nabore.bg

Тежката дума

Въпроси от упор: Лeвски или “Само Левски!”?

Левски е избраникът на нацията. Опит да излъчим светец, достоен да бъде нашия Божи наместник. Когото да следваме и чиито завети да изпълняваме. Въпросът, на който дължим отговор, е: Правим ли го или викаме “Само Левски!”, т.е. предпочитаме само култовото обслужване?!

Безпокойствието ми се събуди и от опити “да се докаже”, че той е бил масон. Екстравагантност? Чуждопоклоничество поредно? Може би, но това не е всичко. По-скоро нов пример за жестоката криза на националното самочувствие. И най-лошо – отказ от национално величие. След като обявим единствения светец в общественото съзнание за чужд модел, най-малкото за моделиран от световни конспирации, какво ни остава. Май да се гръмнем и да потънем в океана на безродието и на безпаметието.

Може би, докато е строен пантеонът му, е пропуснато да се вгради ясната мисъл: Божият пратеник Левски е еманация на българските добродетели. Увлечението да го отдалечаваме от съвременници и от поколения българин, като единствен и неповторим,  сега се връща. И почваме да не го припознаваме за свой. Но да не обяснявам принадлежност и да не оспорвам екстравагантни, обречени, твърдения.

Всъщност

 

днешните заплахи за деканонизацията на Левски

 

идват от абсолютната му канонизация. Някакси обезценяваща други велики личности на Възраждането. И най-вече – най-великото българско време, покълнало от тревата на националната забрава и нихилизъм. Най-великото време и за нашата интелигенция, която чрез Раковски, Левски и Каравелов сътвори стратегията и тактиката на националната революция. А чрез други – новия си книжовен език, образованието и читалището, възродената църква и какво ли още не. И как да не сравниш онова време с днешното, най-нищожното за българската интелигенция.

Но стига. Темата е Левски или само Левски. Библейски казано: служене или безбожие при усърдно кланяне пред Божия кръст. Казано още по-просто: Защо не изпълнихме заветите на Левски, въпреки че си ги пробутваме от време на време за сведение. И защо не следваме поведението на Левски, което мислим за невъзможно в днешния свят. Защо?

Кое е невъзможното в следването на принципа му: “Само умно работете.” Единствено да бъдем умни. Но да предположим, че сме. Защо тогава не постигнахме нищо умно и добро за отечеството си освен Съединението? Защо вече 130 години всеки временен просперитет, събуждащ надежди, се сгромолясва бързо – та все тръгваме наново? Защо всеки прекомерен успех за малцина причинява страдание на мнозина? Или най-малкото – ограничаване (до степен на прогонване в чужбина) на най-можещото? Умно е, ако не можеш да избегнеш криза, да успяваш бързо да излизаш от нея.

 

Де го у нас?!

 

Умно е сам да не си предизвикваш безкрайни затруднения и кризи. Как да се похвалим с това?!

И как ще превъзнасяме Левски, след като не сме се доближили до върховната му мечта (ще ми се да вярвам, че е визия): “Българско ще гърми най-бляскаво, като едничка държава в цяла Европа.” Че гръмва понякога, гръмва – но все изпускайки задушливи газове. Удивлявал съм се на възрожденците. Но не на техния прекомерен и наивен оптимизъм. А на непостижимото им познаване на самобитността и потенциала на българите. Без да са имали даже достатъчно историческа информация и без да убеждават с “научен” плам. Просто са знаели. А и са били истински водачи, притежатели на увереността, че си струва да вървиш пред равноценни съмишленици. Къде се изгуби всичко туй? И се сведе до това нервно да се подпъхнем през затварящата се врата на Европейския съюз.  

А той ни е казал: “Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ.” Казал го е пред съда, дето какви ли не ги е наговорил. Та затова да видим в тези му думи убеждението, че важните работи всеки човек и всяка държава трябва да ги вършат сами. Или в равноправно съюзяване с подходящи партньори.

Двигателите на днешните (а и на всички) промени у нас едва ли са знаели следните ключови думи на Левски, думи на велик човеколюбец: “С Божията воля ще съсипем гнилата и страшлива държава. Та да създадем друга много трайна по новото здание, да съсипем, казвам, гнилата и беззаконната държава – не човеците, не жените и децата им.” Това, че те не са ги знаели, не оправдава действията им, противоположни на заветите на Левски. Че

 

повечето от тях винаги са гледали да съсипват

 

– и хора, и структури, и ред, и – за капак – и съмишленици. Вместо да демонтират гнилото в институции, правила и отношения. И отде накъде ще се размахват пред портрета на Левски, където задължително трябва да има такъв надпис: “На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни.” (Под работа Левски е разбирал обществена, пък защо не – и политическа дейност). Къде ги днес тези хора? Безстрашливи са само с голяма сила зад гърба си; постоянни – в непостоянството и в гоненето на своя интерес; за разсъдителността стана дума; на великодушието не му знаят смисъла. Защото де ще намерим изпълнител на следващия завет: “На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката; инак той не е наш приятел.” Какви погрешки, Дяконе? Надзърни и виж как в родния ефир плуват като ангелчета десетки и десетки непогрешимости. И все гърмят по разни съвършени в бизнес и в други дела личности.

На какъв език да преведа, за да станат разбрани следните думи: “Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките.” Щото, когато някой яхне икономически и властово страната, си мисли,

 

че е пратил цял народ да пасе патките.

 

А народът пък от мързел и хитрост отдавна изкла патките. И сега пасе сам.

Дяконе, все пак има едно нещо, в което днес те следват. Но не тебе следват, а само феноменалното ти поведение пред турския съд. Там, където всекидневната ти откритост и честност по принуда е изчезнала. И за да спасиш организацията, ту си премълчавал, ту си говорил нелепости, ту си лъгал откровено… Доказал си, че пред врага и в името на благородна кауза саможертвеният човек има право да е друг. Защото по-голямата правда е неговата. А и преди, и днес политиците се държат, като че ли народът им е враг. И като че ли навсякъде трябва да надхитрят турския съд. И го правят с твоето самочувствие – на благородната кауза. Която обикновено е подменена с набор от изпразнени от съдържание думи. И не е добре дойната крава, народът, да бъде лъган.

 

Ще загорчи всекиму млякото от това.

 

Ама и той…Как да не припомня пак твои думи пред съда: “Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе на тепсия.” Не си могъл да опознаеш народа си свободен. При което една част от него превръща свободата в свободия и алчност да прекърши останалата. А другата подарява истинската свобода срещу правото да псува безнаказано. Каква цена, Дяконе!

И още едно негово откровение в страшно абсурдния театър на турския съд:

“Съдът: За каква служба те викаха в бунтовническия комитет?

Левски: Възложиха ми да давам упование на целокупна България.

Съдът: В какво се състоеше това упование и как щеше да го даваш?

Левски: Данъци много, а нямаш спокойствие, ето защо щях да им давам упование.”

Думи, които са величествени само в устата на доказано саможертвения Левски. А в устата на всеки епигон дори намекът за сравнение става посредствена пародия. Боже мой, на колко пародийни актьори се нагледахме. Но нека чуем пак Апостола:

“Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите общи задружни усилия.”

 

Йордан КАМЕНОВ,

дописен член на Българската академия на науката и изкуствата

www.bulgariabezgranici.com

 

 


Апостолът ни е завещал:

Апостолът ни е завещал: "Само умно работете!"