nabore.bg

Литературен мегдан

Мъжки лов

Разказ

 

Ловуваше вече повече от двайсет години, но и тази петък вечер вълнението го бе обсебило, точно както преди първото му откриване. За него отдавна беше закон и още с пристигането в малкото, забравено от Бога градче, първото което направи, бе да приготви пушката, дрехите и раницата с всичко необходимо в нея.

Дори зареди колата и въпреки това, продължаваше да изпитва някакво странно и неособено силно, но все пак безпокойство. Като че ли пропускаше нещо, при това твърде съществено и колкото да се напъваше, не можеше да се сети какво. Съзнанието му прехвърляше дългия, важен списък с подробности, но непрекъснато се объркваше и отново се връщаше назад в началото ... все едно беше малоумен ...

***

Натрапчивото усещане не искаше да го напусне и той прекара цялата нощ в полусън, мятайки се нервно между завивките, докато притеснените му мисли се щураха ту в една, ту в друга посока. Но ето, че най-сетне познатата аларма от телефона прекрати мъчителната агония на съзнанието и той без да дочаква, да се развихри докрай ... я спря.

Стана и с отдавна заучени движения се облече. Още сънен отиде в кухнята, щракна малкото червено копче на кафемашината и едва тогава, отиде да хвърли няколко шепи вода на очите. Хавлиената кърпа му се стори твърде груба и той без да търка, леко попи водата от лицето си. Обикновено не се бръснеше преди лов, но този път явно го бе направил и донякъде сам се учуди на себе си.

Хъркащия, като гърло на агонизиращо животно звук на малкия апарат му подсказа, че дозата събуждаща течност е готова. Не обичаше да се мотае излишно и затова вършеше всичко бързо и без да мисли, а едва когато седна пред димящата чаша с кафе и запали първата за деня цигара, съзнанието му бавно започна да се събужда.

Както никога досега, някой бе решил да им спести дългите, скучни инструктажи и ловът започна точно, както на него му се искаше ... без много уговорки и излишни умувания.

Отново беше на любимата си пусия и нищо не можеше да измести приятните мисли от главата му. На фона на тихите утринни звуци, есенните аромати на гората и вълнуващата тръпка на очакването, всички грижи неизменно бягаха на заден план.

Мястото беше доста неудобно, стръмно и с неособено добра видимост, но той си го обичаше. Сам го беше открил, анализирайки няколкото мистериозни измъквания на дивеча и вече два трофейни глегана, бяха взели последната си глътка въздух точно тук. И сега беше почти сигурен, че ако лежаха в обширното дъбово сечище до границата, животните щяха да предприемат спасение именно по „неговата” пътека.

Както всеки път очите и слухът му не изпускаха нищо, но съзнанието, носено от вятъра на мечтите, се рееше леко и свободно ...

Замисли се. Несбъднатите му желания не бяха грандиозни. Вече нямаше кой знае какви потребности, нито той, нито семейството. Децата бяха големи и всяко поемаше своя път, при това без неговата или на съпругата му намеса. Забавленията от младежките му години, отдавна бяха станали безинтересни, с изключение на едно – ловът.

Само той можеше да го грабне и да го пренесе в изпълнените със спокойствие, красота и хармония пазви на дивия свят и продължаваше да го вълнува точно толкова силно, колкото и преди много, много лета. Спомни си как още в съвсем невръстна възраст, държи на рамо изкусно направената от баща му дървена пушка и върви подир него гордо, провирайки се между тръните, най-често по-високи от раменете му.

От спомена, мислите отново прелетяха в бъдещето. Непостроената още малка къща в онова затънтено, безлюдно село – това беше най-истинската му мечта. Отдавна беше я проектирал и всяко детайлче знаеше точното си място в съзнанието му. Само пари бяха необходими, при това не кой знае колко и ако успеше да ги отдели, можеше да я вдигне без чертежи ... ей така, наизуст.

Често, изпадайки в подобен унес, виждаше голямата, леко наклонена на юг поляна и малката кокетна къщурка в горния край, с широк чардак отпред и наредени под стрехите й дърва. Виждаше как събира с внучето плодовете на големите орехи, които беше сял по високото. Виждаше се как чисти едри, златисти пъстърви на чешмата, хванати в близката река или как прави колиба на правнучката на сегашната си кучка ...

