко и без гняв към „противниците”. Ставам аз – човешката статуя, незабелязвана от тях, елиминирана от тях...Ставам и си тръгвам.

Но е така, защото тук не е мястото, където си изкарвам хляба. Мога да напусна, макар това да са част от миговете, които заменят социалистическата ми почивка – тръгваш към почивната станция, която те чака. Сега не ни чака. Няма я. Или я има, но е хотел на двама братя, на бивши ветропоказатели, на...

 

Минавам покрай една градинка

 

 и на метри от пътечката погледът ми открива един бял гръб. Ама бялото започва от главата. О, това е част от статуя, която си изкарва хляба с мълчание и неподвижност. Но естествената нужда е прекъснала това мълчание и тъй като наоколо няма две нули, храстът е спасение. Ами вариантът е да си стои статуята и да остави мокротата да стопи бялото прикритие.

И започва да ме гложди един въпрос: кога ние, мълчаливите, обезцветените, неподвижните,

 

ще напуснем покорството си пред парчето хляб

 

 и ще освободим напрежението на тялото си върху цялата тази безобразна политическа действителност и творящите я, срещу думите, които не признават съкровеното в личните ни съдби, срещу   пенсиите, които ни унижават...Кога  гневът ни няма да уподобява протест?

Така ще сме в хармония с водачите ни, ще имаме техния стил – е на мнозина, защото има и качествени хора между тях – и може би тогава те ще ни видят. Понеже не разбират от искания, молби, принципи. Ще ни видят, когато заемем необичайната за статуи позиция...

 

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

 

 


Юлия Пискулийска

Юлия Пискулийска