nabore.bg

Тежката дума

Въпроси от упор: Майчинство на 50 години? А после?

Чезнем като народ, а младите българки все отлагат раждането на децата си

 

Щастлива жена съм. Имам деца.

Когато те се появиха, дойде и цял рояк страхове. Черни, жилещи. Идваха нощем и раздвижваха сънищата ми с въпроси: ако нещо им се случи...ако изчезнат...Сънищата ги превръщаха в парцалени кукли, водеха ги край бомбени ями, пречупени дървета, кални пътища.

Светлината на деня похлупваше този непосилен за душата рисунък. Но мисълта издигаше своя ясен въпрос: а когато дойде онзи ден...онзи ден, когато ще разбера, че повече не мога да бъда майка...

Когато денят дойде, го приех с неочаквано спокойствие. Явно отдалече се бях готвила за този удар, бях го преживявала  и сега, омекотен, той просто легна върху рамената ми.

 

Усещах го, но не страдах.

 

През всичките тези години  една мисъл се прокрадваше в деня ми и ме измъчваше: какво правят онези, които не могат да имат деца? Какво беше довело до това различие, до тази болка, до страданието за майчинство? Опитвах се да застана там, в празното пространство. Но само се опитвах. Бях щастлива. Имах три свята и с цялото несъвършенство на общуването между различни светове бях в съвършена хармония.

Това равновесие ме караше да се доближа до непознатите жени с разбиране – до онези, които дълги години се опитваха да имат свое дете, до онези, които след дълги години колебание приемаха някое дете като свое, до онези, които искаха дете  във възраст, която не предполага майчинство.

Разбирах ги. Но дълбоко в мен, жилав и упорит, съществува въпрос: какво може да даде една майка на 60, на 57 или някъде там – на малкия човек?

 

Добре – радостта я има.

 

Но има и невъзможността да бъдеш полезен докрай. Който е гледал мъниче, знае: свързано е с безсъние, с уморителни движения, с шарки и проблеми, после идва училището, а и после...

После, когато дойде пенсионирането, времето за почивка или труд, времето за пренагласа – къде е мястото на детето? Майката на 60 – детето – на годинка – може би. Ролята на майка не се изчерпва само с радостта, това е тежка роля и има една отправка към бъдещето. Как една майка с повечко години ще слага темелите на това бъдеще? В кой момент ще остави детето само – не сме безсмъртни, макар да ни се иска – само да си търси пътя...И ако няма роднини с широка душа, държавата къде ще отпрати това дете?

Съзнавам деликатността на този проблем. И тези редове не са упрек. Не са и толкова много жените, които имат смелостта да направят тази стъпка. Но все едно – надделяло е егото и е засенчило проекцията в бъдещето. Болезненото желание за дете не е позволило на мисълта да стигне до това: любов  към детето ли е отреждането на неясна съдба?

 

Всъщност, всеки има правото да решава за себе си.

 

Но ние като народ чезнем. И ако младите жени биха могли да видят в тази смелост да родиш в късна възраст предизвикателство, си струва. Защото те пък много често, също водени от егоистичните си стремежи, отлагат майчинството. Отлагат го планово. В плановете им е една желязна кариера, една непоклатима позиция в обществото. Е, обществото едва ли има нещо против да е изградено от много такива силни и знаещи единици. То някак престана да мисли в общ план – всеки тръгна да се спасява и оцелява поединично, да си изгражда своя малък свят и да го отделя от нашия общ. Как ще стигнем до това да имаме знаещи и можещи българи, когато не искат да ги родят. Да, пак е право на избор. Не искат. Но в скачените съдове на човек-общество

 

социалните недоимъци се преливат.

 

Търсят своето необходимо равновесие.

 Ще ме осъдят, навярно, че се опитвам да надничам в чужд свят, в една много съкровена територия. Но макар да се чувствам прекрасно в прекрасните си зрели години, не бих поела ролята на майка. Ролята на баба ми отива. И ме радва, и ме вълнува – но главната роля в пиесата на живота  е на майката. Много искам тези наши красиви българки, млади и жизнени, да осъзнаят, че тази роля се поема в пролетния сезон на живота. Че е отговорност  да приемеш майчинството докато си млада. Заради себе си. Заради нас. Заради детето. Защото ще бъде точно така: майката влиза в детската градина, за да си прибере детето и някой ще извика към малчугана:

- Баба ти дойде...

 Да щадим чувствата на близките хора е един урок, който не успяваме да научим.

                                                 

Юлия ПУСКУЛИЙСКА, вестник „Златна възраст”

      


Юлия Пискулийска

Юлия Пискулийска