Този път вятъра го накара да застане на по-ниската пътека и щеше да му е малко неудобно. Ако тръгнеха по нея, трябваше да ги стреля по-рано, за да не му се налага после, да ги пропуска между краката си. Усмихна се на тази глупава мисъл и настръхна, но веднага се успокои. Досега винаги, бе успявал да се справи със ситуацията. Виж, ако дойдеха по горната пътека, всичко щеше да бъде, като нарисувано ...

Майката беше много голяма, а при тези размери и възраст, най-вероятно и доста опитна. Отговорността за няколкото крехки живота зад нея, я караше да не бърза. След всеки десетина – петнайсет крачки тя застиваше, като статуя и само ушите й нарушаваха спокойствието на кадъра. Малките я следваха, като умалени копия, сякаш вързани едно за друго и спираха в невероятен синхрон с нея, осигурявайки й по този начин максимален комфорт при ослушването.

Умееше да държи нещата под контрол и от години безпогрешно определяше най-удобния момент за атака. Уловили веднъж животните, мислите му сякаш ги водеха, като с невидима нишка и когато не искаше да стреля, всичко приключваше само с едно кратко изсвирване. Но случаят сега не беше такъв и спусъкът беше този, който щеше да оповести края на играта. А мигът за това видимо наближаваше ...

Премери се внимателно ... и натисна спусъка. В подобни ситуации отдавна не изпитваше напрежение. Щом усетеше идващото животно, съзнанието му тихо се изключваше, оставяйки тялото инстинктивно да подреди движенията си, в един най-често смъртоносен за животните порядък.

Първият изстрел повали едно от прасенцата и хвърли в паника останалите, но за разлика от друг път, свинята не помръдна от мястото си. Той поведе едно от малките, което уплашено се втурна назад и поразено от вторият му изстрел, то безжизнено се изтърколи към дола.

Вече търсеше следващата цел, когато някакво напрегнато усещане, спря движението на ръцете и върна погледа му върху майката. Тя продължаваше да не реагира на изстрелите и го наблюдаваше от няколко секунди, а вцепенението, в което беше изпаднала говореше, че в съзнанието й става нещо притеснително.

Инстинктивно премести мушката върху сухата, удължена глава и това, като че ли отключи нещо в привидно спокойното животно. Счупвайки рязко от пътеката, то се изстреля като снаряд надолу ... Колебанието му се стопи мигновено и той натисна спусъка, но въпреки усетения откат, не успя да чуе изстрел ...!? Без да показва някаква реакция, майката продължи да лети срещу него, а бързите кадри пред очите му се редяха, като на филм. Филм, в който не искаше, но явно участваше, а не можеше да промени нищо с действията си ...

Досега не се бе замислял, но пришпорен от реалността светкавично осъзна, че в същност няма накъде да избяга. От едната му страна беше огромната валчеста скала, а от другата отвесната каменна стена под пътеката. За миг му мина през ум, да скочи в дълбоката урва, но мисълта как пада върху скалите на дъното заличи бързо, този повече от рискован изход. Малкото борче, прорасло в скалата над него сигурно можеше да му помогне, но то беше толкова високо, че дори свръх сили да скочеше нямаше как да го достигне.

Уплашените мисли се изблъскваха една друга в отчаяното му съзнание, докато накрая паниката взе връх и едно почти налудничаво решение изплува, като единствено спасение. И той реши да опита ...

Нямаше никакво време за мислене ... още по-малко за експерименти. Стихията го връхлиташе в устрема си и той стоеше вцепенен на пътя й, а пушката отказваше да отправи спасяващия изстрел, колкото и силно да опъваше спусъка. И точно в мига, когато вече усещаше дъха на фучащото животно ... той го възседна енергично с ловко движение и вкопчи здраво пръсти в дългата четина на гърба му ...!?

***

Мекото, гладко и топло тяло под него се размърда и измърка нещо неразбрано в просъница. Той веднага усети непознатия мирис на мотелската стая, а секунди след това, зениците му с ужас посрещнаха ярката светлина, навлизаща през овехтялото, тюлено перде на прозореца.

Старият, миришещ на шума и огън камуфлажен костюм стоеше спокойно, прегърнал стола в очакване, а избелялата раница до него и гладката черна цев на пушката му, го гледаха вярно, послушно и неразбиращо ...

Те и най-малко не подозираха, че този път ловът се бе състоял, но без тях. Един неочакван, мимолетен и вълнуващ ... но „забранен“ за обвързаните мъже лов ...!?

 

Воден ЧАИРОВ


Воден Чаиров

Воден Чаиров